Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава двадесет и втора
КАК ПРОПАДНА ЛИНЧУВАНЕТО

Втурнаха се вкупом към къщата на Шербърн, ревяха и беснееха като индианци и всеки, когото срещаха, трябваше да бяга от пътя им, инак го премазваха и правеха на тесто, да не го погледнеш. Пред тълпата тичаха деца, пищяха и гледаха да се отскубнат настрана; от всички прозорци се показваха женски глави, на всяко дърво имаше негърчета, зад всяка ограда се надигаха момчета и момичета, но щом тълпата наближеше, веднага се отдръпваха и разбягваха, дето им видят очите. Много жени и момичета плачеха и трепереха от страх.

Пред оградата на Шербърн се струпаха на купчина и така се разкрещяха, та човек не можеше и себе си да чуе. Дворчето беше мъничко, най-много двайсет фута. Някой изкрещя:

— Съборете оградата! Съборете оградата!

Вдигна се олелия, задърпаха, заблъскаха, чу се трясък, оградата се събори и първата редица нахлу в дворчето като морски вълни.

В това време Шербърн се показа на балкончето над входа с двуцевен пищов в ръка и застана, без да продума, спокойно и решително. Олелията утихна и вълната се дръпна назад.

Шербърн не продумваше — само стоеше и ги гледаше. Тишината беше страшно тежка и някак заплашителна. Шербърн изгледа полека всички и щом спреше поглед на някого, човекът се опитваше уж да издържи тоя поглед, ама не можеше — навеждаше очи или поглеждаше уплашено настрана. Подир малко Шербърн се засмя, ама с такъв смях, че като го слушаш, все едно да ядеш хляб, дето има пясък.

После рече презрително и провлечено:

— Как ви дойде на ум за линчуване! Смешна работа! Нима мислите, че имате кураж да линчувате мъж? Да не мислите, че като имате кураж да се подигравате с някоя нещастна бездомница, попаднала на пътя ви, можете да нападнете и някой мъж? Един мъж може да се разправи с десет хиляди души от вашата пасмина — стига да е през деня и да не сте зад гърба му.

— Да не мислите, че не ви познавам? Знам ви от глава до пети. Аз съм роден и израснал на юг, а съм живял и на север; затова знам какви са хората и тук, и там. Обикновеният човек е страхливец. На север се оставя да го тъпче всеки, който иска. После се прибира в къщи и се моли богу да му даде смирение да изтърпи. На юг един единствен мъж, съвършено сам, спира посред бял ден цял дилижанс, пълен с пътници, и ги ограбва до един. Вашите вестници толкова ви славят за смелчаци, та и вие сами повярвахте, че сте по-смели от другите хора,… а сте чисто и просто страхливци като всички. Защо вашите съдебни заседатели не осъждат на смърт убийците? Защото ги е страх, че приятелите на убиеца може да ги застрелят на тъмно в гърба,… както и наистина постъпват.

— Затова всякога ги оправдават, а някой истински мъж излиза нощно време заедно със стотина маскирани страхливци и линчува разбойника. Вашата грешка е, че не водите нито един истински мъж; това е първата ви грешка; втората е, че не дойдохте на тъмно и с маски. Водите половин мъж — оня там, Бък Харкнес — и ако не е той да ви подсторва, щяхте да духнете досега.

— Надали ви се е искало да дойдете. Обикновеният човек не обича разправии и опасности. И вие не обичате разправии и опасности. Но щом някой половин мъж — като Бък Харкнес — извика: „Линчувайте го! Линчувайте го!“, вие не смеете да откажете — страх ви е да не ви вземат за страхливци,… каквито сте си — затова се развикате, уловите се за пеша на тоя половин мъж и пристигате да беснеете и да разправяте какви велики дела ще извършите. Най-жалкото нещо на тоя свят е тълпата; и войската е тълпа; хората се бият не от вродена храброст, а от храброст, която им вдъхват офицерите и собственият им голям брой. Но тълпа без вожд е нещо съвсем жалко. И на вас ви остава само едно: да си подвиете опашките, да се приберете в къщи и да се спотайвате в миша дупка. Ако ще има линчуване, то ще стане на тъмно, както му е редът в Южните щати; а които дойдат, ще са с маски и ще ги води някой истински мъж. Махайте се сега заедно с вашия половин мъж! — завърши той, после замахна през лявата си ръка с пищова и натисна спусъка.

Хората изведнъж се дръпнаха назад и се разбягаха, дето им видят очите, Бък Харкнес най-подир. Много беше жалък. Аз можех да остана, ако искам, ама не ми се искаше.

Отидох към цирка и взех да скитам покрай задната стена и щом пазачът отмина, се шмугнах под навеса. У мене бяха златните двайсет долара, имах и други пари, ама си рекох, че е по-добре да не ги харча, защото човек не знае кога ще му потрябват, като не си е в къщи и се е повел с такива хора. Трябва да си все нащрек. Не ми се свидеше да похарча малко пари за цирк, щом не може инак, ама да ги пилея на вятъра не бива.

