Дейвид Морел
Петата професия (100)

1.

Тримата напуснаха мотела, като се надяваха, че никой не ги е видял да се качват в колата.

Акира отново се скри на пода отзад, а Рейчъл смело се настани до Савидж и разтвори карта на пътищата.

— Най-близкото международно летище е „Рали“. На около триста километра на запад.

— Не, не става — възпротиви се Савидж. — Едва ли ще има много японци, които да си заминават оттам, а най-вероятно нито един. Акира ще привлича внимание.

Савидж стигна до някаква магистрала и се отправи на северозапад.

— Този път ще ни изведе ли до Вирджиния Бийч?

— Със сигурност — погледна картата Рейчъл. — Но къде отиваме?

— Във Вашингтон. Международното летище. Там има тълпи от японци, пътуващи в двете посоки. Никой няма да обърне внимание на Акира.

След няколко километра Савидж спря на една отбивка, като паркира по-далеч от останалите превозни средства, за да не може някой да надникне отзад в колата. Видя телефонна будка, влезе вътре, погледна в указателя и набра номера на американските авиолинии. Щеше да е по-лесно да се обади от мотела, но не искаше да издава намеренията си.

— Имаме късмет — съобщи им той, като се върна в колата. — Успях да резервирам три места за утре.

— По кое време? — запита Акира.

— Утре сутрин. Осем и десет.

— Но летището е толкова…

— Да, на шестстотин километра оттук по обиколния маршрут, който избрахме. — Но времето за проверка на багажа при международни полети е по-дълго. А ние имаме само ръчни чанти. При всички случаи ще трябва да сме на летището до пет сутринта, за да успеем да си вземем билетите и да сме сигурни, че ще летим с този полет.

— Ще се справим ли? — запита Рейчъл.

— Имаме на разположение двадесет и един часа, за да изминем шестстотин километра — погледна часовника си Савидж. — Да. Ще успеем, дори пътищата да са натоварени. До утре вечерта ще бъдем във Вашингтон.

Въпреки уверения си тон Савидж инстинктивно даде газ. Не след дълго намали. Не искаше да се забърква с ченгетата.

— Имаме достатъчно време — каза той.

— Тогава да го използваме както трябва — обади се Акира. — Трябва да ви разкажа колкото може повече.

— За какво? — попита Савидж.

— Предполагам, че никой от вас двамата не е бил в Япония.

Савидж и Рейчъл потвърдиха.

— Да, има какво да научите.

— Чел съм доста книги за Япония — обади се Савидж.

— Струва ми се, че книгите не дават съвсем точна представа и на човек понякога му се губи най-главното — отвърна Акира. — А Рейчъл очевидно не знае много.

— Вярно е — отвърна тя.

— Затова трябва да бъдете подготвени. Скоро ще влезете в допир с една култура, която е съвсем различна от вашата. В някои случаи онова, което тук се счита за нормално поведение, там може да се окаже извън правилата. И обратно — нещо, което може да ви се струва обидно тук, там може да е знак на уважение. Така аз се научих да се държа като не-японец на Запад и да се съобразявам с вашите норми на поведение и начин на мислене. Може би някои си мислят, че единствените разлики между американци и японци са различната храна, цветът на кожата и, разбира се, езикът. Но в действителност има нещо много повече, много по-дълбоко. Ако искате да оцелеете в опасностите, които ни очакват, трябва да започнете да мислите като нас, също както аз се научих да се подчинявам на вашите норми. Или поне да се опитате, защото нямам много време да ви обуча добре.