Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (42)

Глава четиридесет и втора
ЗАЩО НЕ ОБЕСИХА ДЖИМ

Още преди закуска старият пак отиде в града и пак не можа да открие дирите на Том; като се върна, седнаха с леля Сали до масата и се замислиха; нищо не продумваха, само гледаха тъжно; и кафето им изстина, но те нито го поглеждаха, нито хапнаха нещо. Подир някое време старият рече:

— Дадох ли ти писмото?

— Кое писмо?

— Дето го получих вчера на пощата.

— Никакво писмо не си ми давал.

— Забравил съм.

Той взе да рови из джебовете си, после излезе да го търси другаде, дето смяташе, че може да го е оставил, донесе го и го даде на леля Сали. Тя го погледна и рече:

— А-а, от Сент Питърсбург било, от сестрата.

Реших, че ще е добре да се поразтъпча; ама не можех да мръдна. Добре че преди да отвори писмото, тя го изпусна и се втурна навън, защото видя нещо. Погледнах и аз. И виждам — Том Сойер на носилка, подир него старият доктор, Джим в басмената рокля, с вързани ръце на гърба и сума народ подир тях. Скрих писмото под първото нещо, което ми попадна, и изскокнах навън. Леля се хвърли разплакана върху Том и занарежда:

— Ох, умрял е, умрял е! Знаех си аз, че е умрял!

Том поизвърна глава, промърмори нещо, от което се разбра, че бълнува, а леля вдигна ръце към небето и извика:

— Жив е, слава богу! И на това сме благодарни!

Целуна го веднъж-дваж, после хукна към къщи да му приготви легло, като даваше наляво и надясно заповеди на негрите и на всеки, който й се мерне, и не доизказваше думите от бързане.

Аз тръгнах подир народа, да видя какво правят с Джим; а старият доктор и чичо Сайлас влязоха с Том в къщи. Хората бяха страшно ядосани, едни искаха да обесят Джим за пример на тукашните негри — да не се опитват и те да бягат като него, да вдигнат толкова свят на крак и цяло семейство да трепери с дни и нощи от страх. Други казаха, че не бива, не е редно — негърът не е наш, господарят му ще дойде и ще ни накара да му го платим. Това ги поукроти малко; защото тия, които най-много бързат да обесят негър, който е сбъркал нещо, най не обичат да плащат, след като са направили и те белята.

Само го ругаха и му удариха една-две плесници, но Джим нито продума, нито се издаде, че ме познава. Подир това мъжете го заведоха в същата колиба, облякоха го с неговите дрехи, вързаха го пак, ама не за крака на кревата, а за голяма халка, която завинтиха в най-долната греда; завързаха го за двата крака, вързаха му и ръцете и казаха, че няма да му дават нищо за ядене, додето дойде господарят му; ако не дойде до някое си време, ще продадат Джим на търг. Заровиха нашия изкоп, наредиха двама фермери да пазят нощем колибата, а денем да връзват пред вратата куче. Тъкмо привършваха всичко и си тръгваха, като го наругаха пак — един вид на сбогуване, — пристигна старият доктор, поглежда вътре и казва:

