Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (34)

Глава тридесет и четвърта
НАСЪРЧАВАМЕ ДЖИМ

Спряхме да разговаряме и се замислихме. Подир малко Том рече:

— Слушай, Хък, ама че сме глупци, дето не се сетихме досега! Бас държа, че знам къде е Джим!

— Какво приказваш! Къде е?

— В колибката при сандъка за смет. Слушай сега. Не видя ли, като обядвахме, че един негър занесе там ядене?

— Видях.

— За кого смяташ, че е яденето?

— За някое куче.

— Така мислех и аз. Ама не е куче.

— Защо?

— Защото имаше и диня.

— Вярно, имаше. Видях я и аз. Как не се сетих, че куче диня не яде! Ето как човек може да гледа и да не вижда.

— Слушай сега: негърът отключи кофара да влезе и пак го заключи, като излезе. А като ставахме от трапезата, донесе на чичо един ключ — сигурно същия. От динята личи, че там има човек, от ключа — че е затворник; в такава малка ферма и при такива добри хора не може да има двама затворници. Затворникът е Джим. Чудесно!… Много съм доволен, че открихме всичко сами — като разузнавачи; хич нямаше да се радвам, ако бяхме го научили другояче. А сега си поблъскай ума да измислиш как да отвлечем Джим; и аз ще намисля нещо, после ще изберем тоя план, който ни се стори по-добър.

Каква глава имаше това момче! Да имам главата на Том Сойер, няма да я сменя нито за херцогска титла, нито за помощник-капитан на параход, за цирков клоун, за каквото и да е. Взех да мисля, ама така — колкото да се каже, че върша нещо: много добре знаех кой ще намисли, каквото трябва. Подир малко Том рече:

— Готов ли си?

— Да — казвам.

— Добре, разправяй.

— Ето какъв е моят план — казвам. — Лесно можем да разберем дали там е затворен Джим. Ако е той, утре вечер ще приготвя лодката и ще докарам сала от островчето. После при първата нощ без луна ще откраднем ключа от джоба на стария, след като си легне, и ще офейкаме по реката със сала и с Джим; денем ще се крием, нощем ще плаваме, както правехме с Джим. Става ли?

— За ставане, става, то се знае. Само че е прекалено просто. Няма нищо по-особено в него. За какво ти е план, дето няма да ти създаде никакъв труд? Прост като фасул. Все едно да ограбиш фабрика за сапун.

Не възразих, защото и не очаквах нещо друго; но знаех, че срещу неговия план такива възражения не ще могат да се направят.

Не можеха наистина. Щом ми го разказа, аз веднага разбрах, че струва сто пъти повече от моя по красота. Пак щяхме да освободим Джим, ама можеха и да ни убият. Одобрих плана и се съгласих да вървим по него. Няма защо да ви разправям какъв беше, защото още отначало разбрах, че няма да стане, както го нареждаше Том. Той щеше да го променя при изпълнението и да го допълва при всяка възможност. Така и стана.

Както и да е, едно беше сигурно — че Том Сойер се зае усърдно за работа и наистина беше решил да освободи негъра от робство. Това вече никак не можех да разбера. Том беше от добър род, възпитан, можеше да загуби доброто си име, а семейството му беше известно; беше умно момче, не някой тъпак; учил беше; не беше прост или дребнав и зъл, напротив, добър беше; а ето че без каква да е гордост и разум се зае с тая работа, да посрами пред всички и себе си, и своите. Умът ми не побира такова нещо. Просто срамота. Знаех, че трябва, като истински приятел, да му кажа какво мисля, да го накарам овреме да се откаже от тая работа и да го спася. Дори се готвех вече да заговоря, но той ме прекъсна и рече:

— Мислиш, че не знам какво върша ли? Случва ли ми се някога такова нещо?

— Не.

— Нали казах, че ще ти помогна да отвлечем негъра?

— Каза.

— Значи — разбрахме се!

Нищо вече не си казахме. Пък и безполезно беше да приказваме повече; защото кажеше ли Том, че ще направи нещо, непременно ще го направи. Само едно не можех да разбера: защо иска да се навре в тая работа; ама го оставих да върши, каквото иска, и не го разпитвах вече за нищо. Щом е решил, не мога да го разубедя.

Когато се прибрахме, в къщи беше тъмно и тихо; така че отидохме спокойно да разгледаме колибата при сандъка за сметта. Минахме през двора да разберем какво ще правят кучетата. Те ни познаха и полаяха само колкото лаят селски кучета, като чуят нощно време стъпки. Стигнахме до колибата и я огледахме отпред и от двете страни; на оная страна, която не бях виждал досега — северната, — открихме доста високо над земята едно квадратно прозорче, препречено със закована дъска.

— Работата е наред — рекох. — Джим ще може да се провре оттук, ако отковем дъската.

А Том:

— Много проста работа. Според мене, Хък Фин, трябва да измислим нещо по-сложно.

— Добре — казвам, — да прережем тогава с трион част от стената, както направих, преди да ме убият!

— Това по става — казва Том. — По-тайнствено е, повече труд иска. Изобщо е по-хубаво. Ама сигурно можем да измислим нещо по-интересно. Няма защо да бързаме; ела да поогледаме още.

