Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (7)

Глава седма
ИЗИГРАВАМ СТАРИЯ И ОФЕЙКВАМ

— Ставай! Какво си намислил?

Отворих очи и се огледах да разбера къде съм. Съмнало беше, значи здраво бях спал. Баща ми стоеше над мене; лицето му беше сърдито… и подпухнало.

— За какво ти е тая пушка? — пита.

Разбрах, че не помни какво е правил, затова рекох:

— Някой се опитваше да влезе, та се спотаих да го дебна.

— А защо не ме събуди?

— Опитах се, ама не можах; не можех да те мръдна.

— Добре, добре. Не дрънкай много, ами върви да видиш няма ли някоя рибка на въдиците, да закусим. Аз ще дойда подир тебе.

Щом отключи вратата, хукнах по брега. Видях, че по течението плуват вейки и парче дървесна кора; значи реката приижда. Сетих се колко весело ще бъде, ако съм сега в града. Юнското прииждане на водата беше славна работа; почне ли водата да приижда, все ще влачи трупи и дъски, понякога по десетина наведнъж: измъквай и продавай на дървените складове или дъскорезницата!

Тръгнах нагоре по брега и поглеждах с едно око за баща ми, а с другото дали водата носи нещо. Ето че изведнъж се показа една лодка — една чудесна лодчица, — десет-петнайсет стъпки дълга, плава над водата като патенце. Хвърлих се презглава във водата като жаба, както си бях с дрехите, и заплувах към лодката. Мислех, че някой може да е легнал в нея, защото често става така — легне, та да те измами, а щом се приближиш до лодката, скочи и ти се изсмее. Ама този път не беше така. Личеше си, че лодката е изоставена. Скочих вътре и я изтеглих на брега. Старият ще бъде доволен, рекох си, като я види — ще вземе десет долара. Ама като излязох на брега, баща ми го нямаше и докато я влачех към устието на една рекичка, обрасло с дива лоза и върби, хрумна ми друго нещо: ще я скрия на сигурно място и вместо да избягам в гората, да скитам пеша и да се изморявам, ще се спусна на петдесет мили по реката и ще се заселя там.

Бях много близо до колибата, та все ме беше страх, че ще чуя стъпките на стария; ама успях да я скрия; после излязох, погледнах през един върбалак и зърнах стария, като слизаше по пътеката и се прицелваше в някаква птица. Разбрах, че не беше видял нищо.

Когато пристигна, аз усърдно теглех една въдица. Той ми се поскара, задето толкова полека съм я карал; аз се оправдах, че съм паднал в реката, затова съм се забавил. И тъй и тъй щеше да види, че съм мокър, и щеше да разпитва. Извадихме пет сома и се върнахме.

Като легнахме подир закуска да поспим, защото и двамата бяхме страшно уморени, аз реших, че ще е по-добре да измисля как да попреча на баща си и на Вдовицата да ме търсят, а не да се надявам само на случая. Може да усетят, че ме няма, и да ме пипнат, преди да съм избягал надалеко. Нали знаете, всичко се случва! Както и да е, отначало не можах да измисля нищо. По едно време баща ми стана да пие вода и рече:

— Ако някой вземе пак да се навърта насам, да ме събудиш, чуваш ли? Оня човек не е идвал за добро. Щях да го убия. Случи ли се втори път, да ме събудиш, разбра ли?

Легна си и пак заспа; ама това, дето ми каза, ме подсети какво да правя. Така ще наредя работата, рекох си, че никому няма да дойде и на ум да ме търси.

Към дванайсет часа излязохме и тръгнахме нагоре по брега. Реката бързо прииждаше и влачеше купища греди. По едно време се показаха девет греди, вързани заедно. Качихме се в лодката и ги изтеглихме на брега. После седнахме да обядваме. Друг нямаше да губи време и щеше да събере повече стока, ама баща ми не беше от тия хора. Девет парчета му стигаха засега; бързаше да иде да ги продаде в града. Заключи ме, качи се към три и половина в лодката и повлече гредите. Реших, че тая вечер няма да се върне рано, почаках — да съм сигурен, че се е отдалечил, после извадих триона и взех да режа пак дъската. Надали беше стигнал до отвъдния бряг, когато се измъкнах през отвора; гредите и лодката бяха вече като петънце по реката.

