Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сашо

Източник: http://bezmonitor.com

 

The aventures of Huckleberry Finn

Seven seas publishers

Berlin W 8

1963

 

Издателство „Народна младеж“ София, 1965

История

  1. — Корекция

Глава тридесет и седма
ДЖИМ ПОЛУЧАВА МАГЕСНИЧЕСКАТА БАНИЦА

И това се уреди. Излязохме, отидохме при сметта в задния двор, дето бяха вехтите ботуши, парцали, шишета, тенекии и така нататък, поровихме из тях, намерихме един вехт тенекиен леген, запушихме му как да е дупките, да опечем в него баницата, свалихме го в зимника, напълнихме го тайно с брашно, после отидохме да закусим. По пътя намерихме два гвоздея и Том каза, че и те ще трябват на затворника — да запише името и теглилата си по стените на тъмницата, затова пусна единия в джоба на престилката, която леля Сали беше метнала на стол, а другия пъхнахме в панделката на шапката на чичо Сайлас, оставена на масата, защото чухме от децата, че баща им и майка им щели да идат тая заран в колибата на избягалия негър. Като отидохме да закусим, Том пусна оловната лъжица в джеба на чичо Сайлас, а леля Сали не беше още дошла, та трябваше да я почакаме.

Тя влезе зачервена, запотена, сърдита, едвам дочака молитвата и додето наливаше с една ръка кафето, с другата чукваше по главата, което дете минеше покрай нея; накрай рече:

— Навсякъде претърсих… и помен няма от другата ти риза.

Сърцето ми се преобърна и пропадна нейде си в корема, един корав залък царевичен хляб се втурна през гърлото да го догони, ама кашлицата го пресрещна и изхвърли през масата право в окото на едното дете; то се изви като червей и зарева, колкото му глас държи, а Том цял посиня и за четвърт минута изпаднахме в едно положение, дето бих го продал на половин цена, стига да имаше кой да го купи. Но скоро се окопитихме — уплашили се бяхме само защото новината дойде неочаквано. Чичо Сайлас рече:

— Чудно, наистина. И аз нищо не разбирам от тая работа. Много добре помня, че я свалих, защото…

— Защото сега си с една риза вместо с две! Слушай го какво приказва! И аз знам, че си я свалил, и то по-добре от тебе знам, защото вчера съхнеше на въжето — с очите си я видях. Ама сега я няма нийде, там е работата. Сега ще трябва да носиш червената фланела, додето намеря време да ти ушия нова риза. Това ще ти е трета риза за две години. Човек просто се разсипва да ти шие ризи: не мога да разбера какво ги правиш. На твоите години е редно повече да пазиш.

— Знам, Сали, и се старая, колкото мога. Но сега не съм виновен аз, защото нито ги виждам, нито се занимавам с тях, щом не са на мене. А не съм изгубил нито една риза, додето е била на мене.

— Вярно, че не си виновен, дето не си я изгубил, докато е била на тебе: непременно щеше да я изгубиш, ако можеше. Но не се е загубила само ризата. Загубила се е и една лъжица. И други работи. Десет лъжици бяха, а сега са девет. Да речем, че телето е изяло ризата, ама лъжицата не може да изяде.

— Какво друго се е загубило, Сали?

— Какво ли? Шест свещи няма. Тях може да са ги изяли плъхове и навярно те са ги изяли; чудно ми е как не са плъзнали навсякъде, както все се каниш да запушиш дупките, а не го правиш; ако бяха по-умни, щяха да спят в косата ти, Сайлас… и ти нямаше да ги усетиш. Само че лъжицата не могат да я изядат плъхове, това е вече сигурно!

— Добре де, Сали, виновен съм, признавам; много отлагам. Но утре непременно ще запуша всички дупки.

— Няма защо да бързаш; и догодина може. Матилда-Анджелика-Араминта Фелпс!

Напръстникът чукна, детето дръпна лапичка от захарницата и се сви без глас. В същото време откъм ходника се показа негърката и извика:

— Мисис, един чаршаф няма.

— Чаршаф ли няма? Ох, господи!

— Още днес ще запуша дупките — обади се загрижено чичо Сайлас.

