Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (17)

Глава седемнадесета
ГРЕНДЖЪРФОРДОВЦИ МЕ ПРИБИРАТ У ДОМА СИ

След една минута някой се обади от един прозорец, без да подаде глава навън; само рече:

— Млък, момчета! Кой там?

Аз се обаждам:

— Аз.

— Кой си ти?

— Джордж Джексън, сър.

— Какво искаш?

— Нищо не искам, сър. Искам да си вървя по пътя, ама кучетата не ме пускат.

— А защо скиташ тъдява нощем, а?

— Не скитам, сър; паднах от парахода.

— Така ли? Наистина ли падна? Хей, я някой да запали лампа! Как ти беше името?

— Джордж Джексън, сър. Момче съм.

— Слушай, ако казваш правото, не се бой — нищо няма да ти сторим. Само не мърдай; стой, дето си. Хайде, някой да събуди Боб и Том и да донесе пушки. Има ли и друг човек с тебе, Джордж Джексън?

— Не, сър, никой няма.

Чух как хората се суетят из къщата, после видях светлина. Мъжът извика:

— Прибери свещта, Бетси, ама че си глупава! Нямаш ли ум в главата? Остави я на пода, зад входната врата. Хайде, Боб, ако сте готови с Том, по местата си!

— Готови сме!

— Слушай сега, Джордж Джексън, познаваш ли Шепърдсъновци?

— Не, сър. Не съм ги и чувал.

— Хм, може да е така, може и да не е. Хайде готово! Влизай, Джордж Джексън. Внимавай… не бързай, полекичка. Ако има и друг с тебе, да си стои, дето е… Покаже ли се, ще го застреляме. Тръгвай сега; полекичка. Отвори си сам вратата… колкото да се промъкнеш, чуваш ли?

Не бързах; и да исках, нямаше да мога. Вървях стъпка по стъпка, безшумно, чувах само как тупти сърцето ми. Кучетата мълчаха като хората, ама вървяха по петите ми. Като стигнах до трите дървени стъпала, чух как отвътре отключиха, дръпнаха желязото и вдигнаха резето на вратата. Напипах вратата, бутнах я лекичко, после още малко, додето някой се обади:

— Стига толкова… проври си главата! Проврях я аз, ама все ме беше страх, че ей сега ще я отсекат. Свещта беше на пода, четвърт минута те гледаха мене, аз тях. Трима едри мъже бяха насочили пушки срещу мен и аз взех да премигвам. Най-старият беше с прошарена коса, на шейсетина години; другите двама над трийсет… и тримата докарани, хубавци… Имаше и една мила старица с посивели коси, а зад нея две млади жени, които не можах да видя хубаво. Старият джентълмен рече:

— Да-а, мисля, че работата е наред. Влизай.

Щом влязох, старият заключи вратата, тури желязото и резето, каза на двамата млади мъже да влязат, както са с пушките, и всички отидохме в една голяма гостна с нова черга на пода; събраха се в един ъгъл, дето не можеха да ги видят от предните прозорци — а други нямаше. Вдигнаха свещта, огледаха ме хубавичко, казаха: „Не, не е от Шепърдсъновци! Нищо шепърдсъновско няма в него!“ После старият рече да не се сърдя, че ще ме претърсят за оръжие, защото не искали да ме оскърбят с това, а само за да са спокойни. Не прерови джобовете ми, само ги опипа отвън и каза, че всичко е наред. После рече да не се стеснявам, да съм като у дома си и да им разкажа какво съм изпатил. Но старата дама го прекъсна:

— Слушай, Саул, горкото дете е мокро до кости; а може и да е гладно!

— Права си, Рейчил… не се сетих.

Тогава старата дама рече:

— Бетси (това беше негърката), тичай по-скоро да му донесеш нещо за ядене, да си хапне, горкото; а някое от вас, девойчета, да събуди Бък… А, ето го и него! Бък, заведи това гостенче да съблече мокрите си дрехи и му дай да облече нещо сухо.