Между колибата и оградата, от задната страна, имаше една барака от дъски, висока до стряхата. Дълга беше колкото колибата, ама тясна — не повече от шест стъпки на ширина. Вратата й беше откъм южната страна и заключена с кофар. Том отиде до котела, дето варят сапун, потърси насам-натам и донесе желязото, с което вдигат капака на котела; удари едната кука, кофарът падна, отворихме вратата, влязохме, затворихме я и запалихме кибрит; гледаме — бараката е долепена до колибата, ама няма врата помежду им; няма и под, а вътре само негодни ръждясали мотики, лопати, кирки и един счупен плуг. Кибритът угасна, ние излязохме, забихме пак куката и затворихме вратата, както я бяхме намерили. Том се зарадва и рече:

— Чудесно! Ще изкопаем тунел! Цяла седмица ще ни трябва.

Върнахме се в къщи и аз си влязох през задния вход — вратите не се заключваха. Стигаше само да дръпнеш едно ремъче — ама това не беше романтично за Том Сойер: трябваше му ако не друго, то най-малко да се покатери по гръмоотвод. Три пъти стига до половината и все падаше, додето третия път без малко не си счупи главата и тогава реши да се откаже; но като си почина, намисли да опита още веднъж и този път сполучи.

На заранта, щом се съмна, отидохме при колибата на негрите, да се сприятелим с кучетата и с негъра, който носеше храна на Джим — ако наистина я носеше нему. Негрите бяха току-що закусили и се приготвяха да тръгнат за полето, а негърът на Джим туряше в една тенекиена кутия хляб, месо и други неща за ядене; додето другите да тръгнат, от къщи му донесоха ключ.

Този негър имаше добродушно, малко глупаво лице, а косата си беше навързал с конец на снопчета — да не го хващат уроки. Каза, че вещиците напоследък страшно го мъчели нощем, карали го да гледа насъне какви не чудеса, да чува разни шумове и гласове; ни веднъж досега не му били правили такива магии. Толкова беше уплашен, че като се разприказва за мъките си, забрави какво щеше да върши. Тогава Том го запита:

— А храната за кого е? Кучетата ли ще храниш?

По лицето на негъра взе да се разлива усмивка, като когато хвърлиш керемида в бара. После ни рече:

— Да, мастър Сид, куче. Хем чудновато куче. Искаш ли да погледнеш?

— Искам.

Аз побутнах Том и рекох:

— Нима ще идеш денем да го видиш? Нали планът ни не беше такъв?

— Не беше, ама сега е.

Тръгнахме, дявол да го вземе, само че на мен тая работа не ми харесваше. Нищо не видяхме, като влязохме — толкова беше тъмно; ама Джим ни видя и се провикна:

— Гледай ти, Хък! Господи боже… и мастър Том!

Знаех, че ще стане така; очаквах го и пак не се сетих какво да правя; пък и да се бях сетил, нямаше време нищо да направя, защото негърът веднага се обади:

— Виж ти чудо! Отде познава джентълмени?

Сега вече виждахме добре. Том погледна учудено негъра и попита:

— Кой да ни познава?

— Ей той, избягал негър.

— Не вярвам да ни познава; отде ти хрумна такова нещо?

— Отде на мен хрумна? Нали той ей сега провикнал на вас?

А Том се диви:

— Чудна работа! Кой се е провиквал? Кога се е провиквал? И какво е извикал? — После се обръща съвсем спокойно към мене:

— Ти чу ли някой да се е провиквал?

На това можех да отговоря, разбира се, само едно и рекох:

— Нищо не чух, никой не се е провиквал.

Тогава Том се обърна към Джим, изгледа го така, сякаш никога не го е виждал, и попита:

— Провиквал ли си се?

— Не, сър — рече Джим. — Нищо не викал, сър.

— Нито дума?

— Нито дума, сър.

— Виждал ли си ни някога по-рано?

— Не, сър, не помня да виждал.

Негърът гледаше като слисан, а Том се обърна към него и му рече строго:

— Какво става с тебе? Защо ти се счу, че някой е извикал?

— Ох, сър, пак проклети вещици, да умра дано! Все те върши тая работа, сър, ще ме умори от страх. Моля ти се, сър, не кажеш никому, инак мистър Сайлас гълчи. Все казва няма вещици. Да бил тук да чуе… тогава видим какво каже! Тоя път сигурно повярва. Ама все си така: прости са си, прости — нищо не се труди да научи сами, а като го учиш и му кажеш, не ще да вярва.

Том му даде десет цента и обеща да не казва никому; поръча му да си купи още конци за косата, после погледна Джим и рече:

— Кой знае дали чичо Сайлас няма да обеси тоя негър! Аз да бях уловил такъв неблагодарен негър, дето е посмял да бяга, нямаше да го предам, ами направо щях да го обеся.

А додето негърът отиваше към вратата да погледне на светло десетачето и го захапе да провери дали е истинско, Том прошепна на Джим:

— Не се издавай, че ни познаваш. И ако чуеш, че някой копае нощно време, да знаеш, че сме ние; намислили сме да те освободим.

Джим едва успя да ни стисне ръка и негърът се върна. Казахме, че ще дойдем пак някога, ако негърът ни пусне, а той каза, че ще ни пусне, щом се стъмни, защото тогава вещиците го мъчили най-много, та било по-добре да не е сам.