Дейвид Морел
Петата професия (56)

13.

Савидж се изправи толкова рязко, че столът му политна назад.

— Това е името на моя агент. Кучият му син.

— Греъм е и твой агент? — възкликна Акира и също се изправи, безкрайно учуден от изражението на Савидж. — Има някаква грешка. Аз казах, че е американец, но той в действителност е…

— … англичанин. Към шестдесетте. Възпълен. Плешив. Пуши пури. Носи костюми с жилетка.

— Най-скъпите — добави Акира. — Обича шампанско и хайвер.

— От белуга, а шампанското да е „Дом Периньон“. Греъм е. Негодник такъв.

Рейчъл вдигна ръце и попита:

— Ще ми обясни ли някой… И двамата сте ползвали един и същи агент без да подозирате.

— Не бихме могли да знаем — отвърна й Савидж. — Професията ни изисква тази потайност. Работата, която вършим, често ни превръща в мишена.

— Задължени сме да проявяваме лоялност към господарите си — каза Акира. — Не можем да предадем доверието им. Трябва да бъдем дискретни. Естествено, не можем да разчитаме на същото от тяхна страна. Затова се налага да работим под чуждо име, в случай че господарят ни реши да ни преследва, за да е сигурен, че ще мълчим или ако враговете му поискат по някаква причина да си отмъщават на нас.

— Говорите за преданост, като че не живеете в днешния непочтен свят.

— Ако схващаш това, значи си разбрала всичко. Как бих искал да се върна три столетия назад — промълви Акира.

Савидж го погледна недоумяващо, после обърна поглед към Рейчъл и каза:

— Истината е, че се налага да действаме предпазливо. Не само заради клиентите. Заради нас самите. Доверяваме се безрезервно само на агента си. Той е свързващото звено между врага, клиента, възложената задача и…

— … вас — обърна се тя към двамата. — Така че Греъм също трябва да бъде извънредно предпазлив.

— И напълно надежден — допълни Савидж. — Не може да предаде интересите на клиентите си.

— Или да издаде самоличността на персоналните защитници, които представлява? — попита Рейчъл.

— Точно така. Ето защо ние със Савидж не бихме могли да знаем, че имаме един и същи агент. Ако ми беше казал името на мой колега, когото той представлява, веднага щях да загубя доверие в него и да си потърся нов посредник.

Савидж обикаляше около масата.

— Мислиш, че е проявил тактичност като не ни е казал, че имаме еднакви кошмари?

— Трябвали са ти шест месеца да се възстановиш. На мен също. Той посещаваше ли те през това време?

— Всяка събота — отвърна Савидж. — В залива Чезапийк.

— А мене в четвъртък. В Мартас Винярд.

— През цялото време мислех, че си мъртъв. Той знаеше това.

— А аз мислех, че ти си мъртъв.

— Не е постъпил справедливо. Трябваше да ни каже.

— Да не смяташ, че е забъркан в тази каша? — учуди се Акира.

— Дявол да го вземе. На това ми мирише.

Лицето на Акира се вкамени.

Рейчъл скръсти ръце и каза:

— Не искам да проявявам безпокойство, приятели, но…

— Не се тревожи. Няма да хванем следващия самолет за Щатите и да те изоставим, ако от това се страхуваш — успокои я Савидж. — Ти си все още главната ни грижа.

— В такъв случай… — раменете й потръпнаха. — Трябва да… — виждаше се, че едва държи очите си отворени — много съм изморена.

— Отивай да си легнеш. Опитай се да поспиш.

Рейчъл се прозя и попита:

— А вие?

— Не се притеснявай. Ние ще спим на смени. Непрекъснато ще има човек до теб.

Рейчъл отпусна глава на масата и заспа.

Савидж я пренесе в спалнята.