Дейвид Морел
Петата професия (6)

3.

Официалните данни сочеха, че е на 45 години. Въпреки това тя изглеждаше точно така, както и преди десетина години в последния си филм. Висока, слаба, кокалеста.

Наситени сини очи. Очарователно овално лице с чувствени извивки, обрамчено с изсветляла от слънцето руса коса до раменете. Мургава, загоряла кожа. Мечтата на всеки фотограф.

Преди десет години, на пресконференцията в Лос Анжелис по случай връчването на наградата за най-добра женска роля, тя изненада публиката, като обяви, че се оттегля. Женитбата й месец по-късно с монарха на малка, но състоятелна островна държава до френската Ривиера, беше също толкова изненадваща.

Когато здравето на съпруга й се влоши, тя отмени ангажиментите си и удвои пътешествията и посещението на казината, които подхождаха на благосъстоянието им.

Тя управляваше така, както беше играла — в така наречения от филмовите критици стил „огън и лед“. Страстна, но и отговорна. В любовните сцени тя винаги имаше водеща роля. Сцената, където тя прелъстява чаровния крадец на бижута, когото преди това постоянно беше отблъсквала, си оставаше класическо изображение на нарастващо сексуално напрежение. Тя знаеше какво иска, но го получаваше само когато желанията й не я излагаха на опасност. Изпитваше по-голямо удоволствие когато дава, отколкото когато получава, затова благоволи да дари крадеца с една незабравима нощ.

Тя се отнасяше по същия начин и към поданиците си. Махаше с ръка в отговор на приветствията, но пазеше дистанция, докато в някой неочакван момент нейното състрадание — към болните, бездомните, сираците — не вземеше връх. Изглежда то беше нейна слабост, огън, който заплашваше да разтопи леденото й самообладание. Когато имаше политическа изгода, чувствата бяха позволени, дори и в прекалени дози. Само докато нищо не я заплашваше. Докато осигуряваше любовта на подчинените й.

Тя се усмихваше, приближавайки Савидж. Лъчезарна. Като на филм, но истинска. От своя страна Савидж се възхищаваше на ефектната й поява с пълното съзнание, че тя знае какво впечатление прави.

Беше с черни, ръчно изработени сандали, червени плисирани панталони и копринена светлосиня блуза, която открояваше дълбочината на сините й очи. Носеше часовник Картие, брилянтено колие и обеци, чийто блясък допълнително подчертаваше очите и косата.

Тя спря до Савидж, погледна с пренебрежение към телохранителя и каза:

— Благодаря.

Човекът си тръгна, като не прояви особено желание да се включи в разговора.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза тя и пристъпи още по-близо, така че Савидж долови лекия й парфюм. Гласът й беше дрезгав, ръкостискането — силно.

— Няма смисъл да се извинявате за пет минути. С професия като моята съм свикнал да чакам много повече. Освен това имах време да се насладя на колекцията ви — той посочи към витрината с вазите. — Смятам, че е ваша. Съмнявам се, че който и да е хотел, дори и такъв като „Крал Георгиос Втори“ ще предостави на клиентите си безценни шедьоври като тези.

— Вземам ги, когато пътувам. Спомен за дома. Почитател ли сте на китайския порцелан?

— Почитател? Да, макар и да не знам нищо за него. Но ценя красотата, включвам тук и Ваше височество, ако ми простите комплимента. За мен е чест да се запозная с Вас.

— Като кралска особа или като бивша филмова звезда?

— Като бивша актриса.

Проблясване на очите, леко кимване с глава.

— Много сте любезен. Може би ще се чувствате по-удобно, ако приключим с формалностите. Моля, наричайте ме с предишното ми име — Джойс Стоун.

Савидж отговори на грациозното й кимване.

— Госпожо Стоун.

— Имате зелени очи.

— Не са толкова необичайни.

— Напротив. Доста необичайни. Това е цветът на хамелеона. Дрехите напълно подхождат на очите ви. Сиво сако. Синя риза. Ненаблюдателните биха казали, че очите ви са…

— Сиво-сини, но не и зелени. Добре се ориентирате.

— Вие пък разбирате играта на цветовете. Умеете да се приспособявате към обстановката.

— Полезно е за работата ми — Савидж се обърна към картините. — Страхотни са. Ако не се лъжа, „Кипарисите“ на Ван Гог бяха продадени наскоро на търг в Сотбис. Неизвестният купувач е заплатил доста внушителна сума.