Циркът беше първокласна работа. Просто да се забравиш. Като излязоха всички на коне, двама по двама, дама и кавалер редом, мъжете само по долни дрехи, без обуща и стремена, с ръце на кръста,… трябва да имаше двайсетина души,… а дамите все едни нежнички, хубавички — същински кралици, дрехите им сигурно струваха милиони долари, целите отрупани с елмази. Да им се ненагледаш; в живота си не бях виждал по-хубаво нещо. После всички скочиха на седлата, изправиха се и взеха да обикалят един подир друг в колело, като се полюляваха лекичко; мъжете изглеждаха страшно високи, величествени, съвсем изправени, главите им стигаха до самия навес; а розовите рокли на жените шумоляха и се разперваха като чадърчета около бедрата им.

После взеха да препускат все по-бързо и по-бързо и в същото време да танцуват на седлата — най-напред вдигнат единия крак във въздуха, после другия, конете все повече и повече се навеждат, разпоредителят се върти около пръта в средата и подвиква „Хоп! Хоп!“ А клоунът зад него пуска шеги; полека-лека всички пуснаха поводите, дамите сложиха пръсти на хълбоците си, кавалерите скръстиха ръце, конете се наведоха и коленичиха. После всички се върнаха в колелото един подир друг, поклониха се чудесно и се измъкнаха навън, а хората им ръкопляскаха като луди.

Додето трая представлението, в цирка ни показаха какво ли не; а клоунът все разсмиваше хората — просто щеше да ги умори от смях. Щом се обади разпоредителят, той веднага му отвръща с такова смешно нещо, каквото никой не може да измисли; и досега не мога да разбера как смогваше толкова бързо и на място да отговаря. И години да мисля, пак няма да измисля нищо такова. По едно време в колелото поиска да влезе един пиян — искал да язди и той като другите. Взеха да го увещават, да го пъдят, ама той не искаше и да чуе и цялото представление престана. Хората почнаха да го навикват, да му се присмиват, а той побесня, взе да скача и да вика, хората се разядосаха, някои наскачаха от скамейките, втурнаха се към колелото и се развикаха: „Съборете го! Изгонете го!“, А жените се разпищяха. Разпоредителят пак пристигна, помоли да няма разправии и обеща на пияния, че ако не вдига скандали, ще го пусне да язди, щом може да се държи на седлото. Всички се разсмяха, одобриха думите му и оня се качи на кон. Щом се качи, конят взе да скача, да тича, да се изправя на задните си крака, а двама души от цирка хванаха поводите и се мъчеха да го удържат. Пияният се беше уловил за шията му и петите му подскачаха при всеки скок на коня. Всички станаха на крака, викаха и се смееха със сълзи. Накрая, колкото и да се мъчеха хората от цирка, не можаха да удържат коня, той им се изтръгна от ръцете и взе да тича като побеснял из колелото, а пък оня глупак се държи за шията му и ту с единия, ту с другия крак се влачи по земята. Хората полудяха. На мен не ми беше никак смешно — треперех, като гледах, че може да се пребие. Подир малко той се помъчи да скочи на седлото, грабна поводите, позалитна насам-натам, после пак пусна поводите и застана прав-правеничък на седлото, а конят тича ли, тича! Човекът си стоеше прав, спокойно и удобно, сякаш никога в живота си не беше турял капка в уста, после взе да се съблича и да хвърля дрехите си на пясъка. Толкова бързо ги хвърляше, че те просто летяха във въздуха; а той съблече едно подир друго цели седемнайсет костюма. И накрая застана строен, хубавец, само в едно чудесно ярко трико. После така стегна поводите на коня, че го накара да се завърти и да спре изведнъж на място, а сам скочи, поклони се и се оттегли полека зад арената, додето хората ревяха от възхищение и удивление.

Тогава разпоредителят разбра, че са го изиграли и страшно се разсърди. Оня бил от актьорите. Сам си измислил номера и никому нищо не обадил. И мен ме беше яд, че се подведох, ама за нищо на света не ми се щеше да съм на мястото на разпоредителя. Не знам: може да има и по-чудесни циркове от тоя, само че аз не съм попадал на тях. Както и да е, и този беше много добър и срещна ли го някъде, всеки път ще ходя да го гледам.

Вечерта пък щеше да бъде нашето представление; ама нямахме повече от десетина души — колкото да си платим разноските. Хората все се смееха, а херцогът полудя от това; и всички си отидоха, преди да свърши представлението; само едно момче остана, защото беше заспало. Тогава херцогът каза, че тия арканзаски простаци не са дорасли още да гледат Шекспир; за тях трябва комедия — дори нещо по-просто и от най-простата комедия. Знаел вече какво ще им се хареса. Затова на другата сутрин взе няколко големи табака и черна боя, нарисува на тях обявления и ги разлепи из селото. На обявленията беше написал:

В СЪДЕБНАТА ЗАЛА!

Само три вечери!

Световно известните трагици

Дейвид Гарик Младши!

и

Едмунд Кийн Старши!

от лондонските и европейските театри

във вълнуващата трагедия

КРАЛСКИЯТ ЖИРАФ

или

Несравнима царственост

Вход 50 цента

Най-отдолу беше написано с грамадни букви:

 

ЖЕНИ И ДЕЦА НЕ СЕ ДОПУСКАТ

 

— Ако този ред не домъкне всички — рече херцогът, — значи не познавам Арканзас!