Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава четиридесет и първа
„ДУХОВЕ СА БИЛИ“

Докторът, когото събудих, беше много приятен и мил старец. Казах му, че вчера следобед бяхме с брат ми на лов в испанския остров и станувахме на един намерен сал, но към полунощ брат ми трябва да е ритнал в съня си пушката, тя гръмна и го рани в крака; затова го молим да дойде да го превърже и да не разправя никому, защото искаме да изненадаме нашите, като се приберем довечера.

— А кои са вашите? — попита той.

— Фелпсови, дето живеят извън града.

— Аа! — рече той. И подир една минута добави: — Как каза, че се е наранил?

— Нещо сънувал — казвам — и пушката гръмнала.

— Чуден сън — рече докторът.

Запали фенера, прибра в чантата си, каквото му трябва, и тръгнахме. Ама като видя лодката, нещо не му се хареса — каза, че била само за един човек, двама нямало да издържи. Тогава аз му рекох:

— Не бойте се, сър, тя ни докара и тримата.

— Как и тримата?

— Ами мене, Сид и… и… пушките.

— Аха! — рече той.

После стъпи на борда, разлюля лодката, поклати глава и каза, че ще види да намери някоя по-голяма. Но всички лодки бяха заключени с кофари и вериги. Тогава той взе моята лодка, а на мен каза да го чакам, додето се върне, или да потърся по-нататък друга лодка, а може, ако искам, и да се прибера в къщи, да подготвя нашите за изненадата. Но аз рекох, че не искам; само му разправих как да намери сала и той отплава.

Подир малко ми хрумна нещо. „Ами, казвам си, ако не успее да излекува Том изведнъж, или както се казва, додето овцата махне три пъти с опашка? Ако му трябват три-четири дни? Какво ще правим тогава?… Ще седим и ще чакаме, а той през това време ще раздрънка всичко? Не, така не може; знам аз какво да направя. Ще го дочакам и ако каже, че трябва да иде пак, ще ида и аз с него, дори ако се наложи да плувам; после ще го вържем и ще го водим с нас надолу по реката. Щом си свърши работата, ще му дадем, колкото му струва трудът или колкото имаме, и ще го свалим на брега.“

И така, аз се скрих до една купчина греди да поспя; като се събудих, слънцето беше вече високо над главата ми. Хукнах веднага към къщата на доктора, но там ми казаха, че той заминал по някое време през нощта и още не бил се върнал. „Хм, рекох си, лоша ще е работата на Том, трябва още сега да се върна на острова.“ Хукнах назад и щом свих зад ъгъла, се блъснах в корема на чичо Сайлас.

— Слушай, Том! Къде се шляеш толкова време, негоднико?

— Никъде не се шляя — казвам аз. — Просто търся със Сид избягалия негър.

— А защо се губите толкова време? — казва той. — Леля ти страшно се тревожи.

— Няма защо да се тревожи — казвам. — Нищо ни няма. Тръгнахме подир хората и кучетата, само че те ни изпревариха и ги изгубихме; стори ни се, че ги чуваме покрай реката, взехме една лодка и се втурнахме да ги догоним, ама не ги намерихме. Плавахме така нагоре, додето се уморихме, после вързахме лодката и легнахме да поспим. Преди един час се събудихме и дойдохме насам да разберем какво е станало. Сид отиде на пощата за новини, аз тръгнах насам да взема нещо за ядене, после ще се приберем в къщи.

Тръгнахме двамата за пощата да търсим „Сид“; но както предполагах, него го нямаше там; чичо Сайлас получи някакво писмо, почакахме още малко, ама Сид не дойде; тогава чичо рече да вървим, пък Сид, като се наскита, да се прибере, ако иска, пеш, ако иска, с лодка… А ние ще си идем на коне. Не ми даде да чакам Сид, каза, че било безполезно; трябвало да се прибера с него, та леля Сали да види, че нищо не ни се е случило.

Като се върнахме в къщи, леля Сали толкова се зарадва, че взе да се смее и да плаче, запрегръща ме и даже ме понапляска, ама съвсем лекичко, после се закани да понапляска и Сид, като се върне.

Къщата беше препълнена с гости — фермерите и жените им бяха останали на вечеря. Такава олелия в живота си не бях чувал. Старата мисис Хочкис вдигаше най-много врява. Просто не млъкваше.

