Дейвид Морел
Петата професия (141)

1.

Сега сънят на Савидж се беше превърнал в отвратителен двойно експониран кошмар. Акира умираше два пъти, Камичи също. Парализиран и проснат в локва кръв, той виждаше отрязаната глава на Акира, меланхолията и сълзите в очите му. Савидж извика и се опита да се изправи в леглото си.

Разбра, че нечии ръце го задържат. Някой му шепнеше нещо със спокоен глас. За момент си помисли, че е отново в хотелската стая във Филаделфия и Акира се е навел над него. Надеждата му изведнъж премина в страх. Все още замаян, той осъзна, че ако наистина е във Филаделфия, последната фатална сцена от битката с Шираи трябва да не се е случвала. Настоящето беше минало, а занапред трябваше да понася и ужаса на бъдещето.

От тези мрачни разсъждения Савидж едва не извика още веднъж. Нежните ръце и спокойният глас все така се опитваха да го успокоят. Най-сетне до съзнанието му достигна гласът на Рейчъл Той седеше на някакъв футон с превързана глава и гипсирана дясна ръка, а гръдният му кош бе бинтован. Потрепери при спомена за болницата в Харисбърг, където всъщност никога не беше лежал, за бинтовете и гипса, приковаващи здравото му тяло към леглото, за русокосия доктор, който не съществуваше.

— Не трябва да се вълнуваш. Не мърдай. Не се опитвай да ставаш — говореше му Рейчъл и внимателно го бутна назад. — Трябва да почиваш — продължи тя и се наведе да го целуне по грапавата буза. — Тук си в безопасност. Обещавам, че ще те пазя. Опитай се да се успокоиш и да заспиш отново.

Съзнанието му беше вече достатъчно прояснено, за да разбере иронията на съдбата — сега Рейчъл охраняваше него. Макар и смутен от този факт, той се опита да се усмихне, но не се получи, защото в главата му сякаш забиха нещо остро и от болка той затвори очи.

— Къде се намирам?

— При Таро — отвърна му Рейчъл.

Савидж изненадано я погледна.

— Двамата мъже, които останаха с вас при преследването, те донесоха тук.

— Все още не разбирам…

— Казаха, че двамата с Акира сте им наредили да ви чакат на пътя в подножието, докато вие си свършите работата горе.

Савидж кимна въпреки болките.

— След около два часа те чули изстрели. От пистолети, автоматично оръжие. Казаха, че било като на война. Малко след това две коли слезли от планината.

Савидж слушаше внимателно.

— А после? — попита той със слаб глас.

— Трябва да пазиш силите си. Ще ти разкажа всичко. Жаден ли си? Искаш ли нещо за пиене?

— Да — промълви той с пресъхнали устни.

Тя взе чаша вода, постави в нея сламка и я поднесе към устата му. Той едва преглъщаше, но не се отказа от водата.

— Двамата решили да проверят.

Савидж отново затвори очи.

— Спи ли ти се? Тогава да поговорим по-късно за това.

— Не. Аз искам… Трябва да знам.

— Решили, че мъжете от колата са стреляли и трябва да проверят какво става. Поели риска да отидат догоре с мотоциклетите, защото пеша щели много да се забавят. Скрили ги, когато наближили върха и се промъкнали през гората. Видели огромна сграда или по-точно различни по стил причудливи постройки, съединени в едно. Това ми напомни за вашето описание на планинския комплекс „Медфорд Гап“ — тя спря за миг и после продължи. — Цялата поляна била осеяна с трупове.

Савидж се намръщи при спомена за това.

— След малко колите се върнали. Мъжете влезли обратно в сградата. Учениците на Таро ги изчакали и после внимателно ги последвали. Намерили още тела.

— Да — потвърди Савидж. — Бяха толкова много. Навсякъде.

— Чули още изстрели. На горните етажи. Не знаели какво ги очаква. Били само двама, затова трябвало много да внимават. Докато стигнат до третия етаж там вече също приличало на касапница — Рейчъл прехапа устни, но продължи. — Намерили Акира обезглавен, а Шираи с разполовено тяло. Трима мъже с дървени мечове тъкмо се канели да ти пръснат черепа. Учениците на Таро грабнали от пода пистолети и ги застреляли преди да успеят да те убият.

Главата му се замая. Той отчаяно се бореше да не загуби съзнание. Искаше да научи останалото.

— Все още не си ми казала как се озовах тук.

— Един от учениците на Таро отишъл с мотоциклета до селото, където сте им казали да оставят колата. Той ви качил двамата с Акира, а другият ви последвал с мотоциклета. Таро им нареди да се върнат за другия мотоциклет и да наредят труповете така, че все едно някои от хората на Шираи са искали да го убият, а останалите са го защитавали. Ако се съди по вестниците, властите са повярвали на измамата, макар че никой не може да обясни защо част от хората на Шираи са се разбунтували. Савидж почувства, че губи съзнание.

— Таро се погрижи за раните ти. Щеше да бъде прекалено рисковано да те заведе в болница. Но ако не се беше събудил, щях да настоявам да те заведем на лекар.

С последни сили Савидж хвана ръката й.

— Нали няма да ме напуснеш?

— Никога.

Той усети, че потъва.

Потопи се отново в своя кошмар, по-точно в двата кошмара, които се наслагваха един върху друг.