Дейвид Морел
Петата професия (72)

5.

Савидж хвана Греъм за ръцете, Акира за краката. Рейчъл отвори вратата, като се извърна назад, за да не вдишва изгорелите газове. Двамата мъже пренесоха тялото обратно в гаража.

Поставиха го на същото място зад волана. Димът беше все още толкова гъст, че Савидж се стараеше да не диша, докато наместваше Греъм. В края на краищата, кръвта му вече не циркулираше. По законите на гравитацията тя щеше да се разпредели в коремната област и в долните крайници, които щяха да станат пурпурночервени. Ако открие такива места и по горните части на тялото, следователят ще разбере, че то е било премествано.

То наистина беше местено, но не беше лежало достатъчно дълго и кръвта не беше предизвикала червени петна по гърба. Следователят не би заподозрял нищо.

Савидж превъртя ключа и чу двигателя. Той затръшна шофьорската врата и се втурна след Акира към всекидневната.

Стаята беше изпълнена с газове. Савидж се закашля. Рейчъл побърза да затвори вратата след него.

— Прозорците — кратко каза Акира.

Втурнаха се натам. Натиснаха бутоните, които изключваха алармената инсталация, отвориха прозорците и поеха чист въздух.

Студеният вятър повдигна завесите и подгони пушека. Сивите кълба се завъртяха към тавана, разпръснаха се и излетяха през горната част на прозорците.

Савидж стоеше с гръб към вратата за гаража. Вятърът не му пречеше да чува приглушения шум от двигателя на кадилака.

— Съжалявам, приятелю.

— Мислиш ли, че наистина е такъв? — попита Акира. — Приятел не би ни предал. Защо ли го е направил?

Гневът и болката се сляха в едно и Савидж прошепна с прегракнал глас:

— Нали това се опитваме да разберем.

Той прекоси стаята и започна да дърпа етажерките с книги.

Стената на това място се отмести и се показаха нови рафтове с метални сейфове по тях. Това бяха документите на Греъм.

Савидж и Акира започнаха да ровят из тях.

Рейчъл стоеше отзад.

— Казахте, че следователят няма да заподозре нищо за вашето съществуване. Какво имахте предвид?

— Съвпаденията са прекалено много. Убийството на Греъм. Идването ни тук. Всичко е свързано.

— Не можете да го докажете.

— Напротив, можем — каза Акира и започна да рови в поредната кутия. — Греъм пазеше тези документи само по една причина — за да обясни доходите си пред данъчните служби. Ако не се налагаше да прави това, никога не би си позволил да държи всички тези папки. Естествено, той взимаше необходимите предпазни мерки, като даваше псевдоними на клиентите си и на хората, които работеха за него. Дори и някой от потенциалните му врагове да стигне до секретната информация, едва ли би научил нещо съществено. Кодът с псевдонимите е заключен в сейфа на една банка. Само Греъм в присъствието на адвоката си има достъп до него, така че кодът е на сигурно място. Само че той не ни трябва, защото ние със Савидж си знаем псевдонимите. Избрали сме си ги сами. Всъщност и ти вече ги знаеш.

Претърсиха и останалите кутии.

— Какво искате да откриете? — попита ги Рейчъл.

— Греъм държеше два вида документи, които бяха взаимно свързани — едните за клиентите, другите за хората, които ги обслужваха. Намери ли нещо?

— Не — отвърна Акира.

— И аз не ги открих.

— Какво не откри? — не разбра Рейчъл.

— Нашите папки. Изчезнали са — поясни Савидж.

— Не знаем какъв псевдоним е дал Греъм на Камичи, на сестра ти и на съпруга ти. Мисля, че след като нашите папки не са тук, вашите също са взети. Това е доказателството, за което ти споменах преди малко. Който е убил Греъм, е откраднал и документите. Следователят няма откъде да разбере за нас, нито дори за псевдонимите ни. Убили са Греъм, за да не се доберем до информацията, която искахме да получим от него.

— Ето и последното му писмо, в което обяснява причините за самоубийството. Акира предвиди, че ще има и такова. Напечатано е разбира се. Защото Греъм не го е съчинил.

— Значи е оставено от убийците му. Добре. Вече ме убедихте. Не разбирам откъде са били толкова сигурни, че полицията ще открие писмото зад тези рафтове?

— Те не бяха плътно до стената.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме — каза Акира. — Съседите откъм гаража може вече да са чули странния шум и да са заподозрели нещо. Не е изключено да се обадят в полицията.

Прибраха папките и наредиха обратно кутиите по рафтовете.

Савидж затвори прикритието, като остави съвсем малка пролука, както бяха направили убийците.

Акира включи отново радиото. Гръмна музика.

— Стаята е проветрена. Не усещам миризмата на изгорели газове — отбеляза Рейчъл и затвори прозорците.

Савидж се огледа наоколо още един път и каза:

— Мисля че всичко е така, както го намерихме. И тримата сме с ръкавици, така че няма да намерят наши отпечатъци. Можем да тръгваме.

Акира излезе навън, провери пътя и махна на Рейчъл да го последва.

Савидж включи отново алармената инсталация в шкафа, затвори го, излезе и изчака Акира да заключи входната врата.

Савидж хвана Рейчъл за ръка и тръгнаха към улицата.

— Не забравяйте да заключите и външната врата — напомни им тя.

— Не се тревожи. Няма да забравим. Все пак благодаря, че ми напомни — обърна се Акира към нея. — Бележиш добри успехи.

— Имам ужасното чувство, че докато всичко това свърши — ако изобщо някога свърши — ще съм вече експерт във вашата област.