— Знаете ли колко точно?

— Петнадесет милиона долара.

— Сега вече знаете кой е мистериозният купувач.

— Госпожо Стоун, аз работя с информация за избрани. Щях да съм извън играта, ако не умеех да пазя тайните им. Думите ви са като изповед за мен. Аз съм нещо като свещеник.

— Изповед? Надявам се, това не означава, че не мога да ви предложа нещо за пиене.

— Още не сме сключили сделка.

— Мислех, че затова сте тук.

— За да обсъдим проблема. Още не сте ме наели.

— С вашите заслуги? Вече съм решила.

— Извинете, госпожо, но приех поканата, за да видя дали искам да бъда нает от Вас.

Прелестната Джойс Стоун го изучаваше с настойчив поглед.

— М-м… Хората обикновено са доста ентусиазирани, ако им предложа работа.

— Не исках да ви обидя.

— Не, естествено.

Тя пристъпи към канапето.

— Ако не възразявате, госпожо Стоун.

Тя повдигна вежди.

— Бих предпочел да използвате този стол там. Канапето е твърде близо до прозореца.

— До прозореца?

— Или поне ми разрешете да дръпна завесите.

— А-а, вече разбирам — гласът й звучеше закачливо. — Тъй като обичам слънцето, ще седна, където казахте. Винаги ли сте толкова загрижен за хората, за които още не сте решили дали ще работите?

— Въпрос на навик.

— Интересен навик, господин… Страхувам се, че не запомних името Ви.

Савидж се усъмни. Изглеждаше му на човек, който помни всичко.

— Няма значение. Името, което ви бях съобщил, не е мое. Обикновено използвам псевдоним.

— Тогава как ще ви представям?

— Няма да го правите. Ако се споразумеем, никога не привличайте вниманието върху мен.

— Пред хората. А как ще ви казвам, когато сме сами?

— Савидж^[1].

— Моля?

— Това е прякор. Така ме знаят в бранша.

— Докато бяхте в SEAL ли го получихте?

Савидж успя да скрие учудването си.

— SEAL^[2] е съкращение, нали? Това са морските командоси на САЩ.

Той отново не реагира.

— Както ви казах, намирам вашите заслуги за доста впечатляващи — каза тя. — Знам, че искате вашата самоличност да остане в тайна и затова използвате псевдоними, но аз все пак научих някои подробности за миналото ви. Ако това ви безпокои, искам да подчертая, че нищо от казаното дотук не застрашава вашата анонимност. Все пак слуховете си вървят. Помощта, която сте оказали на един британски парламентарист срещу терористи на ИРА, се приема доколкото знам с голямо уважение. Той ме помоли отново да ви благодаря за това, че сте му спасили живота. Един италиански банкер също ви е много признателен, че сте спасили отвлечения му син. Друг пък, немски индустриалец, смята, че е щял да банкрутира, ако не сте били разкрили кой е откраднал производствените формуляри на корпорацията му.

Савидж продължаваше да мълчи.

— Недейте да скромничите — каза тя.

— Нито пък вие. Източниците ви са отлични.

— Едно от многото преимущества да си омъжена за кралска особа. Благодарността на италианеца ме впечатли най-много. Така че аз го помолих да ми каже как да се свържа с вас. Той ми даде телефонния номер на — предполагам, че преди бих го нарекла — вашия агент.

— Надявам се, че не знаете името му.

— Не съм говорила директно с него. Само чрез посредници.

— Това е добре.

— Така стигаме до моя проблем.

— Госпожо Стоун, моля ви, не уточнявайте всички подробности в тази стая. Това е друг мой полезен навик.

— Никой не би могъл да ни подслушва. Тук няма скрити микрофони.

— Какво ви кара да бъдете толкова сигурна?

— Моите телохранители провериха тази сутрин.

— В такъв случай, повтарям…

— Без много подробности в тази стая. Защо, моите горили не ви ли впечатлиха?

— Горе-долу.

— Но не особено?

— Опитвам се да не бъда критичен.

— Друг похвален навик. Добре тогава, Савидж.

Усмивката й беше сияйна като блестящите й обеци. Тя се наклони и докосна ръката му.

— Искате ли да разгледате прочутите развалини?