Взех чувалчето с царевичното брашно, занесох го при моята лодчица, разбутах лозата и върбите и го скрих между тях; после донесох пушения бут, бутилката уиски, всичкото кафе и захар, а накрай и барута с патроните; взех кълчищата, качето, кратуната, един черпак, едно тенекиено канче, вехтия трион, две одеяла, котлето, кафеничето, въдици, кибрит и какво ли не — щом струваше пара. Всичко прибрах. Трябваше ми секира, ама нямаше. Имаше само една на дръвника, но нея бях намислил да оставя. Взех пушката и приключих.

Доста пръст бях изровил под стената, додето се измъквах толкова пъти с толкова неща. Затова се опитах да я изравня и да натрупам още малко, та да не се виждат стърготините от рязаната дъска. После оставих отрязаното парче на мястото му, турих два камъка отдолу и един отпред да го крепят, защото беше малко нависочко и не опираше до земята. Ако сте на четири-пет стъпки от тая дъска и не знаете, че е била прорязана с трион, нищо нямаше да разберете; освен това отворът беше в задната стена на колибата, а надали някой щеше да обикаля нататък.

До лодката вървях все по трева, та не оставих никакви следи. Поогледах се наоколо, после постоях на брега да огледам и реката. Никаква опасност. Тогава взех пушката и навлязох по-навътре в горичката, да убия някоя птица, но видях изведнъж една дива свиня; шопарите бързо подивяват из тия гори, щом избягат от някой чифлик. Убих я и я завлякох в колибата.

Взех секирата и разбих вратата, като се помъчих повече да я насека. Завлякох свинята вътре, оставих я до масата, заклах я със секирата и я оставих на земята — да й изтече кръвта; казвам на земята, защото подът беше от утъпкана пръст, а не от дъски. После взех един голям чувал, напълних го, с колкото камъни можах да довлека, и го повлякох от локвата до закланата свиня към реката; там го хвърлих и той потъна, та се не видя. Лесно можеше да се разбере, че нещо е било влачено по земята. Искаше ми се Том Сойер да е тук; щеше да му се стори много забавно. И щеше да измисли още нещо. В такива неща никой не може да го надмине.

Накрай отскубнах малко коса от главата си, накървавих хубаво брадвата, залепих косата по нея и я захвърлих в ъгъла. После завих свинята в палтото си (да не капе кръв от нея), завлякох я по-далечко от къщата и я хвърлих в реката. Подир това намислих още нещо. Извадих от лодката чувалчето с брашно и вехтия трион и ги донесох в колибата. Оставих чувалчето, дето си стоеше по-рано, рязнах го на дъното с триона, защото нямах нито нож, нито вилица — когато готвеше, баща ми вършеше всичко с джебното си ножче. После завлякох торбата през тревата и върбалака на стотина ярда източно от колибата, до едно плитко езеро, към пет мили широко и обрасло с ракитак, а когато им е време, пълно с патици. От него изтичаше една рекичка; не я знам накъде течеше, ама не се вливаше в реката. Брашното се ръсеше от чувалчето и остави тънка диря до самото езеро. Тук изпуснах уж случайно точилото на баща ми. После завързах с връв скъсаното място на чувалчето, та да не се изръси брашното, и го занесох пак в лодката заедно с триона.

Беше се стъмнило; затова поех с лодката по реката, стигнах до едни върби и зачаках да изгрее луната. Завързах лодката за една върба, хапнах, после легнах да изпуша една лула и да обмисля какво да правя по-нататък. Ще тръгнат, рекох си, по дирята от чувала с камъните и ще почнат да ме търсят в реката. После ще поемат по брашнената диря към езерото и към рекичката, дето изтича от него, да гонят разбойниците, които са ме убили и са ограбили колибата. В реката ще търсят само моя труп и нищо друго. Но скоро ще се уморят и ще престанат да ме търсят. А пък аз през това време ще мога да спра, дето си искам. Най-добре ще е да ида на остров Джексън; познавам го чудесно, пък и никой не слиза там. Нощем мога да отивам с лодката до града да си вземам, каквото ми трябва. Остров Джексън ще бъде!