— Слушай, сестро Фелпс — казва, — разгледах аз барачката и смятам, че тоя ваш негър трябва да не е бил с ума си. Така казах и на сестра Демрел — нали, сестра Демрел? — Трябва да не е с ума си, казвам; да, казвам, сигурно не е с ума си; може ли човек с ума си да надраска такива щуротии на воденичен камък? Тук, казва, еди-кой си разбил своето сърце; тук някой си гнил трийсет и седем години и прочие, и прочие… Незаконен син на някой си Людовик и разни такива глупости. Съвсем се е побъркал, казвам; още отначало казах, че не е с ума си, повторих го и сега го казвам — негърът е луд… луд е като Навуходоносор [вавилонски цар; според библията, бог го наказал да полудее], казвам.

— Ами парцалената стълба, сестро Хочкис! — обади се старата мисис Демрел. — За какъв бяс му е била пък тя…

— Тъкмо това казвах преди минутка на сестра Ътербек и тя ще ви каже. Т-тя ми казва: погледни т-тая парцалена стълба, казва. А пък аз: д-да, за какво му е дотрябвала, казвам. Т-тя, сестра Хочкис, т-тя…

— А как, дявол да ги вземе, са докарали тоя воденичен камък дотук? Кой е изкопал подземния ход? Кой…

— Това питам и аз, брате Пенрод! Тъкмо казвах… я ми подай онази чинийка с петмеза… тъкмо питах сестра Дънлеп, как са вкарали вътре тоя воденичен камък, казвам. И то без чужда помощ, моля ви се, без чужда помощ. Там е работата. Не ми разправяйте, казвам; имало е помощ тук; и то много хора са помагали, казвам; десетина души са помагали на тоя негър, казвам, и ако зависеше от мен, щях да одера всички негри тук, ама ще разбера кой е свършил тая работа, казвам. Освен това, казвам…

— Десетина ли казвате?… И четирийсет надали могат да се оправят с такава работа. Погледнете какви триони са направили от ножове, колко сръчно са ги изработили; как са прерязали с тях крака на кревата — шестима души трябва цяла седмица да се мъчат с тая работа; ами негъра, дето са го напълнили със слама на кревата? Погледнете и…

— Така си е, брат Хайтауър! Същото казах и на брат Фелпс. „Какво мислите за тая работа, сестра Хочкис? — казва той. — За коя работа, брат Фелпс? — питам. — За крака на кревата: как са го прерязали? — казва. — За това ли какво мисля? — казвам. — Ясно е, че не се е прерязал сам… някой го е прерязал, казвам; така мисля аз, ако щете, се съгласете с мене, ако щете, не се съгласявайте, това няма значение, казвам, ама така мисля аз; който мисли другояче, казвам, нека си мисли, както ще, негова работа.“ На сестра Дънлеп пък рекох…

— Кучета да ги ядат, най-малко четири недели трябва да са се събирали нощно време цяла банда негри, за да свършат тая работа, сестра Фелпс. Погледнете ризата — от край до край изписана с тайни африкански знаци. И то с кръв. Сума време е трябвало на бандата, додето ги изпише. Два долара бих дал да ми прочетат и разтълкуват какво значат; а на негрите, дето са ги писали, като им дръпна един бой, додето…

— Казвате, че му са помагали, нали, брат Марплс? Ако бяхте поживели през тия недели у нас, наистина щяхте да мислите така. Ами че те изпокрадоха, каквото им попадне… макар че непрекъснато ги следяхме. Откраднаха ризата от въжето! Не мога ви каза колко пъти крадоха чаршафи за въжената стълба; и брашно, и свещи, и свещници, и лъжици, и вехтия мангал, и хиляди неща, дето не ми идват сега на ум; и новата ми басмена рокля; а пък аз, Сайлас, Сид и Том уж ги следим денонощно, както ви казах, и пак нищо не чухме и не видяхме. Накрай, както видяхте и вие, се измъкнаха под носа ни и ни изиграха; и не само нас, ами и разбойниците от индианските села и си измъкнаха беглеца здрав и читав. Шестнайсет души и двайсет и две кучета ги гонеха. Казвам ви, такова чудо не се е чувало по света! Духове да бяха, нямаше да я свършат по-хитро. Може пък и духове да са били… Нали знаете, като нашите кучета втори няма, а тоя път нищо не надушиха! Обяснете ми тая работа, ако можете!