— Не се дръжте с него по-зле, отколкото се полага, защото тоя негър не е лош човек. Като отидох при момчето, видях, че не мога да извадя куршума без чужда помощ, а не можех и да търся някого — момчето беше много зле и ставаше все по-зле, подир малко дори взе да бълнува, не ме пускаше да се доближа до него, каза, че ще ме убие, ако туря на сала белег с тебешир, и разни други глупости. Разбрах, че не мога да се оправя с него и реших, че непременно трябва да намеря някой да ми помогне. В същата минута отнейде изпълзя ей тоя негър и каза, че ще ми помогне. И наистина отлично ми помогна. Аз се сетих, разбира се, че трябва да е беглец, както и беше. И трябваше да прекарам с него цял ден и цяла нощ. Много неприятно, то се знае. Имах двама болни от простуда, искаше ми се, разбира се, да изтичам до града да ги видя, но не смеех, защото негърът можеше да избяга, а хората щяха да укорят мене след това; но никаква лодка не мина наблизо, за да обадя. Затова не мръднах от острова до тая заран. И трябва да ви кажа, че не съм виждал досега негър да се грижи по-добре за болен и повече да държи на думата си, макар че така можеше да загуби свободата си. Беше страшно изтощен — виждаше се, че е работил много и все тежка работа. Затова ми стана много мил; казвам ви, джентълмени, такъв негър струва хиляда долара и заслужава да се държат добре с него. Аз имах всичко, каквото ми трябва, момчето се чувствуваше като у дома си, а може би и по-добре, защото на острова беше съвсем тихо; само че зарад тях двамата аз трябваше да стоя там, додето се съмне тая заран; по едно време виждам двама души в една лодка; в това време негърът беше заспал, както си седеше, отпуснал глава на коленете си. Аз дадох знак на хората, те се примъкнаха безшумно, грабнаха го и го вързаха, преди той да се усети какво става. Така свършихме без разправии тая работа. Момчето беше унесено и за да не го събудим, увихме веслата в парцали, завързахме полекичка сала за лодката, а негърът нито продума, нито вдигна някаква олелия от начало и до край. Не е лош негър, джентълмени, така мисля аз.

Някой се обади:

— Вярно е, докторе. Признавам, че така изглежда.

Тогава и другите се поукротиха. Аз бях много благодарен на стария доктор, че направи такова добро на Джим; радвах се и защото излезе такъв, за какъвто го мислех — още щом го видях, си рекох, че има добро сърце и е добър човек. Подир малко всички се съгласиха, че Джим се е държал много добре и заслужава да зачетат това и да го наградят. Затова веднага и от сърце обещаха да не го ругаят вече.

После излязоха и го заключиха. Надявах се, че ще свалят някоя верига, защото те бяха страшно тежки, или ще позволят да му даваме месо и зеленчуци, а не само хляб и вода; но никой не се сети за това; а пък аз си казах, че е по-добре да не се бъркам в тая работа; само реших непременно да разправя на леля Сали какво каза докторът, щом свърша с изпитанието, което ме чакаше — значи след като й обясня как съм забравил да й кажа, че Сид беше ранен, когато гонеха с лодка избягалия негър.

Но нямаше защо да бързам. Леля Сали стоеше дене и ноще в стаята на болния, а щом чуех, че чичо Сайлас пъшка наблизо, аз офейквах.

На другата заран чух, че Том бил малко по-добре и леля Сали отишла да си подремне. Тогава се промъкнах в стаята на болния; „Ако не спи, рекох си, ще измислим някаква по-хитра лъжа — да я повярват всички.“ Само че той спеше, и то съвсем кротко. Беше бледен, а не червен, както когато го донесоха. Седнах да чакам, додето се събуди. Не мина и половин час, в стаята се вмъкна леля Сали… Добре се наредих! Тя ми даде знак да не мърдам, седна до мене и взе да ми разправя шепнешком, че всички трябва да се радваме, защото признаците били отлични: отдавна спял така, изглеждал по-добре, по-спокоен и сигурно щял да се събуди съвсем с ума си.

Ние седяхме и го гледахме. Подир малко той се поразмърда, отвори очи като здрав, поогледа се наоколо и рече:

— Гледай ти!… В къщи съм си значи? Как стана това? Къде е салът?

— Всичко е наред — казвам аз.

— А Джим?

— Също — казвам малко неуверено.

Том не забеляза това и рече:

— Добре! Чудесно! Сега всички сме живи и здрави! Разправи ли на леля?

Тъкмо щях да кажа „да“, тя се обади и попита:

— Какво да ми разправи, Сид?

— Ами как стана цялата работа!

