Дейвид Морел
Петата професия (26)

7.

Към единадесет пътят започна да лъкатуши из потъналите в мрак планини, отвеждайки ги към град Медфорд Гап. Камичи и Акира отново размениха няколко думи на японски. Акира се наклони напред.

— Като стигнем големия кръстопът в града, моля ви, завийте наляво.

Савидж се подчини. Пътят извън града беше толкова тесен и стръмен, че той се молеше да не срещнат друга кола, идваща отгоре. Нямаше достатъчно отбивки, пък и те бяха разкаляни.

Отстрани дърветата ставаха по-гъсти. Продължаваха да се изкачват все по-нагоре. Фаровете на колата осветяваха натрупания по банкета сняг. Десет минути по-късно пътят стана равен, острите завои отстъпиха място на по-малки. Над дърветата пред себе си Савидж забеляза слаба светлина. Мина през някаква порта, зави, за да избегне купчина камъни и излезе на голяма поляна. От двете й страни имаше множество пътечки, пейки, дори жив плет. Но Савидж беше най-впечатлен от чудатата постройка, която изникна пред него.

В началото си помисли, че са няколко сгради — тухлени, дървени и каменни, на пет, три и четири етажа. Стилът им също беше различен — от градска къща, пагода, замък до швейцарска вила. Някои бяха с прави стени, други — със заоблени. Разните комини, балкони и фронтони довършваха абсолютната архитектурна бъркотия.

Когато наближи, Савидж разбра, че това всъщност е една огромна постройка. „Боже, мой“ — мислеше си той. — „Колко ли е дълго това чудо? Сигурно е над триста метра. Направо гигантска работа.“

Нито едно от крилата нямаше врата, с изключение на средното, където се виждаше дървено стълбище, а на площадката стоеше мъж в униформа. Тя приличаше на онези, които носеха в луксозните хотели. Над вратата имаше и табела — „Планински комплекс Медфорд Гап“.

Савидж спря колата отпред, а мъжът с униформата тръгна към тях. Целият се напрегна.

„Защо, по дяволите, не ми дадоха по-подробни инструкции? Поне да ми бяха казали къде ще отседнем. Това място… на върха на планината, напълно изолирано, никакви обяснения защо дойдохме точно тук, където изобщо не се знае кой влиза и излиза в тази грамада, само с двама души охрана за Камичи… истински кошмар.“

Припомняйки си и мистериозната размяна на куфарчетата, Савидж си позволи да каже на Камичи, че ура или мислите на отделния човек може да е нещо чудесно в Япония, но тук затруднява неимоверно работата на охраната и изобщо какво по дяволите става?

Акира се намеси.

— Моят господар оценява вашата загриженост. Той приема, че чувството ви на дълг ви заставя да се противопоставите на рискованите условия тук. Смея да ви уверя, че с изключение на няколко други гости, хотелът ще остане празен. При това тези гости също имат охрана. Пътят ще се наблюдава. Не се очакват инциденти.

— Аз не съм пръв телохранител, а ти. Моите уважения, но съм доста озадачен. Ти съгласен ли си на такива условия?

Акира сведе глава, стрелвайки с тъжния си поглед Камичи.

— Правя, каквото господарят ми желае.

— Това се очаква и от мен. Все пак ще отбележа, че не ми харесва.

— Забележката е приета. Господарят ви освобождава от отговорност.

— Вие знаете по-добре. Но след като така или иначе съм в играта, не мога да не нося отговорност.

Акира отново наведе глава.

— Разбира се. Препоръките ви бяха много добри. Затова и се съгласих, когато господарят реши да ви наеме.

— Значи ви е напълно ясно, че разговорът ни е излишен. Ще се постарая да си върша работата колкото мога, но занапред не смятам да се обвързвам с вас.

— Не искаме такова нещо.

— Добре тогава.

Отвън пиколото чакаше. Савидж натисна бутона, който отваряше вратите и багажника. Излезе от колата и каза на мъжа да внесе багажа. Нервно се огледа в тъмнината наоколо и тръгна пръв, следван от Камичи и Акира.