— Как да кажа, наистина…

— Боже, боже, никога…

— Господи помилуй, добре че не съм бил…

— И домашни крадци е имало, и…

— Бог да ги пази, да не смееш да се прибереш в такъв…

— Да не смея да се прибера ли?… Толкова ме беше страх, че не смеех ни да легна, ни да стана, ни да седна, сестра Риджуей. Та те можеха да откраднат и… Да знаете на какъв хал бях снощи, като наближи полунощ… Мислех, че ще отвлекат някого от нас. Дотам стигнах — да не знам какво да мисля вече! Сега, на светло, ми се вижда глупаво; ама нощес си рекох, момченцата спят горе сами в стаичката си; и като ме достраша, отидох да ги заключа отвън. Всеки на мое място щеше да ги заключи. Нали знаете, като се уплаши веднъж човек, колкото време минава, толкова повече го е страх, и главата му се обърква, и почва да върши всякакви глупости, да си мисли: „Ами ако аз бях момче и спях горе при отключена врата…“ — Тя замълча, сякаш се подвоуми, а като обърна полека глава и ме погледна… веднага излязох да се поразходя.

И си рекох: „Сигурно ще мога по-добре да обясня защо тая заран не бяхме в стаята си, ако се усамотя малко да помисля“. Така и направих. Ама не смеех да се отдалечавам много, да не прати да ме търсят. По-късно, когато гостите си отидоха, влязох при леля и й разправих, че „Сид“ и аз сме се събудили от олелията и гърмежите и сме искали да разберем какво става, но вратата била заключена, затова сме се спуснали по гръмоотвода и сме пострадали малко, ама друг път няма вече да правим така. После й разправих и това, дето бях казал на чичо Сайлас, а тя каза, че ще ни прости… пък и не сме били кой знае колко виновати — какво друго може да се очаква от момчета? — рече тя. Всички са една пасмина — само за пакости готови. Но щом не се е случила някаква беда, сметна за по-добре да се зарадва, че сме живи и здрави и при нея, отколкото да се вайка за станалото. Прегърна ме, погали ме по главата и се унесе; но изведнъж подскочи:

— Господи помилуй, мръкна се вече, а Сид още не се прибира! Какво се е случило с това момче?

Виждам, че сега му е времето да се намеся, и казвам:

— Ще изтичам до града да го доведа.

— Не може — казва леля. — Ще си стоиш, дето си; стига ни един загубен. Ако не си дойде за вечеря, чичо ви ще иде да го търси.

Той не си дойде, разбира се, за вечеря. И щом се навечеряхме, чичо тръгна.

Върна се към десет, доста разтревожен: никаква следа от Сид. Леля Сали се разтревожи още повече, а чичо каза, че няма защо да се вайка толкова: момчетата са си момчета, рече той, утре заран Сид ще се върне жив и здрав. Леля трябваше да се помири. Но каза, че ще го почака още малко и ще остави свещта да гори, за да може Сид да се оправи.

Когато тръгнах за стаята ни, тя дойде с мене, донесе свещта, нагласи ме да спя и ме погали като истинска майка; толкова беше добра, че ме досрамя и не посмях да я погледна в лицето. А тя седна на ръба на леглото, поразговори се с мене, разправи ми какво добро момче бил Сид и просто не й се искаше да престане да приказва за него; питаше ме от време на време как мисля — дали не се е загубил, пребил, удавил, дали не лежи болен или умрял нейде, дето тя не може да му помогне; а сълзите й капят безшумно. Аз я утешавах, че нищо му няма и утре заран непременно ще се прибере; тогава тя ми стискаше ръката, целуваше ме и ме молеше да повторя пак, защото тия думи успокоявали мъката й. Като си отиваше, ме погледна мило и продължително и рече:

— Няма да заключа вратата, Том. Освен това имаш и прозорец, и гръмоотвод. Само, моля ти се, ще бъдеш послушно момче, нали? И няма да ходиш никъде! Заради мене, недей!

Страшно ми се искаше да изляза и разбера какво става с Том; даже бях решил да изляза; но след тия думи за нищо на света вече нямаше да го направя.

Леля Сали не ми излизаше из ума; също и Том. Затова спах много неспокойно. Два пъти се спуснах по гръмоотвода, промъкнах се покрай главния вход и видях леля, седнала до осветения прозорец, гледа със сълзи на очи към пътя; искаше ми се да мога някак да я успокоя, но нищо не можех да направя; само се заклех, че никога вече няма да я огорчавам. Като се събудих призори за трети път и слязох, тя седеше още при догарящата свещ, подпряла беше с ръка посивялата си глава и спеше.