Дейвид Морел
Петата професия (41)

22.

Савидж се натоварваше все повече и повече. Той искаше не само да заглуши болката, но и да се самонакаже за неспособността си да спаси Камичи. Точно това беше причина за мъките му сега. Крайното изтощение и страдание му помагаха да потисне мислите за баща си.

„Не отидох в SEAL заради него. Не станах персонален защитник, за да компенсирам неговото поражение. Направих тези неща, за да изпитам себе си и да покажа на баща ми, че може да се гордее с мен, независимо, че е мъртъв. Исках да покажа на негодниците, които го натикаха в ъгъла, че той ме е научил как да постъпвам.“

„Може Греъм да е прав, че се опитвам да изтрия слабостта на баща си. И на свой ред се провалих.“

Като начало пет изправяния в леглото. После по още едно всеки ден. Гимнастическите халки над леглото му вършеха добра работа. Ръцете му укрепнаха дотолкова, че можеше да прави лицеви опори като постепенно увеличаваше и тях. С помощта на патериците беше в състояние да слиза по склона до залива. Лекарят престана да идва. Сестрата също не му трябваше повече и той остана само с двамата телохранители.

Оттогава, а междувременно вече беше настъпил юни, Греъм го поздравяваше за успеха всяка събота. Той пак правеше забележки, но Савидж беше решил да не издава мислите си и казваше само това, което очакваше Греъм.

На Четвърти юли Греъм донесе фойерверки. Когато нощта падна, учител и ученик се радваха и пускаха най-различни ракети — едноцветни, многоцветни, като звезди, като иглички… Над отдалечените вили наоколо също искряха ракети. Една от тях с пронизително свистене се изви в небето и избухна точно над залива.

По някое време Греъм реши да гръмне бутилка шампанско „Дом Периньон“. Седна на тревата без да мисли за скъпия си костюм.

— Направо съм във възторг.

— Защо? Защото тези фойерверки не бяха само за удоволствие ли?

— Не знам какво имаш предвид — намръщи се Греъм.

— Те звучат като изстрел от оръжие. Искал си да провериш нервите ми.

Греъм се засмя:

— Добър ученик си.

— А ти непрекъснато се опитваш да ме манипулираш.

— Нали нямаш вреда от тази работа?

— Не. Прекалено добре се познаваме.

— Трябваше да съм сигурен.

— Разбира се. Учителят непрекъснато изпитва учениците си. Но ти изпитваш и нашето приятелство.

— Приятелите непрекъснато се изпитват един друг. Само че не си го признават.

— Все пак не трябваше да си правиш труда. Не ти ли докладваха, че вече се упражнявам в стрелба?

— Да. Разбрах, че вече си стрелял.

— Тогава сигурно са ти казали, че имам отлични постижения?

— Отлични? Не чак толкова.

— Ще станат и по-добри.

— Да не би да се притесняваш, че убийците на Камичи или хората на Хейли ще те преследват?

Савидж поклати глава:

— Щяха да го направят, когато бях безпомощен.

— Ако те бяха открили тук. Може още да те търсят.

Савидж потръпна.

— Работата е там, че вече съм достатъчно добре, за да се защитавам.

— Още не си го доказал. Утре заминавам за Европа. За известно време няма да идвам. Страхувам се, че и охраната ти ще ми е необходима. Трябва да се оправяш сам.

— Ще се справя.

— Ще ти се наложи. — Греъм стана от тревата и си изтупа панталона. — Надявам се, че няма да скучаеш.

— Изтощението прогонва самотата. Освен това заливът е толкова красив през лятото. Какво друго ми трябва? Чакам с нетърпение обещаното спокойствие.

— Ако всеки разсъждава като теб, аз ще остана без работа.

— Да, заслужава си да си помисля сериозно по въпроса за спокойствието.

— Предупреждавам те. Не се увличай много.