Дейвид Морел
Петата професия (54)

11.

Моторът започна да бучи подозрително, горивото беше на привършване, но вече бяха съвсем близо. Още не беше започнало да се зазорява, когато се приземиха на площадката, приготвена за техния хеликоптер от Делос. Тримата изтичаха към тъмните храсти наблизо. Само за момент Савидж се уплаши, че Акира ще извади пистолет и ще признае, че ги е лъгал, за да спечели доверието им. Акира явно нямаше такова намерение. Той по-скоро се притесняваше, че Савидж може да постъпи така.

— Зад тези храсти има черен път — каза Савидж. — След около стотина метра ще стигнем до един обор.

— Където има кола.

Савидж кимна.

— А ако не бяхме стигнали дотук?

— Бях приготвил още две места за кацане. Бях предвидил и пристанища, в случай, че използваме лодка. Знаещ правилото: Ако нещо може да се случи, то се случва. Затова трябва да имаме достатъчно резервни варианти.

— Който и да те е обучавал, свършил е добра работа.

Стигнаха черния път и се втурнаха наляво.

— Естествено властите ще открият хеликоптера — каза Акира. — Ако Пападрополис реши да заяви, че е откраднат, ще извикат и полиция да снемат отпечатъци.

— Твоите регистрирани ли са?

— Никога не са ми снемали отпечатъци.

— На мене са ми снемали — призна Савидж.

— В такъв случай Пападрополис ще използва цялата си власт, за да ги идентифицират. Ще изпрати хора да те убият, задето отвлече жена му.

— Избърсах всичко, което бях докосвал. Пападрополис сигурно знае името ти — обърна се той към Акира.

— Не е точно така. Знае само псевдонима ми.

— Да, действително. Това беше едно от първите неща, които трябваше да науча — да пазя своята анонимност. Да не оставям възможност на враговете си да ме преследват.

— Мъдър инструктор си имал.

— Можеше и да е някой мошеник.

— Аз… — започна Рейчъл като дишаше учестено — Не мога да тичам толкова бързо.

Двамата мъже я подхванаха отстрани и продължиха към обора. Фиатът беше на място. След пет минути те вече потегляха. Рейчъл стоеше на предната седалка между двамата.

Савидж почувства изпотените й дрехи до себе си.

— Мисля, че най-лошото мина. Сега си свободна. Можеш да поспиш малко. Скоро ще имаш храна, дрехи и меко легло. Пробвал съм го.

— Искам само да се изкъпя — отвърна тя.

— Имам го предвид. Уредил съм и това. И достатъчно топла вода.

— Къде отиваме — попита Акира и се загледа в сивото небе, което се превръщаше в синьо с настъпването на утрото.

— В една ферма близо до Атина — каза Савидж. Очите му бяха зачервени от изтощение. — Наех една занемарена къща. Казах на собственика, че съм писател и имам нужда от спокойствие и усамотение, защото пиша биографията на Аристотел.

— А той какво ти отговори?

— Помисли, че имам предвид Аристотел Онасис. Накара ме да му обещая, че ще му кажа всички клюки за Ари и Джаки.

— И обеща ли му?

— Според мен Ари е светец като папата — отвърнах му аз, а той ококори очи и ми каза само: „Вие, професорите, сте едни…“ Взе парите ми и реши, че съм пълен идиот. Сигурен съм, че изобщо няма да се появи.

Акира се подсмихна лекичко, Рейчъл вече се унасяше в сън.