Дейвид Морел
Петата професия (108)

1.

Когато се увериха, че не ги преследват, те продължиха да вървят. Слънцето изгря, улиците се оживиха. Когато пресичаха, трябваше да поглеждат дали не идват коли първо надясно, а не както в Америка и в почти всички европейски страни, защото тук движението бе като в Англия. Първата мисъл на Савидж бе да вземат такси, но се отказа, тъй като още не бяха решили къде да отидат. Но дори и да бяха, не знаеха как да обяснят това на шофьора. Акира бе решил въпроса само отчасти, като им бе написал указанията за ресторанта и „сенсей“ на двата езика. За момента никое от тези две направления не ги интересуваше. Вървяха без посока. Все пак трябваше да решат къде да отидат. Скитането бе не само безполезно, но и уморително. Чантите им натежаха.

— Не е зле да се качим на автобус — предложи Рейчъл. — Поне ще сме седнали.

Но тя бързо разбра, че греши. Всички автобуси бяха претъпкани. Нямаше никакви свободни места.

Савидж спря пред входа на една от спирките на метрото.

— То ще бъде точно толкова претоварено, както и автобусите — обади се Рейчъл.

— Сигурно е така, но нека проверим.

Озоваха се в същински лабиринт. Около тях сновяха забързани пътници, които едва успяваха да хвърлят любопитен поглед към двамата европейци. Някой бутна чантата на Савидж и тя се удари в крака му, причинявайки му болка. Пред себе си чуваше тътен от преминаващи влакове. Най-после стигнаха самата спирка. Тя се оказа претъпкана, но поне бе чиста и добре осветена, за разлика от метрото на Ню Йорк. На стената видя карта с надписи и на английски под японския. С мъка разгадаха къде се намират и решиха, че тази линия на метрото се нарича „Чийода“. Водеше към центъра на града, а на изток видяха надпис „Гиндза“. Савидж започна да разглежда листчето, което му бе дал Акира.

— Ресторантът е точно в района на Гиндза. Ако се качим на този влак и се прекачим в източна посока, ще се окажем близо до мястото на срещата.

— Или ще се изгубим напълно.

— Не губи надежда. Нали все това ми повтаряш — окуражи я Савидж.

Пътниците се бяха подредили на опашка пред автоматите за продажба на билети. Савидж също се нареди. Когато влакът пристигна, чакащата тълпа се спусна към отворените врати, като избута Савидж и Рейчъл вътре. След няколко спирки слязоха. Излязоха от метрото. Пред тях се изправиха високи административни сгради и големи универсални магазини. Наоколо бе почерняло от пешеходци и превозни средства.

— Не можем да мъкнем тези чанти непрекъснато с нас — изохка Рейчъл.

Решиха да намерят хотел, но първо попаднаха в някаква гара. Вътре откриха сейфове за багаж и оставиха нещата си в тях. Изведнъж им олекна и сякаш възстановиха силите си.

— Едва девет е, а трябва да сме в ресторанта към обяд — каза Савидж.

— Да поразгледаме наоколо — предложи уж бодро Рейчъл, но Савидж разбра, че тя се преструва. В гласа й откри нотки на напрежение и опит да се разсее от преживяното през нощта. Успя да прикрие истинското си настроение само за секунди, докато не видя един апарат за продажба на вестници, пред който уплашено спря. На първа страница се мъдреше портретът на онзи японец, който бяха видели по телевизията в мотела в Северна Каролина.

— Муто Камичи — тежко пое въздух Савидж, като си припомни лъжливото видение — тялото на Камичи, посечено на две. Бързо се поправи, като изрече името на политика с антиамерикански разбирания, което бяха чули тук: — Кунио Шираи.

„Защо някой иска аз да мисля, че съм го видял да умира?“ Студени тръпки полазиха Савидж. „Дали и той не мисли, че са ме разсекли на две?“

— Хайде по-скоро да се махаме оттук и да отидем някъде, където не е такава блъсканица. Искам да подредя мислите си.