Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава шестнадесета
КОЖАТА НА ГЪРМЯЩАТА ЗМИЯ СИ ВЪРШИ РАБОТАТА

Спахме, кажи-речи, цял ден и потеглихме вечерта подир един дълъг и предълъг сал, който се влачеше пред нас като безкрайно погребално шествие. На всеки край се виждаха по четири дълги весла, затова решихме, че трябва да има най-малко трийсетина души. Направили си бяха и пет големи колиби, далеч една от друга, на средата гореше огън, а във всеки ъгъл имаше по една висока флагмачта. Славно нещо! Не беше дребна работа да караш такъв сал!

Течението ни беше отнесло до голям завой, когато се заоблачи и нощта стана задушна. Реката беше много широка и от двете страни заградена с гъсти гори; никъде не се виждаше ни просека, ни светлинка. Заговорихме за Кейро и се питахме дали ще го познаем, като стигнем до него. Сигур няма да го познаем, рекох аз, защото бях чувал, че било само десетина къщи и ако се случи да няма запалена ни една лампа, отде ще разберем, че минаваме покрай град? Но Джим каза, че там се събират две големи реки и по това ще го познаем. Добре, рекох, ама може да помислим, че сме стигнали до края на някой остров и да смятаме, че сме все на същата река. Това разтревожи Джим… пък и мене. Чудехме се какво да правим. Да идем на брега, рекох аз, щом зърнем светлинка, и да кажем, че баща ми плава подир нас с товарна платноходка, ама пътува за пръв път, затова ни изпратил напред да разберем далеко ли е до Кейро. Джим се съгласи, че така няма да е зле, затова изпушихме по една лула, да си починем.

Сега трябваше само да си отваряме очите на четири, да не пропуснем града. Джим каза, че няма да го пропусне, нали щом го види, ще бъде вече свободен, а пропусне ли го, ще си остане в робовладелски щати, без надежда да се освободи. От време на време току се стряскаше и извикваше:

— Ето го!

Ама никакъв град не се виждаше. Бяха блуждаещи огньове или светулки; тогава той си сядаше и пак почваше да се вторачва. Казваше, че цял се разтреперва, щом се сети колко близо е свободата. Трябва да си призная, че и аз взех да треперя, като го слушах, защото разбирах, че е вече наполовина освободен — а кой беше виновен за това? Аз, то се знае. Никак не можех да се отърва от тая мисъл. Тя взе толкова да ме измъчва, че не ми даваше покой; не можех да се свъртя на едно място. Досега не бе ми минавало през ум какво съм направил. Но сега разбрах, и тая мисъл вече не ме напускаше, а все по-страшно ме гризеше. Мъчех се да повярвам, че не съм виновен, защото не бях отнел Джим от законния му собственик; но не сполучвах, защото съвестта все ми повтаряше: „Ти знаеше, че той бяга, за да се освободи; можеше да идеш на брега и да обадиш“. Така беше, затова не можех да се отърва от тая мисъл. Тя ме бодеше постоянно. Съвестта ми казваше: „Какво ти е направила горката мис Уотсън, та гледаш как негърът й бяга пред очите ти и не обелваш ни дума? Какво ти е направила горката старица, та й правиш такова зло? Ами че тя те учеше да четеш, гледаше все да е добра към тебе.“

Видя ми се, че съм страшно подъл и ми се дощя да умра. Мотаех се нагоре-надолу по сала и се ругаех, а Джим се влачеше все подир мене. И двамата не можехме да си намерим място. Щом се обърнеше и кажеше:

— Ето Кейро! — нещо сякаш ме пробождаше и аз си казвах, че ако наистина е Кейро, ще умра от угризения.

Додето аз размишлявах, Джим все си приказваше нещо на глас. Разправяше, че щом стигнем в свободните щати, първата му грижа ще бъде да не харчи нито цент, ами да спести пари да откупи жена си, която робувала във ферма, недалеко от къщата на мис Уотсън; после двамата щели да работят, та да откупят двете си деца. Ако господарят не иска да ги продаде, ще изпратят някой аболиционист да ги открадне.

От тия приказки просто изтръпвах. Никога досега той не смееше да приказва такива неща. Виж го ти как се промени, щом помисли, че скоро ще се освободи! Точно според поговорката: „Дай на негъра един инч, той ще грабне два аршина“. Така е, рекох си аз, като не мисля какво върша. Ето, помогнах на тоя негър да избяга, и той изведнъж ми казва, че щял да открадне децата си. А пък аз нито познавам господаря им, нито съм видял някакво зло от него.

