Дейвид Морел
Петата професия (115)

8.

— Кой вдигна? — запита Рейчъл.

Савидж не отговори. Повдигаше му се. Имаше чувството, че ще повърне огромното количество храна, което бе погълнал.

— Никога не съм чувал този глас. Не мога да коментирам японския му, но американският беше без грешка. Мисля, че е американец. Не може да се разбере на чия страна е. Гласът му звучеше гневно, нетърпеливо, заплашително. Не посмях да го изслушам. Ако следят линията, ще разберат, че се обаждам от района на Гиндза. Едно е сигурно. Акира не би допуснал непознати в дома си, а Еко не би отговорила с „Хай“ без причина.

— Полицията ли беше?

— При тях не работят американци. А и откъде ще знаят името ми, та да ми извикат „Форсайт“ и „Дойл“? Акира никога не би им казал.

— Доброволно.

Савидж добре знаеше, че с медикаменти можеха да се измъкнат всякакви сведения от хора, които при други обстоятелства мълчат.

— Предполагам, че Акира е в опасност, но не знам как да му помогна.

— Не можем да продължаваме да обикаляме улиците — каза Рейчъл.

— А идва ли ти наум къде можем да прекараме нощта в безопасност?

— И без това няма да мога да заспя — отвърна Рейчъл. — Толкова съм напрегната.

— Имаме две възможности. Да намерим някакво място, където да се скрием. Да изчакаме до сутринта, когато ще отидем в ресторанта и ще видим дали Акира ще се обади. Но там може да са ни устроили капан.

— А втората възможност?

— Да променим изцяло плановете си. Казах на Акира, че независимо от отговора на Еко, няма да напусна Япония. Трябва да разбера какво се е случило. Искам да знам отговорите на всички въпроси, които ме измъчват. Освен това обектът ми е познат — мъдър и свят човек според Акира. Неговият сенсей. С него се канеше да говори. Е, да видим дали е така мъдър този негов учител.