Дейвид Морел
Петата професия (61)

4.

Фериботът беше голям и побираше шестстотин пътници. Над трюма имаше две палуби с каюти и редици от столове с подвижни облегалки. Савидж беше запазил каюта, но докато не откриеха какво се е случило с Акира, не можеха да рискуват и да се окажат като в капан вътре.

Когато наближиха главната палуба, той чу множество гласове, смесица от различни диалекти и езици. Вятърът освежи оросеното му с пот чело. Той стисна ръката на Рейчъл и изкачи последното стъпало. Тълпата от пътници веднага ги подхвана, та се наложи да си пробиват път с лакти.

Рейчъл трепереше.

Савидж я прегърна и я насочи към неосветената част на перилата. Тя облегна послушно лице върху ръцете си, а той се обърна към тълпата.

„Къде е Акира?“

Корабът имаше място за разходки, което завършваше с ресторант и бар. През прозорците се виждаха насядалите по масите хора.

„Акира.“

„Къде е, по дяволите?“

Пет минути. Десет. Стомахът вече го присвиваше. Колкото и да му се искаше да го открие, не смееше да остави Рейчъл дори и в наетата от него каюта.

Между масите изведнъж забеляза японеца, който тъкмо излизаше. Насочи се към тях.

— Двама са — промълви той и отмина.

Савидж погледна към ресторанта, после към морето, все едно, че не се интересува от японеца, който мина покрай него.

— Мини пак оттук — успя да прошепне Савидж.

Когато се обърна безразлично към перилата, Акира вече изчезваше в тълпата.

Двама мъже го следваха от разстояние. Костюмите им бяха прекалено тесни и не успяваха да скрият мускулестите им тела.

Савидж се чудеше дали тези двамата не са само примамка, така че жертвата им да разбере, че я наблюдават, а други да проследят реакцията му. Това не беше изключено. Двамата мъже очевидно не бяха толкова непохватни, освен това Акира не беше крайната им цел. Те търсеха Рейчъл. Тъй като Акира изобщо не им обръщаше внимание, те не можеха да са сигурни, че точно това е японецът, когото търсят. Можеха да го хванат и да го разпитат или да продължат да го следят, за да видят дали ще се срещне с мъж и жена. Макар и с друг цвят на косата, лесно щяха да познаят Рейчъл.

„Какво ще правим?“ — чудеше се Савидж. — „Ще си играем на криеница из целия кораб?“

Пулсът му се ускори. Той внимателно се взираше в тълпата, за да види дали някой проявява интерес към тях двамата. Когато Акира ги подмина за втори път със същите мъже по петите си, Савидж реши, че те са сами.

Това не решаваше проблема.

„Господи, как ще се справим с тях?“

Най-лесният начин бе да се занимават с Акира докато се опразни палубата. Тогава Савидж щеше да се опита да ги проследи, обезвреди и изхвърли зад борда.

Дали бяха инструктирани да държат връзка с брега през равни интервали дори и в случай, че не са открили нещо? В SEAL това беше обичайна практика. Ако тези двамата не се обадят навреме, Пападрополис щеше да знае накъде да насочи силите си.

Докато разсъждаваше му хрумна и друга мисъл. Ами ако те вече са докладвали? Ако са съобщили, че са забелязали японец на борда, който може да е Акира? Пападрополис щеше да нареди да получат подкрепление утре сутринта, когато корабът спре в Игуменица.

Твърде много неизвестни.

Но и сегашната ситуация не можеше да продължи вечно.

Трябваше да се измисли нещо.

Савидж видя Акира през прозореца на ресторанта. Беше седнал на една маса и потапяше пакетче чай в чашата си. Двамата мъже го наблюдаваха ненатрапчиво от една отдалечена маса. Единият от тях каза нещо. Другият кимна. Първият стана и излезе от ресторанта.

Савидж напрегнато каза:

— Рейчъл, да вървим.

— Къде ще…?

— Сега няма време за обяснения — прекъсна я той.

Поведе я към задимения бар зад ресторанта, като се озърташе към пътеката за разходки. Видя мъжа до редиците с телефони. Той тъкмо пъхаше кредитна карта в един от тях и натискаше бутоните.

— Рейчъл, облегни се на тези перила както преди малко.

Савидж бързо тръгна към мъжа, спря до него и вдигна телефона.

— Още не сме сигурни — каза мъжът и почувства, че до него има някой, обърна се и се намръщи.

Савидж се престори, че не го забелязва и продължи да се преструва, че иска да се обади по телефона.

— Да, японец е — продължи мъжът. — Отговаря на описанието. Възрастта, височината и телосложението не са достатъчни, за да сме сигурни.

— Здравей, скъпа — произнесе Савидж в слушалката. Той беше натиснал някакви случайни бутони. — Исках само да знаеш, че хванах ферибота от Патра.

— Да се уверим ли? — попита мъжът. — Как?

— Да, ще бъдем в Италия утре следобед към пет — каза Савидж.

— Да го разпитаме? — мъжът отново погледна към Савидж намръщено, недоволен, че не може да говори достатъчно свободно. — Ако е той, не е ли по-добре да изчакаме да се свърже с приятелчетата си? От това, което сме чували за него е ясно, че само двамата трудно ще го склоним да ни сътрудничи.

— С нетърпение чакам да те видя, скъпа — продължаваше разговора си Савидж.

— Да, тази идея ми харесва повече. Изпратете още хора за преговорите.

— Не, всичко мина чудесно. Срещнах се с всички клиенти. Получих доста големи поръчки.

— В Корфу? — мъжът се опита да говори по-тихо. — Но това е втората спирка. Защо не се качат в Игуменица? Добре, разбрано. След като вече имаме хора на пристанището и летището на Корфу, по-добре да използваме тях. Освен това няма да успеят да стигнат навреме до Игуменица.

— И аз те обичам, скъпа.

— Добре. Ще се видим утре сутринта в девет. Ако междувременно възникне нещо, ще те уведомя.

Мъжът окачи слушалката и се върна в ресторанта.

Савидж също се отдалечи, но тръгна в тъмнината към Рейчъл.

— Промяна в плановете — каза той.

— Не разбирам.

— И аз не съм сигурен, че разбирам — намръщи се Савидж. — Още обмислям детайлите.