Дейвид Морел
Петата професия (105)

6.

През нощта Савидж се събуди и му направи впечатление, че наоколо бе много тъмно. В къщата никъде не светеха лампи. През хартиените стени на стаята му не проникваха никакви отблясъци. Бе съвсем тихо. Чуваше само дишането на Рейчъл, която лежеше до него, прегърнала го през гърдите. Усещаше приятния мирис на косата и кожата й. Споменът за нейната нежност го накара неволно да се усмихне.

Савидж протегна крака и погледна светещия циферблат на часовника си. Три и седемнадесет. Бе спал повече от шест часа. Обикновено толкова сън му стигаше, но се изненада, че не бе почивал повече след уморителния презокеански полет и бурната нощ с Рейчъл. Може би още не бе свикнал с промяната на часовия пояс.

Рейчъл въздъхна на сън и се притисна към него. Той отново се усмихна. Каза си, че трябва да поспи още малко, за да си почине колкото може по-добре. Топлата завивка отстрани всички други мисли и го накара да затвори очи. Но изведнъж се сепна и ги отвори.

Някъде вляво от него, в задната част на къщата или по-скоро извън нея, долови приглушено покашляне. Почти седна в леглото от напрежение. След това си каза, че вероятно това бе Чури, който стоеше на пост отвън.

Савидж напрегна слуха си. Цели пет минути не успя да чуе нито звук. Каза си, че трябва да се отпусне. Но го глождеше мисълта, че Чури, който бе обучен от Акира, не би си позволил да кашля и то така, че да се чуе чак вътре. Нямаше начин Акира да бе пропуснал да му каже да не прави нищо, с което би могъл да издаде местонахождението си.

Все пак Акира бе споменал, че още не е приключил с обучението на Чури. Може би това бе само едно моментно неовладяно положение.

Савидж отхвърли всички неспокойни мисли и се притисна към Рейчъл, за да се наслади на нейната топлина. Внезапно вдигна глава.

Втренчи се в стената, която разделяше стаята от коридора. Долови слаб шум, сякаш от натиск върху рогозката — татами. Когато чу и втори подобен звук, вече престана да се двоуми — това бяха леки и бавни стъпки на предпазлив, бос човек. Ако стените не бяха от хартия и поради това така тънки, никой не би усетил нищо.

„Дали не е Акира? Може да има някаква нужда?“ — помисли си Савидж, но почти веднага се отказа от тази мисъл. Не бе чул шум от отварянето на преграда. „А може би е Чури, който е влязъл да провери коридора. Но защо му е да го прави? Нали вътрешността се охранява от алармена система? Или пък е Еко? Наспала се е и е решила да свърши някоя работа, например да приготви нещо специално за закуска.“

Отхвърли и това предположение. Въпреки че стаята й бе по-далеч от неговата, нямаше начин да не чуе плъзгането на вратата. Още повече, че шумът не идваше от тази част на коридора, от която се влизаше за кухнята. Натрапникът бе точно между неговата стая и тази на Акира.

Инстинктивно посегна да събуди Рейчъл, за да я предупреди, но се отказа. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Дори да поставеше ръка на устата й, би могло да се чуе звук, който да предупреди неканения гост. Само внимателно я зави, сякаш да я предпази. Адреналинът му се бе повишил, имаше чувството, че стомахът му изгаря. Успя да овладее учестеното дишане, което рефлексивно съпровождаше това състояние, и се надигна.

Не посмя да излезе от японското си легло на земята. Ако стъпеше на пода върху рогозките, неминуемо щеше да предизвика същото слабо изшумоляване, по което разпозна натрапника, и така да го накара да застане нащрек. Реши да остане неподвижен, но готов за атака и да изчака удобен за нападение момент.

Нямаше пистолет. Преди още да стигнат до летището, двамата с Акира бяха изхвърлили личното си оръжие в някакъв канал.

Мускулите му се изопнаха. Съсредоточи поглед в тъмната стена. Дочу слабо изскърцване. Някой внимателно приплъзна преградна стена. Но не бе на неговата стая, а от другата страна на коридора. Неканеният гост се опитваше да проникне в стаята на Акира.