Бък изглеждаше на моите години — тринайсет-четиринайсет или нататък, ама беше малко по-едър. Беше само по риза, с разчорлена коса. Прозина се, потърка очи с юмрук. В другия стискаше пушка.

— Нямаше ли Шепърдсъновци? — попита той.

Казаха му, че нямало, тревогата била напразна.

— Хм! — рече той. — Ако бяха дошли, все щях да улуча някого.

Всички се изсмяха, а Боб рече:

— Ех, Бък, додето се наканиш да дойдеш, те можеха до един да ни скалпират.

— Ами като не ме потърсихте! Не е право това! Все ме оставяте назад; да не мога да се прославя.

— Нищо, Бък — рече старият. — Не бой се: ще се прославиш, като му дойде времето. Върви сега да свършиш, каквото нареди майка ти.

Като се качихме в стаята му, Бък ми даде своя риза, куртка и панталони и аз ги облякох. Додето се обличах, той ме попита как ми е името, ама преди да му отговоря, взе да ми разправя за някаква сойка и заек, дето уловил завчера в гората, и ме попита де ли е бил Моисей, когато угаснала свещта. Казах, че не знам; не съм и чувал за него.

— Отгатни тогава — рече той.

— Как ще отгатна — казвам аз, — когато не съм чувал нищо?

— Нима не можеш да отгатнеш? Та то е много лесно!

— За коя свещ става дума? — питам.

— За коя да е — казва той.

— Не знам къде е бил — казвам аз. — Къде е бил?

— Ами че на тъмно! Там е бил!

— Защо ме питаш, щом си знаел?

— Ех, дявол да те вземе, та това е гатанка, не разбираш ли? Слушай, колко време ще стоиш у нас? Остани за постоянно. Чудесно ще прекарваме… Сега няма училище. Имаш ли куче? Аз имам… щом хвърлиш в реката треска, ще ти я извади. А обичаш ли да се докарваш в неделен ден и разни такива глупости? Аз не обичам, то се знае, но мама ме кара. Дявол да ги вземе тия панталони! Трябва да ги обуя, пък не ми се иска, много е горещо. Готов ли си? Добре, да вървим, драги!

Студен царевичен хляб, студено сушено говеждо, масло и мътеница — това ме чакаше долу. По-вкусно нещо не бях ял досега. Бък, майка му и другите пушеха с къси лули; само негърката, която не се виждаше, и двете млади жени не пушеха. Ония пушеха, аз ядях и се разговаряхме. Двете девойки бяха със спуснати коси и загърнати с юргани. Всички ме разпитваха, аз им разправях как живея с нашите в една малка ферма накрай Арканзас, как сестра ми Мери-Ан избяга от къщи да се омъжи и вече не чухме нищо за нея, а Бил замина да я търси и не се върна. Том и майка умряха и така останахме само баща ми и аз; него грижите го съсипаха и като умря, аз събрах, каквото беше останало, защото фермата не беше наша, заминах с парахода за нагоре, ама паднах от палубата и така се озовах тук. Тогава те рекоха, че мога да стоя у тях, колкото искам. Вече се съмваше, всички отидоха да спят, и ние с Бък, а като се събудих на сутринта — дявол да ме вземе! — бях забравил как ми е името. Лежах цял час да мисля. Като се събуди Бък, попитах:

— Можеш ли да пишеш, Бък?

— Да — рече той.

— Обзалагам се, че не знаеш как се пише моето име — казвам аз.

— Обзалагам се на каквото искаш, че знам!

— Добре — казвам, — карай!

— Д-ж-о-р-д-ж Д-ж-е-к-с-ъ-н — казва той.

— Вярно — казвам, — знаеш; аз пък мислех, че не знаеш. А то не е име, дето можеш да го напишеш, както трябва, ако не си учил.

И аз си го записах тайничко, защото някой можеше да рече да му го напиша, а пък аз исках да го надраскам бързо-бързо, сякаш отдавна съм привикнал да го пиша.

