Дейвид Морел
Петата професия (48)

5.

Изведнъж земята поддаде и кракът му хлътна навътре. Хълбокът му се удари в гранита. В следващия момент Савидж пропадна целият. Изненадата беше толкова голяма, че той дори не успя да приклекне, за да омекоти удара. Лежеше по гръб в тъмнината и се мъчеше да си поеме въздух. Рейчъл тупна до него и изохка. Прахът покри устата и очите му. Изтри ги и се помъчи да се ориентира.

Бяха попаднали в дълбок изкоп.

Савидж се изкашля и се наклони към Рейчъл.

— Добре ли си? — попита той.

— Мисля, че да. Чакай да видя… — тя се опита да се изправи. — Да. Аз… Какво стана?

— Намираме се в куполна гробница.

— Къде?

Савидж си пое дъх и се помъчи да й обясни.

— Древните гърци били погребвани по няколко различни начина. Руините около нас се наричат гробници толос, което означава, че са с форма на кошер. Понякога използвали подобни изкопи, като укрепвали стените с камъни, а отвора закривали с гранитна плоча. Умрелият бил поставян легнал със сгънати колена в мраморен саркофаг. Наоколо слагали оръжия, храна, дрехи и бижута. Запълвали дупката, когато имало с какво. Тук в Ринея обаче е доста каменисто и затова повечето останали незапълнени.

Савидж разгледа внимателно и реши, че в самата скала е имало дупка и затова е била избрана за погребение. Само към върха, където е трябвало да бъде разширена, бяха сложили плоски камъни да поддържат плочата, покриваща гробницата. По-точно покривала някога гробницата.

— Работа на иманяри — каза Савидж. — Махнали са плочата, откраднали са скъпоценностите и надве-натри са покрили отгоре, за да не се забелязва много. Изглежда са бързали, защото не са си свършили добре работата. Ние стъпихме точно върху недобре закрепения капак.

Савидж посочи към висящата надолу плоча.

— От тежестта ни се е наклонила и хлътнала навътре.

— Можеше и съвсем да пропадне — нервно отбеляза Рейчъл.

— Щеше да падне върху нас и да ни смачка. — Един слънчев лъч помогна на Савидж да се огледа по-добре. — Можеше да се срути върху саркофага.

Те бяха тупнали до него. Беше метър широк и също толкова висок, поставен в средата, а пространството наоколо беше достатъчно за тези, които го бяха внесли и оставили.

По стените бяха изсечени фигури на войници и коне.

Савидж погледна отново към увисналия капак.

— Мисля, че вече намерихме подходящо място за скривалище.

— За скривалище? Повече ми прилича на капан. Ще видят отвора и ще ни открият.

— А ако няма отвор?

Савидж се изправи и опита капака.

— Внимавай — предупреди го Рейчъл и отстъпи назад.

Капакът се заклати така, сякаш беше на панти.

Савидж повдигна ниския край. Капакът започна да се затваря. Слънчевият лъч ставаше все по-тънък. С изтръпнало сърце той чу отново шума от хеликоптера. После капакът се затвори и единственото нещо, което се чуваше в тъмнината, бе дишането на Рейчъл.