— Я млъквай! Да не мислиш, че плъховете са изяли чаршафа! А къде е тоя чаршаф, Лиз?

— Честен кръст, не знае, мисис Сали. Вчера бил на въже, днес няма.

— Трябва да е дошло вече второ пришествие. В живота си не съм виждала такова нещо. Риза, чаршаф, лъжица, шест свещи…

— Мисис — дотича една мулатка, — едно бронзов свещник няма.

— Я се махай оттук, глупачке, да не те цапна с котлето!

Леля Сали кипна. Аз взех да дебна как да офейкам; смятах да избягам в гората и там да чакам, додето отмине бурята. Леля Сали беснееше, другите се спотайваха; по едно време чичо Сайлас извади лъжицата от джеба си и ни загледа като чалнат. Леля Сали млъкна с отворени уста и вдигнати ръце; а на мене ми се искаше да съм в Ерусалим или още по-далече. Но скоро се успокоих, защото тя веднага рече:

— Така и предполагах! Прибрал си я в джеба си, а сигурно и другите неща са там. Как е попаднала в твоя джеб?

— Наистина не знам, Сали — взе да се оправдава чичо, — инак щях да ти кажа. Преди закуска четях седемнайсетата глава на апостолите и навярно съм я турил в джеба си, като съм мислил, че турям евангелието; така трябва да е станало, защото евангелието не е в джеба ми; ако евангелието си е на мястото, значи не съм го турял в джеба си и така ще се разбере, че съм оставил евангелието, а съм взел лъжицата; а после…

— Ох, господи! Престани! Махайте се сега всички до един и да не ви видя, додето ми мине!

Щях да я чуя, дори да бе прошепнала тия думи, вместо да изкрещи; и умрял да бях, пак щях да я послушам. Като минавахме през всекидневната, старият взе шапката си, гвоздеят падна на пода, той се наведе, взе го, остави го на камината и излезе, без да продума. Том го изгледа, спомни си за лъжицата и рече:

— Няма смисъл да пращаме нещата по него, не можеш да му се осланяш. — После добави: — Но пак ни помогна с лъжицата, без да разбере, затова и ние ще му отвърнем с добро — пак без да разбере: ще запушим мишите дупки.

В избата имаше толкова миши дупки, че трябваше цял час да ги запушваме, ама свършихме работата, както трябва. По едно време чухме стъпки по стълбите, загасихме свещите и се скрихме; и кого да видим — нашият старец със свещ в едната ръка и разни работи в другата слиза и върви като занесен. Наведе се към една дупка, после към друга, додето обиколи всичките. Постоя пет минути, чистеше свещта и мислеше нещо. После тръгна като заспал към стълбите и си приказва сам:

— Да ме убият, ако помня кога съм го свършил! Дано разбере сега, че няма защо да ме обвинява за плъховете. Ама хайде… от мен да мине! И да й кажа — няма полза!

Той продължи да си мърмори по стълбите. После и ние излязохме. Много добър старец беше. И до ден днешен си е такъв.

Том много се чудеше какво ще правим за лъжица, защото непременно трябвало да имаме. И взе да мисли. Като намисли какво да правим, разказа го и на мене. Отидохме при лъжичника, почакахме, додето дойде леля Сали, после той взе да брои лъжиците и ги туряше една по една настрана, а в това време аз пъхнах една в ръкава си. Подир малко Том се обади:

— Лельо Сали, ами лъжиците са пак девет! А тя:

— Я върви да играеш и не ме задявай. Аз знам по-добре от тебе колко са. Сама ги броих.

— Аз ги броих два пъти, лельо, и двата пъти ги изкарах девет.

Тя без малко не кипна пак, но, разбира се, дойде да ги преброи — всеки на нейно място щеше да ги преброи.

— Хем наистина са девет! — казва. — Как може такова нещо… чумата да ги вземе! Пак ще ги преброя.

Аз пуснах неусетно моята и като свърши броенето, леля Сали рече:

— Ама че напаст! Сега пък излязоха десет! — гледа сърдито и се чуди.

А Том се обажда:

— Не вярвам да са десет, лельо.