Сега бе моментът. Савидж трябваше да действа преди непознатият да изненада Акира. Направи крачка, но неочаквано трябваше да отстъпи, защото през една от преградните стени в стаята му влетяха двама души. Те се приземиха тежко на пода. Савидж позна мъжа, който остана отгоре. Бе Акира, който правеше рязко движение с ръка към лицето на другия мъж. Натрапникът бе облечен целият в черно, с маска на главата. Болезнено изстена от нанесения му удар и успя да стреля с пистолет със заглушител. Куршумът се заби в тавана. Савидж залегна. Не се притече на помощ на Акира. Предположи, че той сам ще може да се справи с нападателя. Вместо това се спусна към Рейчъл и я повлече към съседната стая. Внезапното нахлуване я бе събудило. Рейчъл бе изпищяла, опитвайки се отчаяно да се скрие.

Натрапникът успя да стреля отново, въпреки непрекъснатите удари на Акира. Куршумът се удари в стената между Акира и Рейчъл. Тя остана без дъх от уплаха и престана да пищи. Вкопчи се в Савидж и бързо го последва. Обезумяла от ужас, без да може да се ориентира в тъмната непозната къща, тя достигна съседната стена без да усети и се блъсна в нея, хартията се разкъса и тя се изтъркаля почти безчувствена върху рогозките. Савидж я вдигна и задъхано й заговори, като се опитваше да я избута по-надалеч.

— Продължи нататък. Опитай се да стигнеш предната част на къщата. Движи се приведена.

Веднага след като я видя да тръгва, Савидж се върна да помогне на Акира. Мимоходом забеляза, че бе точно в стаята със самурайски мечове, които Акира гордо им бе показал. Савидж се спусна към една от стените, грабна първия му попаднал меч и го извади от ножницата. Стори му се доста дълъг. Насочи го с върха нагоре към тавана, за да не се нарани и забърза на помощ.

Отново се чу изстрел. Този път проби една от стените. Видя Акира да нанася нов удар по лицето на нападателя, който не помръдна повече.

Савидж облекчено въздъхна. Изведнъж изкрещя:

— Акира, зад теб!

През дупката в преградната стена се показа друга черна фигура, която се прицелваше.

Акира се хвърли встрани. Куршумът се заби в мъжа, който лежеше бездиханен на пода.

Мечът на Савидж все още бе насочен към тавана. Като стисна дръжката с две ръце, той нанесе удар с всичка сила по мъжа в коридора. Целеше се в гърдите на непознатия. В тъмното не виждаше добре. Очакваше звук от разкъсани дрехи и плът, но вместо това чу метален звън. Острието бе попаднало върху пистолета, който тупна на земята.

Нападателят в миг изчезна. Савидж разбра по отдалечаващите се стъпки, че отива към дъното на коридора. Чу сблъсък на тела, Еко изстена, някой падна. Савидж се спусна натам, Акира също, като задъхано го запита:

— Къде е пистолетът?

Опипа с ръце в тъмното, но не го намери и разгневено изрече нещо на японски. Грабна меча от Савидж и изскочи от стаята.

Савидж също го последва, като свали от стената още един меч. Видя, че нападателят прескочи някакво тяло на входа и изчезна през отворената задна врата.

Падналият бе Чури. Беше се захлупил по очи, краката му бяха останали отвън. Акира го прескочи и гневно излезе в тъмната градина с изваден меч.

Савидж се спусна след тях, но изведнъж спря, защото усети, че е стъпил върху някакъв предмет. Бе пистолетът, който Акира не бе успял да намери. Бързо го вдигна и затича към градината. В коридора избегна Еко, която бавно се изправяше след сблъсъка с непознатия. Когато прескачаше Чури, Савидж забеляза тъмно петно на гърба му.

По формата на пистолета, който стискаше в ръка, предположи, че е „Берета“, деветкалибров, много използван във войските на НАТО и в САЩ.