Страшно се бях уморил и не усетих как съм заспал. Като се събудих, доста време не можах да разбера къде съм. Седнах и се заоглеждах уплашено. После се опомних. Реката ми се стори цели мили широка. От луната беше съвсем светло, та можех да преброя всички безгласни черни трупи по течението, на стотици ярда от брега. Наоколо беше мъртва тишина, навярно беше много късно; и по миризмата личеше, че е късно. Разбирате какво искам да кажа… не зная с какви думи да ви го изкажа.

Прозинах се, протегнах се и тъкмо се канех да отвържа лодката и да се спусна надолу, по водата дойде отдалеко някакъв звук. Ослушах се. Подир малко разбрах какво е. Беше тъпото равномерно удряне на весла в гнездата им. Надникнах през върбовите клони, гледам… лодка приближава по водата. Не можах да видя колко души има в нея. Тя все се носеше насам, а като се изравни с мене, видях, че вътре има само един човек. „Може да е баща ми“, рекох си, макар че не го чаках. Той се спусна още малко по течението, после взе да гребе към брега по тихите води и толкова наближи, че можех да го докосна с края на пушката. Баща ми беше, наистина… И при това трезвен, както личеше от гребането.

Не се помаях нито минута, а се спуснах безшумно с лодката си, все в сянката покрай брега. Минах две и половина мили, после още четвърт миля по средата на реката, защото наближавах брода, а там можеха да ме видят и да ми викнат. Наврях се между плаващите трупи, легнах на дъното на лодката и я оставих да се носи по течението. Лежах, почивах си, пушех лулата и гледах небето; никакво облаче нямаше по него. То е страшно дълбоко, ако го гледаш в лунна нощ, легнал на гръб; не знаех това досега. А колко нещо може да чуеш по водата в такива нощи! Чувах как хората си приказват при брода и какво си приказват — всяка дума чувах. Един каза, че дните започвали да стават сега по-дълги, а нощите по-къси. Друг се обади, че според него тая нощ не била от късите, после и двамата се засмяха, вторият повтори, каквото беше казал, и пак се засмяха; после събудиха някой друг, казаха му същите думи и се засмяха, ама той не се засмя; измърмори им нещо сърдито и рече да го оставят на мира. Първият каза, че непременно ще разправи това на старата — сигурно щяло да й хареса; макар че не било кой знае какво, ако го сравниш с неговите приказки на времето си. После някой каза, че наближавало три часът и най-много до една неделя щяло да се съмне. После приказките взеха да се чуват все поотдалеко, та не можех да различавам вече думите; чувах само мърморене, а от време на време и смехове, ама много отдалеко.

Отминал бях вече брода. Изправих се и на около две и половина мили по-надолу видях насред реката остров Джексън, горист, тъмен и грамаден, като неосветен параход. Нито следа от плажа — целият беше под водата.

Не беше кой знае каква мъчнотия да стигна дотам. Минах като стрела покрай предния му край — течението беше страшно бързо, — после навлязох в мъртви води и слязох на брега срещу Илиноис. Откарах лодката в едно дълбоко заливче, което знаех от по-рано; трябваше да се провирам през клоните на върбите, за да вляза; и така скрих лодката, та никой да не я забележи отвън.

Изкачих се на брега, седнах на един пън в предния край на острова, загледах широката река, черните плаващи трупи, погледнах към града, на три мили оттук, дето мигаха няколко светлинки. На една миля нагоре се виждаше грамаден куп от вързани дъски, който се спускаше по течението с някаква светлинка в средата. Гледах го как пълзи насам, а когато се изравни с мене, чух някой да вика: „Ей, ти там, на кърмата! Карай по-надясно!“ Чух го съвсем ясно, сякаш беше до мене.

Щом небето взе да посивява, навлязох в горичката и легнах да подремна преди закуска.