Дейвид Морел
Петата професия (135)

16.

Тя беше парализираща. Сякаш времето бе спряло.

Савидж и Акира залегнаха в калта. Запълзяха по корем нагоре, като внимаваха за оръжията си. Бяха вече съвсем близо до светлината на върха.

Последният участък беше съвсем гол. Това отново напомни на Савидж за склона в имението на Пападрополис. За пореден път той успя да познае какво ще бъде следващото препятствие. Това щяха да бъдат стълбове, излъчващи микровълни. Невидима ограда. Савидж беше успял да намери начин да преодолее тази преграда в Миконос. Изтръпна, когато наистина видя стълбовете пред себе си.

Над тях нов изстрел разцепи тишината. Савидж насочи пистолета си натам. Целият беше подгизнал от дъжда и калта. Ослуша се внимателно, за да разбере дали някой идва към тях.

Вместо това чу шум от затръшване на автомобилни врати и запалени двигатели. Ревът на машините се усилваше, гумите изсвистяха по чакъла.

Акира сграбчи Савидж и посочи наляво, където дъждовните капки блестяха на светлината от автомобилните фарове. Двете коли се отдалечаваха от върха и скоро се скриха между дърветата. Шумът на моторите заглъхна в гората.

Савидж внимателно се изправи. Калта се стичаше по дрехите му. Потрепери от напрежение и студ. Внимателно се приближи до стълбовете и се напрегна, за да чуе шума в слушалките. Намръщи се недоволно. Остана озадачен от тишината. Дали можеше да приеме, че системата е изключена?

„А имаше ли някакво значение?“ — помисли си той. — „Кой ще отговори на алармата? Никой не стреля по колите, които се отдалечиха по пътя. Ударният отряд свърши своята работа. Този изстрел преди да потеглят колите беше последният смъртоносен удар. Всички горе са мъртви!“

Савидж пристъпи напред между стълбовете, последван от Акира, изкачи обляния от дъжда хълм и залегна. Бавно запълзя към светлината.