Савидж се втурна към стълбите, по които се стигаше до японската вана, и продължи да се взира в градината. Там не бе така тъмно, както във вътрешността на къщата. Освен луната, през оградата проникваха отблясъци от уличните лампи. По пясъка се забелязваха следи от стъпките на двама души, които се отдалечаваха навътре.

Въпреки всички усилия, Савидж не можеше да види какво става там. Сякаш се бе спуснал облак. Чуваше само шума от уличното движение, някъде изсвири клаксон, изскърцаха спирачки. Внезапно в най-тъмната част на градината се разнесе звън. Това бе сблъсък от остриета на мечове. Стоманеният ек се усилваше, двубоят се ожесточаваше.

Савидж затича към градината. Стъпалата му потъваха в студения пясък. Започна да вижда по-добре. Луната проблясваше в металните остриета. Савидж внезапно спря, изненадан от появилата се изотзад тъмна фигура с меч в ръка и отстъпи вдясно.

Събитията се развиваха така светкавично тази нощ, противниците толкова неочаквано се бяха появили, че Савидж не можа веднага да познае кой е Акира и кой е неговият нападател. Вдигна пистолет, готов да стреля, когато бе сигурен, че различава биещите се. Двете фигури продължаваха да се дебнат в кръг с готови за нападение саби.

Ето го Акира! Като че ли това бе внезапно появилата се зад него фигура. Савидж не успя да стреля, защото двамата противници внезапно се нахвърлиха един върху друг, мечовете зловещо звъннаха, после още веднъж и отново започнаха бързо да обикалят в кръг.

Савидж започна напрегнато да се прицелва. По челото му изби пот. Държеше пръста на спусъка. „Да можеха да спрат да се въртят“ — мислеше си той. — „Само за секунда! Тя ще ми е достатъчна! Секунда! Не повече! Точно колкото за един сигурен изстрел!“

Но двамата противници продължаваха все така да се дебнат и бързо да променят позицията си. Нападателят на Акира изскочи напред, точно на мушката. Преди Савидж да успее да стреля, Акира се оказа на мястото му. Мечовете се преплетоха. Савидж продължаваше да се прицелва.

— Остави това на мен, Савидж! Той е мой, искам да отмъстя за Чури!

Савидж неохотно свали пистолета. Ако бе застрелял противника на Акира, щеше да лиши приятеля си от възможността да съхрани своята чест и да отмъсти за ученика си. Японецът никога не би му простил това.

Отстъпи от полесражението, но продължи да следи битката със свито сърце, ядосан, че не може да се притече на помощ.

Акира насочи острието на меча си към гърдите на нападателя. От своя страна той ловко се извъртя и замахна към главата му. Акира се хвърли напред и препречи меча му със своя, но той го освободи и се опита да го удари в дясното бедро. Острието изсвистя така силно, че ако Акира не се бе дръпнал навреме, нападателят щеше да отреже крака му.

Акира започна да настъпва. Яростно размаха меча си и се приближи към противника си, който заотстъпва назад. Акира продължи да напредва, а другият бавно отстъпваше назад, но изведнъж скочи вляво и отново закръжи около Акира. Той прекрати придвижването си напред, застана за миг неподвижен, очи в очи с нападателя. Онзи атакува. Акира отстъпи, но се подхлъзна и се удари в един камък. Савидж тежко въздъхна и вдигна пистолета.

Нападателят се хвърли срещу Акира, който се претърколи встрани. Мечът на противника се удари в камъка. Разхвърчаха се отломки. В този миг Акира се спусна към врага и успя да разсече тялото му отляво надясно, замахвайки яростно с меча. Чу се звук като от отваряне на цип, показаха се червата, оголи се гръдният кош. Рукна кръв като от фонтан. Нападателят политна назад, като че подскочи и се строполи в нещо като черна яма, което се оказа езерце. Тялото цопна тежко и след малко изплува с лицето нагоре, неподвижно, с широко отворени очи.