Недостойни приказки приказваше Джим — не му приличаше да говори така. Съвестта започна да ме гризе още по-жестоко и най-подир си казах: „Защо се ядосвам? Още нищо не е станало… Ще сляза на брега, щом зърна светлинка, и ще го обадя.“ Почувствувах се изведнъж спокоен, щастлив и лек като перо. Всичките ми грижи изчезнаха. Взех да си отварям очите на четири за светлинка и си тананиках. Подир малко се мярна някаква светлинка. Джим извика:

— Спасени, Хък, спасени! Рипай и скачай! Това наистина Кейро, познал го!

— Ще скоча в лодката — рекох си аз — и ще ида да разбера, Джим. Може да не е Кейро.

Той скочи, приготви лодката, постла ми вехтото си палто и ми подаде веслото; а като се отделях, рече:

— След малко се развика от радост и си повтаря, всичко дължа на Хък; вече свободен, а пък нямаше свободен, ако не бил Хък; Хък свършил тая работа. Джим никога не забрави Хък; ти най-добър приятел, ти едничък приятел на стар Джим.

Аз гребях и се отдалечавах, запотен от бързането по-скоро да го издам; но като ми рече тия думи, все едно че ми пресече дъха. Отпуснах ръце и сам не знаех радвам ли се, че тръгнах, или не се радвам. Като се отдалечих на петдесет ярда, Джим се обади:

— Отива верен Хък! Едничък бял джентълмен, сдържал обещание към стар Джим.

Усетих, че ми прилошава. Ама си рекох: „Длъжен съм да го направя… не мога да се отърва“. В това време покрай мене минава една лодка, а в нея двама души с пушки. Те се спряха, и аз също. Единият рече:

— Какво е онова там?

— Сал — отговарям аз.

— От него ли идеш?

— Да, сър.

— Има ли и други?

— Само един човек, сър.

— Хм, тази нощ, малко по-нагоре от завоя са избягали петима негри. Бял ли е твоят човек или чер?

Не отговорих веднага. Опитах се, ама езикът ми не мръдваше. Една-две минути се мъчих да се съвзема и да им разправя всичко, ама не можах — уплаших се като заек. Видях, че ми премалява, затова реших да не се мъча повече и направо излъгах:

— Бял е.

— Я по-добре да проверим.

— Няма да е лошо — казвам. — На сала е баща ми и вие може да ни помогнете да го откарам до брега, при светлинката. Баща ми е болен. И мама. И Мери-Ан.

— Ех, дявол да те вземе! Бързаме, момче! Ама все ще трябва да ти помогнем. Хайде натискай веслата и да тръгваме!

Натиснах аз веслата, а те лопатите. Ударих два-три пъти по водата и рекох:

— Още отсега искам да ви кажа, че баща ми ще ви бъде много благодарен. Всеки бяга, щом го помоля да откараме сала до брега, а пък сам не мога.

— Виж ти какви дяволски изчадия! Ама знам ли аз… Я слушай, момче, от какво е болен баща ти?

— От… такова… как да ви кажа… не е лоша болест.

Те спряха да гребат. До сала оставаше съвсем малко. Единият рече:

— Лъжеш, момче! Какво е на баща ти? Отговаряй веднага, да не си изпатиш!

— Ще ви кажа, сър. Честна дума, ще кажа… само не ни изоставяйте, моля ви се! Болен е от… от… Ама вие няма защо да се приближавате. Аз сам ще ви подам въжето да ни откарате на буксир… Моля ви се.

— Назад, Джон, назад! — извика единият. И веднага завъртяха лодката. — Стой настрана, момче, срещу вятъра. Дявол да го вземе, страх ме е, че вятърът може да е докарал заразата насам! Баща ти е болен от едра шарка, момче, и ти много добре знаеш, че е така. А защо не ни каза? Навред ли искаш да я разнесете?

— Какво да правя — взех да хленча аз. — На другите казвах и те веднага ни зарязваха.

