Дейвид Морел
Петата професия (62)

5.

Към един през нощта мястото за разходки беше съвсем безлюдно. Повечето пътници бяха отишли да спят или бяха на долната палуба. Имаше няколко души в бара и в ресторанта.

Един от тези в ресторанта беше Акира. Той си беше поръчал вечеря и се хранеше толкова бавно, че двете къртици, които го наблюдаваха от ъгловата маса, бяха започнали да нервничат и като че ли вече не ги интересуваше, че ще привлекат вниманието му.

— Време е — каза Савидж на Рейчъл.

Тя стоеше през цялото време така, че да не я забележат през прозореца на ресторанта, но той надничаше от време на време вътре. Знаеше, че това е подозрително. Настъпваше моментът да действа.

— Сигурен ли си, че ще успеем? — попита Рейчъл с треперещ глас.

— Не, но това е единственото, което можах да измисля.

— Не ме успокояваш много с тези думи.

— Ще се справиш. Повтаряй си непрекъснато, че си по-добра актриса от сестра си. Имаш още една възможност да го докажеш.

— Не ме е грижа за това сега. Страх ме е.

— Не ме разочаровай. Хайде, тръгвай.

Савидж се усмихна и лекичко я побутна.

Тя го погледна и също му се усмихна, пое дълбоко въздух и влезе в ресторанта.

Савидж наблюдаваше от тъмнината реакцията на двамата мъже. Когато видяха Рейчъл, те едва не изпуснаха чашите си с кафе. Акира пък, точно обратното, продължи да се храни съвсем спокойно.

Рейчъл седна до него. Той остави приборите си настрана, все едно, че точно нея беше чакал досега. Каза й нещо, после се наведе към ухото й и продължи да говори. Тя му обясняваше нещо като сочеше към долната палуба. Той кимна с глава.

Мъжът, който беше говорил по телефона, стана и излезе от ресторанта. Савидж стоеше отвън в тъмното и го чакаше. Огледа бързо наоколо да се убеди, че няма други хора. Изневиделица сграбчи мъжа за лявата ръка, хвана десния му крак и го хвърли във водата.

Човекът бе толкова изненадан, че не успя дори да извика. От такава височина все едно че падаше върху бетон.

Савидж се завъртя отново към прозореца без да се показва на светлото и погледна вътре. Акира беше станал и плащаше сметката. Двамата с Рейчъл излязоха от срещуположната врата.

Къртицата се намръщи, поколеба се за момент. Явно се чудеше колко ще се забави партньорът му. Савидж знаеше, че той не може да си позволи да ги изпусне от поглед. Както и очакваше, мъжът стана, хвърли пари на масата и също излезе.

Не беше необходимо да го следи. Знаеше къде ще го открие.

Важното беше да пести време. Савидж слезе бързо по стълбите. Трябваше на всяка цена Акира и Рейчъл да стигнат до наетата от него каюта, а мъжът да види къде влизат. После щеше да тръгне да търси другия при телефоните и да му каже какво е видял.

Савидж се престори на пиян и се заклатушка в края на коридора до стълбите. Ровеше из джобовете си, уж че не може да открие ключа за каютата си. Къртицата се втурна в неговата посока, бързайки колкото може към горната палуба. Савидж го ритна в корема, удари го с длан през устата и го повлече през пустия коридор към тяхната каюта. Мъжът беше загубил съзнание, но отстрани приличаше на пиян. Савидж почука три пъти на вратата.

Някой открехна вратата.

— Обслужване по стаите — каза Савидж.