Савидж безмълвно излезе от мястото си. Тъй като бе тъмно, не се виждаше, че водата бе станала кървавочервена, но той ясно си представи картината. Въпреки че се бе нагледал на смърт, едва се въздържа да не повърне.

Акира втренчено гледаше трупа. Дишаше тежко. Преглътна шумно и се обърна към Савидж.

— Благодаря ти, че не се намеси.

— Доста трудно ми беше.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — отвърна Акира. Луната се отразяваше в избилата по челото и лицето му пот.

— Виж — рече Савидж, — вътре в къщата не успях веднага да ти се притека на помощ, защото…

— Трябваше да се погрижиш първо за безопасността на Главния.

— Точно така. Реакцията бе автоматична. Няма нищо общо с чувствата, които изпитвам към нея.

— А ако не беше клиентка, а просто една жена, която обичаш?

Савидж не знаеше какво да отговори.

— Е, в такъв случай е щастливо съвпадение на двете.

— Да — объркан отвърна Савидж. Бе признателен на Акира, че му бе помогнал с отговора. — Изключително щастливо съвпадение.

— Но как ли са влезли? По стените на оградата има вградени сензори — запита на глас Акира, заобикаляйки езерцето, без да поглежда към плаващия вътре труп. Стигна задната част на къщата и продължи надясно.

Савидж го последва. След петнадесетина секунди се натъкнаха на някакво въже, замотано в пясъка. Проследиха го и видяха, че единият му край висеше във въздуха, закачен за съседната четириетажна сграда. Другият бе завързан за заровен в пясъка болт.

— Изстреляли са този болт отвисоко и със заглушител. Може и да са използвали някакъв катапулт, който действа безшумно, за да не чуе Чури.

— Спуснали са се по въжето и по този начин са избегнали сензорите на оградата — промърмори Савидж. — Но нали в къщата също има алармена система? Как са успели да проникнат вътре?

Акира горчиво посочи към Чури.

— Той ги е пуснал.

— Но как? Нали му имаше доверие?

— Несъмнено.

Двамата тръгнаха към верандата отзад. Акира посочи тялото на Чури.

— Виж къде е паднал. Вратата е отворена. Половината тяло е вътре, другата половина — отвън. Лежи по корем. Главата му е в коридора. По гърба има кръв. Дупка от куршум.

— Значи е бил застрелян изотзад, когато е влизал в къщата — предположи Савидж.

— Фактите го доказват — с болка отвърна Акира и се наведе над тялото на Чури. — Алармената система се изключва след влизане. След като е прекарал часове навън на пост, по някаква причина е решил да влезе вътре, вероятно до тоалетната. Застреляли са го веднага щом е изключил алармата.

„Може би кашлицата, която дочух, е била последен мъчителен опит да ни предупреди. Отварянето на вратата, шумът от падането на тялото изглежда са разбудили не само мен, но и Акира.“

— В Япония не се издават лесно разрешителни за носене на огнестрелно оръжие — каза Акира. — Затова Чури имаше сабя — същата, която моят преследвач грабна, когато изскочи навън. Може би Чури се е опитал да включи алармената система отново. Виж петното урина около бедрата му — Акира погали мъртвия по главата. — Защо си постъпил така глупаво, мой скъпи приятелю? Толкова пъти съм ти казвал да не напускаш поста си, да задоволиш всичките си нужди преди да застъпиш, а ако все пак почувстваш, че не издържаш, да се облекчиш на място? Безшумно. Неудобството, което би изпитал, е нищо в сравнение с изпълнението на дълга ти като защитник. Защо не ме послуша, Чури? Аз ли не бях добър учител? Може би не съм достоен за това? — Акира горчиво преглътна, раменете му потръпнаха, наведе се и целуна Чури по врата.

Савидж мълчаливо наблюдаваше. Не му идваше наум нищо, с което да успокои приятеля си. Отхвърляше всяко хрумнало му изречение, защото му се струваше прекалено патетично.

Най-накрая искреното съчувствие, което изпитваше, му подсказа какво да направи. Нямаше нужда от никакви речи. Никакви обобщения. Не трябваше да се опитва да намали скръбта от загубата. Само две думи, изречени от все сърце, щяха да помогнат.

