Дейвид Морел
Петата професия (64)

7.

В седем и десет сутринта фериботът се отдалечаваше от Игуменица по посока на Корфу. Савидж, Акира и Рейчъл стояха с напрегнати лица до мъжа, а той говореше с шефа си по телефона. Савидж го стискаше здраво за ръката и слушаше разговора доколкото беше възможно.

— Знам, че стана една каша, няма нужда ти да ми го казваш. Грешката не е моя. Партньорът ми ги следеше отблизо. Японецът го е засякъл. Точно преди да стигнем в Игуменица той избяга. Изгубихме малко време докато го намерим. Дотогава американецът и жената на Пападрополис бяха през цялото време с него. Трябва да са останали да спят в някоя каюта. Какво можех да сторя? Да чукам от врата на врата и да питам: „Госпожо Пападрополис, тук ли сте?“ Японецът явно е бил примамка — искали са да проверят дали е чисто или имат опашка. Предполагам, че щяха да продължат за Корфу, ако не ни бяха засекли.

Мъжът спря да говори. Савидж чуваше как някой крещи в слушалката отсреща.

— Не, не можахме да ги спрем, като потегляха от ферибота.

Отсреща продължаваха да крещят.

— Вече ти казах, че вината не е моя. Партньорът ми така се изплаши, че Пападрополис ще го убие, когато разбере какво е направил, та направо избяга.

Мъжът отдръпна слушалката от ухото си, защото виковете станаха още по-нетърпими.

— Кажи го на него, че е задник, не на мен. Още си върша работата. Как ще ги преследвам сам не ми е ясно. Едва ги стигнах, когато слязоха в Игуменица. Тръгнаха на изток по шосе номер деветнадесет. Защо не се обадих по-рано ли? Как мислиш, че мога да говоря по телефона и да ги следя едновременно? И сега нямаше да ти се обадя, ако не бяха спрели да заредят. Аз съм в едно ресторантче малко по-надолу от бензиностанцията. Още не са разбрали, че ги следя. Чакай един момент. По дяволите, май тръгват. Мисля, че отиват към Йонина. Оттам на север югославската граница е на по-малко от час. Предай да наблюдават района. Господи, тръгват! Не мога да говоря повече! Ще звънна по-късно!

Останал без дъх, мъжът тресна слушалката.

Савидж поотпусна ръката му.

Арестантът избърса потта от челото си. Той се наведе към телефона и попита:

— Добре ли беше?

— Много убедително — отвърна му Акира.

— А сега какво? — угрижено попита мъжът със съзнанието, че вече могат да го убият.

— Ще си почиваме и ще се наслаждаваме на пътуването.

— Наистина ли това имате предвид?

— Вие изпълнихте своята част от сделката.

Мъжът въздъхна с облекчение й каза:

— Мисля, че пратих Пападрополис за зелен хайвер. Сега ще търсят съдружника ми.

— Така и няма да го намерят. Да, изглежда главоболията ви свършиха.

— И нашите също — добави Рейчъл. — Няма да ни чакат в Корфу. Ще ни търсят по пътя за Югославия.

— Където ние нямаме никакво намерение да се мяркаме. — Савидж се обърна към мъжа: — Слезете ли на брега, гледайте колкото се може по-скоро да тръгнете натам. Ще се наложи да се преструвате, че ни преследвате. Продължете да им се обаждате и да им давате лъжлива информация.

— Не е необходимо да ми го казвате. Ако не се срещна с тях някъде към границата, изобщо няма да ми повярват. Дотогава уж ще съм ви изпуснал.

— Точно така.

— Има още нещо.

— Така ли? Какво е то?

— Забравихте да ми дадете парите.