— Горкото, и това е вярно. Много ни е мъчно за тебе, само че… дявол да го вземе, не ни се боледува от едра шарка. Слушай сега, аз ще ти кажа какво да правиш. Не се опитвай да се приближиш сам до брега, защото ще разбиеш всичко на парчета. Карай още двадесетина мили надолу, до де стигнеш до един град на левия бряг. Ще стигнеш след изгрев, а като търсиш помощ, казвай, че твоите хора са болни от простуда и ги тресе. И не се дръж като глупак, та всички да разберат каква е болестта. Ние ти правим добро, затова и ти бъди добро момче и бягай на двайсет мили от нас. Няма полза да слезеш, дето виждаш светлинката… там има само един склад за дърва. Слушай; баща ти трябва да е беден човек, пък и не му е провървяло. Затова оставям на тая дъска двайсет долара, вземи ги, като минат покрай тебе. Признавам, че е подло да те изоставим, ама, нали знаеш, и с едра шарка шега не бива!

— Чакай, Паркър — рече другият, — тури и тия двайсет от мене. На добър час, момче; направи, каквото ти каза мистър Паркър, и работата е наред.

— Така е, моето момче… На добър час, на добър час! Ако срещнеш някои избягали негри, помогни да ги уловят — пара ще спечелиш.

— На добър час, сър — казвам аз. — Няма да пропусна никакъв избягал негър, стига да ми се мерне.

Те отплаваха, а пък аз се върнах на сала в страшно лошо настроение. Много добре знаех, че постъпих лошо, а разбирах, че напразно ще се мъча да постъпвам добре: щом не си се научил на доброто още от малък, няма оправяне — сполети ли те беда, няма на какво да се опреш и злото ще те смаже. После поразмислих и си рекох: „Опомни се, Хък! По-добре ли щеше да ти е сега, ако беше постъпил както трябва и беше издал Джим? Не, пак щеше да ти е зле — както и сега. Тогава, питам се, каква полза да си добър, щом е толкова мъчно, а да вършиш зло е толкова лесно, и при това наградата е все тая.“ Нищо не можах да си отговоря. Затова реших да не се измъчвам с такива мисли и отсега нататък да я карам, както дойде.

Влязох в колибата. Джим го нямаше вътре. Разгледах наоколо — никъде не се виждаше. Повиках:

— Джим!

— Тука, Хък. Махнаха ли ония? Не говориш високо.

Бухнал се беше в реката, зад кормилното весло, само носът му се подаваше. Казах му, че са се махнали. Той се качи на сала и рече:

— Чул всичко, дето приказвали, затова спуснал във вода и щял да плува до брега, ако дойдат насам. Като махнат, пак да доплува на сал. Ама че излъгал Хък! Хитра работа! Казва ти, чедо, само ти можа да спаси стар Джим… и стар Джим няма никога забрави за това добро!

После заприказвахме за парите. Чудесна печалба беше — по двайсет долара на човек! Джим каза, че ще можем да пътуваме на палуба и пак да ни останат пари, додето стигнем в свободните щати. Според него, двайсет мили не бяха кой знае колко далеч със сал, макар че щеше да е по-добре, ако бяхме вече стигнали.

На разсъмване привързахме лодката, а Джим се погрижи да скрие колкото може по-добре сала. Целия ден прибираше вещите ни във вързопи — приготвяхме се да изоставим сала.

Към десет часа вечерта зърнахме някакъв град в един завой по левия бряг.

Отплавах с лодката да разбера кой е тоя град. Подир малко срещнах друга лодка, а в нея човек, пуснал въдица. Изравних се с него и питам:

— Кейро ли е този град, мистър.

— Кейро ли? Да не си полудял?

— А кой град е тогава, мистър?

— Иди виж, щом искаш да знаеш. Ако се въртиш още малко насам, ще намериш, каквото не търсиш.

Върнах се на сала. Джим страшно се отчая, ама аз го успокоих, че следващият град сигурно ще бъде Кейро.

Преди да съмне минахме покрай друг град и аз пак щях да ида с лодката; ама брегът беше много висок, та не отидох. Джим каза, че около Кейро нямало височини. Аз бях забравил. През деня се излежавахме на една плитчина близо до левия бряг. Взех да се боя. И Джим също.

— Може пък да сме отминали Кейро в мъглата през оная нощ — казвам аз.

А Джим:

— Не приказваме за това, Хък — На горки негри все не върви. Все си казвал, оная змийска кожа още не довършила работа.

— Ех, защо я видях, Джим!… Да не беше ми се мяркала пред очите!

