Дейвид Морел
Петата професия (44)

1.

Савидж се мъчеше да не загуби контрол над яхтата в разразилата се буря. Дъждът и тъмнината не му позволяваха да види изхода на пристанището. Упътваха го само случайни светкавици. Преследвачите им продължаваха да стоят на кея безпомощни. Бяха вбесени, че не могат да стрелят.

Яхтата се отдалечаваше. Падащият мрак го затрудняваше, но Савидж не преставаше да се взира в единия от преследвачите. Японеца.

— Савидж? — беше изкрещял той, тичайки по кея.

— Акира?

Невъзможно!

Мъжете тръгнаха обратно към пристанището. Японецът се задържа миг по-дълго, втренчен в яхтата, след това се затича да догони останалите.

Яхтата се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Вълните обливаха палубата.

Преди малко Рейчъл бе попитала:

— Ти познаваш ли този човек?

Светкавица озари насиненото, подуто лице. Мокрите джинси и пуловер бяха прилепнали за тялото й. Савидж изучаваше системата за управление. Гръм разтърси небето. За миг му се зави свят. Не заради клатушкащата се яхта, а заради образа на Акира, който го преследваше.

— Дали го познавам? Бог да ми е на помощ. Да.

— Вятърът! Не чувам!

— Преди шест месеца го видях как умира.

Една вълна заглуши думите му.

— Още не… — Рейчъл запълзя към него, хвана се за таблото и се помъчи да се изправи. — Какво искаш да кажеш?

— Нямам време да ти обяснявам — Савидж потръпна, но не от студ, — а и не съм сигурен, че мога да ти обясня. Върви долу и се преоблечи!

Една огромна вълна се разби в яхтата и едва не я потопи.

— Провери всичко долу! Виж дали има нещо незакрепено! Завържи се за някой стол!

Друга вълна заля палубата.

— Ами ти?

— Не мога да напусна мостика! Прави каквото ти казвам! Отивай долу!

Валеше като из ведро. Нова светкавица му помогна да се ориентира, че са излезли от района на пристанището. Бяха сами сред разгневената морска шир. От всички страни бе пълен хаос.

„Сега какво?“ — помисли си той. — „Къде отиваме?“ Савидж провери показанията на контролното табло, но не посмя да търси навигационни карти. Не трябваше да отвлича вниманието си. Можеше да разчита само на предишните си проучвания. Най-близо на юг от тях бе остров Делос, където ги чакаше хеликоптер.

„Делос е съвсем близо — на шест мили. Но островът е малък, само един и половина квадратни километра. Като нищо може да не го забележа или да потънем преди да стигнем следващия остров на двадесет и пет мили на юг. Другата възможност е да се отправим на югозапад към Ринея. Той е по-голям и е само на четвърт миля по-далеч. Изглежда това е по-доброто решение.“

„А ако го пропусна? Ако времето не се оправи, яхтата като нищо ще потъне и ще се удавим“.

Савидж погледна компаса и завъртя руля, борейки се с вълните. Опитваше се да насочи яхтата на югозапад.

Капакът се отвори. Подаде се Рейчъл с жълт дъждобран. Кестенявата й коса бе полепнала по бузите.

— Нали ти казах да стоиш долу!

— Млъкни и по-добре облечи това! — каза тя и му подаде дъждобран.

На слабата светлина от таблото видя, че очите й блестят.

— Вземи тази риза и пуловера! Голям инат си… Да не мислиш, че не знам какво е хипотермия?

Савидж взе дрехите и се вторачи в напрегнатото й подуто лице.

— Добре. Убеди ме.

— Как така този път мина без да спорим? Направо ме изненадваш.

— По-скоро ти мен. Можеш ли да поемеш управлението? Правила ли си го някога преди?

— Само стой и гледай.

За миг той се поколеба, но силна тръпка го накара да пусне руля.

— Гледай компаса. Посоката е югозапад.

Под навеса се преоблече набързо и веднага почувства прилив на сили в сухите и топли дрехи. Върна се на мястото си и провери компаса. Показваше югозапад.

„Добре“ — помисли си Савидж. Искаше да го каже и на нея, но връхлетя една вълна. Рейчъл изгуби равновесие. Той успя да я хване.

— Какво имаше предвид, когато каза, че те изненадвам? — попита тя със затаен дъх.

— Богаташите обикновено са доста разглезени. Очакват да им бъда слуга. Не разбират…

— Доколко животът им зависи от теб ли? Сега достойнството ми зависи от теб. Можех да съм още в онзи затвор и да моля мъжа ми да не ме изнасилва непрекъснато. Ако не ме бе спасил, щях да продължавам да служа за боксова круша.

Савидж погледна израненото й лице.

— Знам, че няма да те успокоя кой знае колко, но искам да ти кажа, че съжалявам за всичко, което си преживяла.

— Само ме измъкни от тук.

„Ако мога“ — помисли Савидж и погледна бурното море.

— Дали ще ни преследват?

— Съмнявам се. В тази буря. На тяхно място бих изчакал да свърши и да използвам хеликоптер.

— Къде отиваме?

— В Делос или Ринея. Ако приемем, че компасът е верен. И ако не ни отнесе течението.

— А после къде…

— Млъкни.

— Какво?

— Остави ме да чуя.

— Какво да чуеш? Чувам само разбунтувалото се море.

— Не — отговори Савидж. — Не е само бурята.

Тя наостри уши и изведнъж промълви:

— О, господи.

Отпред се чуваше някакъв грохот.

— Вълни — каза Савидж, — които се разбиват в скала.