Дейвид Морел
Петата професия (7)

4.

Черният ролс-ройс зави към един паркинг. Савидж и двама от телохранителите слязоха. Третият беше останал в хотела. След като оцениха хората наоколо, те кимнаха към колата.

Джойс Стоун излезе, заобиколена от телохранителите.

— Можеш да пообиколиш малко. Ще се върнем след около час — каза тя на шофьора си и после се обърна развеселена към Савидж:

— Продължавате да ме изненадвате.

— Така ли?

— В хотела не давахте да седя до прозореца, а сега дума не казахте за публичната ми поява.

— Да бъдеш известен не означава, че трябва да си отшелник. Тъй като не обявявате предварително програмата си, един достатъчно опитен шофьор не би позволил на някого да ви преследва — Савидж посочи с ръка към натоварените улици. — Особено в Атина. Освен това вие явно знаете как да се обличате, за да не привличате много внимание. Ако позволите да ви върна комплимента от преди малко, вие също умеете да се приспособявате.

— Това е номер, който научих, когато бях актриса. Една от най-трудните роли е… да изглеждаш като останалите.

Беше се преоблякла преди да тръгнат от хотела. Вместо панталона и блузата сега беше с изтъркани джинси и широк сив пуловер. Беше свалила украшенията си. Този път носеше часовник Таймекс. Беше с прашни обувки Рийбок. Чудесната й коса беше прибрана под сламена шапка с периферия. Слънчеви очила закриваха наситено сините й очи.

Въпреки че пешеходците се спираха, за да разгледат ролса, те не обръщаха почти никакво внимание на жената, която слезе от него.

— Добре играете ролята си — каза Савидж. — В момента едва ли някой продуцент би ви наел дори и за едно появяване на екрана.

Тя направи шеговит реверанс.

— Не използвайте повече ролса.

— Но това ми доставя удоволствие.

— Не може винаги да имате каквото пожелаете. Запазете го само за специални случаи. Купете си една реномирана кола, която да не е толкова представителна. Естествено, ще се наложи да се модифицира.

— Естествено.

— Трябва да се подсилят стъклата, да се затъмни задното. Да се бронира купето.

— Естествено.

— Не ме иронизирайте, госпожо Стоун.

— Нямам намерение. Просто се забавлявам, като виждам как се стараете.

— Забавлявате се? Но аз не го правя за забавление. Моята работа е да спасявам хора.

— Никога ли не сте се проваляли?

Савидж се поколеба. Не беше подготвен за такъв въпрос. Завладяха го мъчителни спомени. Проблясък на сабя. Рукнала кръв.

— Да — промълви той — само веднъж.

— Вашата честност ме учудва.

— Но само веднъж. Ето защо обичам да изпипвам нещата и смятам, че това няма да се повтори. Ако моята откровеност ви дава основание да се съмнявате във възможностите ми…

— Точно обратното. Третият ми филм беше пълен провал. Можех да се откажа от него, но не го направих. Взех си поука. И спечелих Оскар, защото продължих да се трудя още повече, независимо, че признанието дойде чак след седем филма.

— В живота не е като на кино.

— Различен е и от смъртта, нали? Трябваше да видите отзивите за този злополучен филм. Направо ме бяха погребали.

— Това ни чака всички.

— Да ни погребат? Не говорете толкова потискащи неща, Савидж.

— Никой ли не ви е говорил за живота?

— Какво имате предвид? Секса? Това го знам доста отдавна. Или смъртта? Нали за това има такива като вас? За да я отдалечават от нас, доколкото това е възможно.

— Да, смъртта — замислено каза Савидж. — Врагът.