Хората бяха много добри, и къщата също. Не бях виждал досега на село такава хубава и наредена къща. Входната врата не беше с желязно резе или с дървено с кожен ремък, ами с медна топка — като в градските къщи. В гостната стая нямаше никакво легло, а в много градски гостни съм виждал легла. Имаше голяма камина с тухлено огнище; тухлите поливаха с вода и търкаха с керемида, та да са все чисти и червени; някой път ги мажеха като в градовете с червена боя, дето я казват испанска кафява. Пиростията беше бронзова и толкова голяма, че можеше да издържи цяла греда. На плочата над камината имаше часовник. В долната половина на стъкления му похлупак беше нарисуван град, по средата едно кръгче за слънце, а махалото се люшкаше отзад. Чудесно беше да слушаш как трака тоя часовник; а като дойдеше някой пътуващ часовникар да го почисти и поправи, почваше да звъни и звънеше сто и петдесет пъти, додето миряса. Не го продаваха за нищо на света.

От двете страни на часовника имаше два папагала от чужбина, направени от нещо като тебешир с разни шарилки. До единия папагал имаше глинена котка, до другия глинено куче; като ги натиснеш, писукаха, ама не отваряха уста и не си мръдваха муцуните. Пищяха някъде от корема. Зад тия неща бяха разперени две ветрила от пера на диви пуйки. На масата насред стаята имаше една чудесна глинена кошничка с цял куп портокали, праскови и грозде, по-червени, по-жълти и по-хубави от истинските; не бяха истински, защото, дето бяха ожулени, се виждаше белият тебешир или от каквото бяха направени.

Масата имаше чудесна покривка от мушама с нарисуван разперен орел в червено и синьо и рисувана шарка по края. Разправиха ми, че била донесена чак от Филаделфия. По четирите ъгъла на масата бяха наредени разни книги. Едната беше голяма библия, пълна с картинки. Друга беше Пътят на поклонника. В нея се разправяше за някакъв човек, който си оставил семейството, ама не се казваше защо. Доста нещо прочетох от нея, като ми хрумнеше. Любопитни работи имаше, ама мъчни. Друга книга беше Приятелски дар, с чудесни разказчета и стихове: само че аз не четях стиховете. Имаше и Речите на Хенри Клей, и Домашния лекар на д-р Гън, дето се разправяше надълго и широко какво да се прави, ако някой е болен или умре. И молитвеник, и какви не други книги. Имаше и чудесни плетени столове, при това съвсем здрави, а не провиснали в средата или продънени като вехта кошница.

По стените бяха накачени всякакви картини — главно Вашингтоновци и Лафайетовци, разни битки, шотландската Мери и друга една картина, казваха я „Подписване на декларацията“ [Декларация за независимостта на САЩ.]. Имаше и едни, дето им казват графика; рисувала ги умрялата дъщеря, още като била на петнайсет години. Не бях виждал досега такива картини — съвсем черни. На едната беше нарисувана жена в тясна черна рокля, стегната с колан под мишниците, а ръкавите надути по средата като зелки, с голяма черна шапка като лопата, с чер воал, с бели крачета в тесни черни обувки с кръстосани кордели; облегнала беше замислено десния си лакът на един надгробен паметник под плачуща върба, а другата й ръка беше отпусната и държеше бяла кърпичка и чантичка; под картината пишеше: „Никога, уви, няма да те видя вече!“ На другата картина имаше една млада жена с пригладени коси, прибрани на темето с гребен като облегалка на стол; тя плачеше в кърпичката си, а в ръката й лежеше по гръб умряло птиче с вирнати крачета; под картината пишеше: „Никога, уви, не ще чуя вече сладката ти песен!“ И друга — една млада жена стоеше на прозорец и гледаше луната, а по бузите й се лееха сълзи. В едната си ръка държеше отворен плик с червен восъчен печат в единия ъгъл, а до устните си притискаше медалионче на верижка. Под картината пишеше: „Нима те няма вече? Уви, няма те!“ Картините бяха хубави, ама на мен не ми харесваха, защото ако се случеше да ми е нещо тежко, още повече ме натъжаваха. Всички жалеха за тая дъщеря, защото била започнала много такива картинки, а от направените си личеше колко са загубили хората. Само че, според мен, с това настроение на нея сигурно й е по-добре на гробищата. Разправиха ми, че когато се разболяла, работела най-гол ямата си картина; и денонощно се молела да поживее, додето я довърши, ама не й било писано да я довърши. На картината една млада жена в бяла рокля стоеше до оградата на мост, за да се хвърли; косите й бяха разпилени по гърба, тя гледаше разплакана луната; две ръце беше скръстила на гърдите си, две беше протегнала напред, а други две вдигаше към луната — художницата искала да види как ще бъде най-добре и щяла да заличи излишните. Само че умряла преди да реши как да я направи. Сега картината беше окачена над леглото в стаята й и на всеки рожден ден я кичеха с цветя. В другите дни беше покрита със завеска. Младата жена на картината имаше много хубавичко лице, само че, според мен, с толкова ръце приличаше на паяк.