— Коя работа?

— Цялата работа. Знае се коя — дето ние с Том освободихме избягалия негър.

— Господи! Освободили негъ… какво приказва това дете? Горкият, пак взе да бълнува!

— Не бълнувам; много добре знам какво приказвам. Ние двамата го освободихме… Том и аз. Решихме да свършим тая работа и я свършихме. Хем чудесно!

Додето той разправяше, леля не го прекъсна ни веднъж, само седеше и го гледаше слисана и аз разбрах, че няма защо да се обаждам.

— Така е, лельо… Какъв труд падна! Седмици наред… по цели часове всяка нощ, додето вие си спяхте. Трябваше да крадем свещи, чаршафи, риза, роклята ти, лъжици, тенекиени блюда, кухненски ножове, мангал, воденичен камък, брашно, какво не; не можеш да си представиш какъв труд беше да правим триони, пили, пера, да дълбаем надписи, и това, и онова… И през ум не може да ти мине колко интересно беше. Трябваше да рисуваме ковчези, да пишем инонимни писма уж от името на разбойниците, да се спускаме и качваме по гръмоотвода, да правим въжена стълба, да я внесем с баница, а лъжиците и разните сечива да изпратим в джеба на престилката ти…

— Господи помилуй!

— …да напълним колибата с плъхове, змии и така нататък, за да има Джим дружина; а ти забави толкова време Том с маслото в шапката му, че без малко щеше да провалиш цялата работа; защото фермерите пристигнаха, преди да избягаме от колибата, и трябваше да избързаме, а те ни чуха, втурнаха се подире ни и ме улучиха в крака; тогава ние се дръпнахме от пътя, оставихме ги да ни отминат, а кучетата ни познаха, не залаяха по нас и хукнаха да настигнат другите. Така стигнахме до лодката, с нея до сала, спасихме се и освободихме Джим… Всичко това го свършихме ние двамата… И признай, лельо, че го свършихме чудесно!

— В живота си не съм чувала такова нещо! Вие значи, пакостници такива, направихте тая беля, изкарахте ума на хората и ни изплашихте до смърт! Ех, че ми се ще още сега да ви натупам, както заслужавате! Като си помисля само… по цели нощи да седя… Веднъж да оздравееш, пакостнико, така ще ви наложа и двамата, та всички бесове да избягат от вас!

Но Том просто не можеше да сдържи езика си от гордост и радост,… а леля Сали все го прекъсва, кипи и крещи, и двамата викат в един глас, като в котешко събрание; леля рече:

— Добре, радвай се, колкото щеш, само помни: уловя ли те, че пак се навърташ около него…

— Около кого? — пита учудено Том и престава да се усмихва.

— Как около кого? Около негъра, то се знае! Около кого смяташе?

Том ме погледна намръщено и рече:

— Нали ми каза ей сега, че Джим се спасил? Не е ли избягал, Том?

— Той ли? — рече леля Сали. — Беглецът да е избягал? Не е, то се знае. Върнаха го жив и здрав, сега е пак в колибата само на хляб и вода; ще стои във вериги, додето си го поискат или го продадем.

Той седна изведнъж на кревата, очите му пламнаха, ноздрите му потрепераха и като викна:

— Никой няма право да го затваря! Бягай! Не губи нито минута! Пусни го: той не е роб, а свободен като всички хора на земята!

— Какво бълнува това дете?

— Нищо не бълнувам, лельо Сали, а казвам истината. Ако никой друг не отиде, ще ида аз. Откакто съм се родил, знам тоя негър; и Том също. Старата мис Уотсън умря преди два месеца. Засрамила се, дето искала да продаде Джим в Южните щати, и го освободила със завещанието си.

— Защо си взел тогава ти да го освобождаваш, щом го е освободила вече?

— Ама че въпрос! Само жена може да пита така! Ами за да има приключение! Бях готов да газя до колене в кръв… Господи, леля Поли!