— Страшно съжалявам — Савидж съчувствено обви ръце около разтърсваните от ридания рамене на Акира.

— Домо аригато — с все още треперещ глас отвърна Акира, като избърса сълзите си и се помъчи да поеме дълбоко въздух.

Някакво раздвижване в коридора насочи вниманието на Савидж натам. Вдигна поглед и видя Еко, застанала пред Чури. От очите й се стичаха сълзи. Тя бавно коленичи, седна и положи главата на своя внук в скута си.

Савидж с мъка преглътна.

Отново усети движение в коридора. Този път бе Рейчъл, която гледаше като хипнотизирана и залиташе в тъмното. Лицето й бе доста пребледняло, погледът й — празен. Бе се втренчила право напред, сякаш не забелязваше нито седналата Еко, нито Акира, нито Савидж. Клепачите й не помръдваха. „Господи“ — каза си Савидж, когато видя, че тя държеше пистолет в дясната си ръка. „Отишла е в стаята ми и е намерила оръжието на пода до първия нападател, убит от Акира. Казах й да стои в преддверието. Защо не ме е послушала? Какво ще прави с този пистолет?“

Савидж почувства кръвта си да пулсира в слепоочията. Като стъпваше внимателно, за да не я сепне и изплаши, уморено мина покрай Акира, Еко и Чури и постави ръцете си на раменете й: Насочи дулото на пистолета към стената, извади пръста на Рейчъл от спусъка, а след това бавно го измъкна от ръката й.

— Ето така е по-добре — успокои я той, като положи пистолета на пода. — Знам, че си уплашена, но не трябваше да го вземаш. Можеше неволно да се самоубиеш или да застреляш някой от нас.

Тя не отговори и изобщо не реагира, само продължи да гледа втренчено пред себе си.

— Изчакай първо да те науча да стреляш, преди отново да вземеш нечий пистолет — нежно каза Савидж.

— Знам — прошепна тя.

— Какво знаеш?

— Как да го използвам.

— Разбира се — отвърна Савидж, като се надяваше, че е успял да скрие ироничната нотка в гласа си.

— Баща ми ме научи — сякаш някъде отдалеч се чу гласът на Рейчъл.

Савидж не бе свалил ръце от раменете й и нежно я прегръщаше.

— Пушки, пистолети, какво ли не. Стреляхме всяка неделя. Веднъж ме накара да убия един фазан — конвулсивно потрепери тя.

— Това е било отдавна — успокои я Савидж. — А случилото се тази вечер също е вече минало. Няма от какво да се боиш повече.

— Засега. Но не е краят. Ще дойдат други на тяхно място. Тази история никога няма да свърши.

— Грешиш — промълви Савидж. — Ще свърши. Ние ще й сложим край. А аз ще те защитавам от всичко.

— Да, така трябваше… Взех пистолета. Бяха трима.

— Какво?

Савидж бързо разбра.

Тя бавно се отстрани, сякаш се плъзна встрани като някоя от преградните стени. Застана с лице към тънещия в мрак коридор.

Удивен Савидж вдигна пистолета и се стрелна вътре. Успя да открие ключа и запали осветлението. Влезе в стаята си през разкъсаната стена. На пода видя само първия мъж, убит от Акира.

Трима? Савидж погледна в стаята на Рейчъл, но не забеляза никого. Върна се в коридора. В края все така стоеше Рейчъл като в транс, с лице към него и гръб към Еко и Акира, които скърбяха за Чури.

— Сигурна ли си, Рейчъл?

Видя празните гилзи върху рогозките между неговата стая и тази на Акира. С насочен пистолет влезе в стаята на Акира. На пода лежеше по гръб човек с широко отворени очи, облечен в тъмни дрехи. Около него всичко бе потънало в кръв, гърдите му бяха надупчени от куршуми.

„Била е толкова уплашена, че е загубила контрол над себе си. Нищо чудно, че е изпаднала в шок. Но не заради нападението над нас.“ Отиде при нея и силно я прегърна.