— Не виноват ти, Хък; ти не знае. Не мъчи за той работа.

Щом се съмна, разбрахме, че покрай брега текат светлите води на Охайо, а по средата си е пак старата мръсница Мисисипи! Свършено беше вече с Кейро!

Размислихме какво да правим; Нямаше полза да тръгнем към брега; а не можехме и да влачим сала срещу течението. Оставаше ни само да чакаме, като се стъмни, да се върнем само с лодката, пък каквото ще да става. Спахме цял ден из памуковите храсти, да съберем сили за през нощта, а като се върнахме на мръкване при сала, лодката беше изчезнала!

Доста време не си продумахме. Нямаше какво да си кажем. И двамата разбирахме, че тая работа я е свършила змийската кожа. Каква полза да приказваме? Ще излезе, че я корим, а така може да си навлечем още някоя беда, подир нея нова и тъй нататък, додето се научим да си държим езика.

Подир малко заприказвахме какво да правим и решихме, че ще е най-добре да се спуснем по течението със сала, додето ни изпадне случай да купим лодка и да се върнем с нея. Не можеше да заграбим някоя чужда лодка, както правеше баща ми, защото щяха да ни подгонят.

И така, щом се мръкна, отплавахме със сала.

Който не е повярвал досега, че е глупост да вземеш в ръка змийска кожа, макар и да е разбрал вече какво ни сполетя от нея, ще повярва, като прочете по-нататък и види колко нови напасти ни донесе.

Лодки се продават обикновено при изоставени до брега салове. А ние не бяхме видели досега изоставен сал; и плавахме още три часа надолу. Тъмнината стана една такава сива и гъста, все едно че е мъгла. Не можеш да видиш ни какъв е брегът, ни колко е далеч. Беше много късно и съвсем тихо, когато насреща ни се показа параход. Запалихме фенер, като се надявахме, че от парахода ще го видят. Параходите за нагоре обикновено не минаваха близо до нас; те отбягват пясъчните наноси и търсят спокойните води покрай брега; но в такава тъмнина плават всякога по средата.

Чувахме го как пухти, ама го видяхме чак като наближи. Носеше се право срещу нас. Параходите често правят така — да видят колко близо могат да минат покрай някой сал, без да го закачат; някой път колелото им откъсва парче весло и тогава лоцманът си показва главата и се смее — голямо чудо е направил! Както и да е, параходът се приближаваше, но ние все си мислехме, че ще се опита да мине покрай нас, без да закачи сала; ама той не искаше и да ни знае. Беше голям параход, плаваше много бързо и приличаше на голям облак с рояк светулки наоколо; и току изникна пред нас, грамаден, страшен, с редица широко разтворени врати на машинното отделение, светнали като нажежени зъби, а чудовищният нос и парапети бяха надвиснали точно над нас. Почнаха да ни крещят, склянката зазвъни да спрат машините, чухме ругатни, свистене на пара и додето Джим скочи от единия борд, а пък аз от другия, параходът връхлетя право върху сала.

Гмурнах се под водата — искаше ми се да стигна до дъното, защото над мене щеше да мине колело от трийсет фута и трябваше да му направя място. Всякога можех да изкарам една минута под вода; ама този път смятам, че останах минута и половина. Бързах да изскоча на повърхността, защото просто се задушавах. Излязох до подмишниците над водата и изпръхтях. Реката приличаше на същински водовъртеж; параходът беше спрял машините си само за десет секунди. Кой иска да ти знае някакви си лодкари! Параходът пухтеше нагоре из мрака и не се виждаше, а само се чуваше.

Повиках десетина пъти Джим, но никой не ми отговори; тогава грабнах една дъска, която мина покрай мене, додето се борех с течението, и се упътих към брега, като я тиках пред мен. Подир малко разбрах, че течението върви към левия бряг, ще рече, бях на пресечка; тогава промених посоката и тръгнах наляво.

Това косо течение трая цели две мили; много време мина, додето го преплувам. Стигнах благополучно и се покатерих на брега. Нищо не можех да видя, само пълзях опипом около четвърт миля, може и повече, по неравна земя, после стигнах до голяма вехта дървена къща. Мислех да се промъкна покрай нея и да карам нататък, ама няколко кучета наскачаха, взеха да вият и лаят по мене и аз реших, че е най-добре да не мърдам.