— Не видя ли, че ги броих, хапльо?

— Знам, ама…

— Добре, ще ги преброя още веднъж.

Пак измъкнах една и те пак излязоха девет като първия път. Леля Сали побесня — цяла се разтрепера. И не знам още колко пъти ги брои, додето се обърка и взе да брои и лъжичника за лъжица; три пъти излязоха колкото трябва, три пъти ги сбърка. Тогава грабна лъжичника, запрати го, дето й попадна, и без малко не преби котката с него; после ни изгони да не я залисваме и заплаши, че ако й се мернем до обяд, ще ни пребие. А ние пуснахме лъжицата в джеба на престилката й, додето тя ни хокаше, и Джим я получи още до обяд заедно с гвоздея. Много се радвахме на сполуката си. Том каза, че си струвало и два пъти повече тревоги, защото сега леля му никога вече нямало да преброи правилно тия лъжици; ако ли ги преброи, няма да си вярва; и след като си блъска още три дни главата, сигурно ще зареже да ги брои и ще пребие всеки, който я накара да ги брои.

През нощта оставихме чаршафа на въжето и взехме друг от долапа; и него ту скривахме, ту оставяхме на мястото му, додето я объркахме — да не може да разбере колко чаршафи има; накрай тя каза, че не иска и да ги знае, няма да си трови душата за тях и за нищо на света вече няма да ги брои.

Така, с помощта на телето, плъховете и обърканото броене уредихме работата с ризата, чаршафа, лъжицата и свещите; със свещника беше по-лесно — щеше да се забрави полека-лека.

Ама баницата беше мъчна работа — едвам я свършихме. Измесихме я в гората, там я опекохме и стана за пред хора; само че не можа да стане за един ден, изхабихме цели три легена брашно, додето я направим, изгорихме си ръцете и очите ни заболяха от пушека; трябваше ни само една кора, ама не можехме да я улучим, както трябва — все се пропукваше в средата. Най-подир разбрахме как да постъпим — трябваше да я опечем заедно с въжената стълба. На другата нощ седнахме с Джим, разцепихме чаршафа на ивици, усукахме ги и додето съмне, имахме въже, на което можеше да обесиш всекиго. Представихме си, че сме го правили девет месеца.

На заранта занесохме въжето в гората, ама то не можа да се побере в баницата, нали беше от цял чаршаф, стана толкова голямо, та щеше да стигне за четирийсет баници, ако потрябва, и пак щеше да остане и за супа, и за луканки, и за каквото щеш. Можеше и за цял обед да стигне.

Само че на нас ни трябваше колкото за една баница, затова хвърлихме другото. Не пекохме баницата в легена, от страх да не разтопим заварката му; но чичо Сайлас имаше един чудесен бронзов мангал с дълга дървена дръжка, на който много държеше, защото бил на някой си негов прадядо, дошъл от Англия с Вилхелм Завоевателя, на Мейфлауър или на друг от първите кораби; тоя мангал беше на тавана заедно с разни вехтории и някои ценни неща; не че струваха нещо — пет пари не струваха, — ама бяха старини и затова ги мислеха, че са ценни. Взехме ние тоя мангал, без да ни усетят, и го занесохме в гората; отначало не можехме да опечем никаква баница, защото не знаехме как става тая работа, ама накрай сполучихме. Намазахме мангала с тесто, турихме го на жарта, навихме въжето, покрихме го с още един пласт тесто, захлупихме мангала с капака, посипахме отгоре жар, после уловихме дългата дръжка и застанахме по-далечко от огъня; след петнайсет минути излезе една баница — да й се ненагледаш! Само че който ще я яде, трябва да се запаси с две кутии клечки за зъби, защото ако тая въжена стълба не го накара да се превива от болки до второ пришествие, да не ме викат Хък Фин.

Нат не поглеждаше, додето турихме магьосаната баница на Джим в съдинката; трите калаени блюда поставихме на дъното, под яденето; така Джим получи всичко, както му е редът, а щом остана сам, разчупи баницата, извади въжената стълба, скри я в сламеника си, надраска някакви шарки на едно калаено блюдо и го хвърли през прозорчето.