— Не си имала друг избор.

Тя не отвърна на прегръдката. Остана все така далеч от всичко наоколо.

— Наложило се е да се защитиш, Рейчъл. Ако ти не беше го убила, той щеше да го направи. Може би си спасила живота на Акира, моя и на Еко. Това е било правилното решение.

— Трупове, навсякъде трупове — възпротиви се тя. — Където се появим, всяваме смърт… А сега и…

Нямаше нужда да му го казва на глас. Подтекстът се долавяше в интонацията — заради теб, защото останах с теб, защото се влюбих в теб.

— Аз не го застрелях, аз го размазах — едва чуто каза Рейчъл и избухна в плач. Сълзите й намокриха горнището на пижамата му, проникнаха до кожата.

„Всичко това се случи, защото ти позволих да останеш с мен. Грешката е моя. Позволих си да се размекна. Чури не е единственият сгрешил тук между нас. По дяволите, наруших правилата. Ако Рейчъл ми бе само клиент, а не приятелка, щях да знам как да действам! Мой дълг бе да я защитавам! Акира можеше да се оправи сам. Но тъй като не бях сигурен кого защитавам — Главния или приятелката си, почувствах се виновен, че избрах страна, че си гледам интересите, че изоставих Акира. Да, Акира. С това приятелство още веднъж наруших принципите си. Един телохранител никога не трябва да се сприятелява с друг като него. Защото винаги идва момент, когато се налага да избираш кого да защитаваш — него или този, който те е наел. Боже, каква каша! Не трябваше да се спускам да помагам на Акира преди да се уверя, че Рейчъл е в безопасност. Трябваше да претърся къщата, за да проверя дали няма други врагове. Без да искам, принудих Рейчъл да убива.“

Рейчъл продължаваше да се разтърсва от конвулсивни ридания. Савидж я стисна още по-силно.

— Толкова съжалявам, Рейчъл.

„За втори път произнасям тези думи в една вечер“ — помисли си Савидж. — „Колко ли пъти още ще ми се налага да ги казвам?“ На глас произнесе:

— Бих дал всичко да можех да променя нещата — опита се да я успокои той. Тъкмо се канеше да добави „Колкото по-бързо си отидеш от мен, толкова по-добре за теб“, тя изненадващо го прегърна и каза:

— Който и да е изпратил тези мъже, които ме накараха да убивам, ще ми плати, бог ми е свидетел. Толкова съм разярена, че съм готова да убивам отново.

Избликът й го изненада. Савидж вдигна поглед към Акира, Еко и Чури в другия край на коридора. Акира се изправи и се втренчи в градината. Проговори със задавен от болка и гняв глас.

— Баща ми отдели цели петнадесет години на тази градина. Почти толкова се занимавах и аз с нея. А сега! Всичко е изровено и подгизнало от кръв. Езерцето е омърсено. Плодовете на дългогодишния ни труд отидоха на вятъра. Онзи, който изпрати тези хора е лишен от всякакво благородство. Той не може да ми бъде достоен противник. Когато го открия, ще го убия най-безмилостно и жестоко. Ще разчленя тялото му, а парчетата ще изхвърля в морето. Така никога няма да получи покой и духът му няма да отиде при този на неговите предци. Кълна се, че ще го направя, за да отмъстя за градината и паметта на баща ми. И на Чури — въздъхна Акира.

Заканите за отмъщение, които чу от Рейчъл и Акира, накараха Савидж да потръпне. „Какво каза Рейчъл? Трупове, навсякъде трупове. Където се появим, всяваме смърт… Да, така е. Толкова много смърт наоколо. Някога вярвах в онова, което ми каза Греъм — че отмъщението е въпрос на чест. А сега? С каква горчивина говореше Рейчъл, каква жестокост бе изписана на лицето на Акира! Това, което се заканваме да направим, за да надживеем този ужас, може да ни погуби.“ Савидж стисна още по-здраво Рейчъл в прегръдките си.