Додето била жива, девойката лепяла в един албум изрезки от некролози, произшествия и дълготърпеливи страдания, които вземала от Презвитериански наблюдател, после съчинявала за тях стихове. Много хубави стихове. Ето какво беше написала за едно момче на име Стивън Даулинг Ботс, което се удавило в един кладенец:

 

Дали от болест Стивън

почина толкоз млад?

Сърцата ни се свиват

от мъка и от жал.

 

Не, друга бе съдбата

на Стивън Даулинг Ботс.

Прониза скръб сърцата,

но той бе здравеняк.

 

Ни кашлица през зима,

ни шарка в летни дни

почтеното му име

веднъж не опетни.

 

Не го и сполетяха

тревоги от любов.

Не го боля стомаха

през целия живот.

 

С въздишка безотрадна

послушайте сега —

той в кладенеца падна

и се удави там.

 

Изваден от водата,

не се помръдна той —

духът му в небесата

потърсил бе покой.

 

Щом Емлин Гренджърфорд е писала такива стихове още додето нямала четиринайсет години, какво ли е щяло да стане от нея по-късно! Бък казваше, че пишела стиховете като на шега. Не се спирала даже да помисли. Написвала един ред, а като не й дойде на ум с какво да го римува, просто го задрасквала, написвала друг и карала нататък. Не била много придирчива: пишела за всичко, каквото й поръчат, стига да е тъжно. Щом умре някой, все едно дали е мъж, жена или дете, била готова да му приподнесе своя „дар“ още додето не е изстинал. Съседите казвали, че най-напред идвал докторът, после Емлин и накрай уредникът на погребението; уредникът я изпреварил само веднъж, и то защото не можала да намери рима за името на покойника, който се казвал Уистлър. След този удар не могла да дойде на себе си; не се оплаквала, само взела да линее и не живяла още дълго. Горката! Колко пъти отивах в стаята й, вземах албума и почвах да чета, когато й се поразсърдвах за тъжните картини. Обичах цялото семейство, и живите, и умрелите, и не мислех да се скарам с тях за каквото и да е. Горката Емлин беше писала приживе стихове за всички умрели и мислех, че е несправедливо, дето никой не е писал за нея, след като беше умряла: затова се помъчих аз да изкалъпя едно-две стихчета, но никак не ми провървя. Стаята на Емлин беше всякога в ред, всяко нещо беше както в нейно време й никой не спеше там. За стаята се грижеше майката, макар че в къщата имаше много негри; тя седеше често там да шие и библията си все там четеше.

Както казах, в гостната имаше чудесни завеси на прозорците; бели, с рисувани замъци, обрасли в лози, с добитък на водопой. Имаше едно вехто малко пиано, вътре сигурно с тенекиени канчета, а нямаше по-хубаво нещо от това да чуеш как младите дами пеят „Разбито е последното звено“ или да свирят „Битката за Прага“. Всички стаи бяха боядисани, повечето постлани с килими, а цялата къща отвън беше варосана.

Къщата имаше две крила, широкият ходник между двете беше с под и покрив. Понякога там слагаха трапезата, защото беше хладно и приятно. Не може и да си представи човек по-хубаво място. А яденето беше чудесно и яж, колкото щеш!