Жив да не съм, ако ви лъжа — наистина беше леля Поли, застанала до вратата кротка и доволна като ангел, който се е наял с баница.

Леля Сали скочи да я посрещне и без малко щеше да я удуши от прегръщане. Разплака се, а пък аз успях да се пъхна под кревата, защото ставаше горещо за нас с Том. Понадникнах и виждам — Томовата леля Поли се освободила от прегръдките и гледа Том над очилата си, сякаш иска да го изравни със земята. После рече:

— Да, да, отвръщай глава. Том… и аз на твое място щях да я отвърна.

— Ох, миличка! — обади се леля Сали. — Толкова ли се е изменил? Та това не е Том, а Сид; Том!… Том!… Къде е Том? Ей сега беше тук.

— Искаш да кажеш къде е Хък Фин… него търсиш! Мисля, че не съм отглеждала толкова години тоя пакостник Том, та накрай да не го позная, като го видя! Хубава работа! Я излез изпод леглото, Хък Фин!

Излязох. Ама не се чувствувах кой знае как.

Не бях виждал по-объркан и слисан човек от леля Сали… Само чичо Сайлас изглеждаше още по-слисан, когато дойде и научи всичко. Ходеше като пиян, цял ден не беше на себе си, а вечерта държа такава проповед, че всички взеха още повече да го почитат — защото и най-големият мъдрец на света нямаше да я разбере. Подир това Томовата леля Поли разправи надълго и нашироко кой съм и какъв съм; а пък аз трябваше да стана и да разправя как не знаех какво да правя, когато мисис Фелпс ме взе за Том Сойер… (Тук тя ме прекъсна и рече: „Казвай ми леля Сали. Така свикнах. Пък и няма защо да променяш“…) Значи, когато леля Сали ме взе за Том Сойер и как трябваше да се престоря, че съм Том… защото нямах друг изход, а знаех, че и Том няма да ми се сърди; напротив, ще му се види смешно, като всяко тайнствено приключение и дори ще се зарадва. Така и стана, той се съгласи да бъде Сид и с нищо не ме издаде.

После леля Поли съобщи, че това, дето Том каза за мис Уотсън, било вярно — тя наистина освободила Джим със завещанието си. Значи Том наистина напразно си бе дал толкова труд да освобождава един свободен негър; а пък аз и досега не мога да разбера как той със своето възпитание се зае да освобождава някакъв негър.

И щом леля Сали писала на леля Поли, че Том и Сид пристигнали живи и здрави, тя си рекла:

— Гледай ти! Трябваше да очаквам такова нещо, щом го пуснах да тръгне сам. А като не получих друго писмо от тебе, реших, че трябва да пропътувам сама хиляда и сто мили по реката, да видя какво е направил тоя пакостник.

— Че и аз не съм получавала никакво писмо от тебе — рече леля Сали.

— Така ли? Чудна работа! Аз ти писах два пъти да те питам отде накъде може и Сид да е тук.

— Не съм получавала никакво писмо, сестро. Леля Поли се обърна бавно и рече сърдито:

— Чуваш ли, Том?

— Какво? — попита намусено той.

— Не питай какво, безсрамнико… Я дай писмата!

— Какви писма?

— Ония писма! Ех, виждам аз, че трябва да ти тегля…

— В куфарчето са. Ей там. Никой не ги е видял, откакто ги взех от пощата. Не съм ги и поглеждал. Не съм ги пипвал. Ама знаех, че ще ни объркат плановете и си рекох, ти сигурно не бързаш…

— Ясно е, че ти се полага бой. Писах и друго писмо, да съобщя, че пристигам. Навярно и то…

— Не, то пристигна вчера; още не съм го прочела, но е у мене.

Много ми се искаше да се обзаложа с леля Сали, че не е у нея, ама си казах, че може би е по-добре да си мълча. И не се обадих.