Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (19)

Глава деветнадесета
ПОЯВА НА ХЕРЦОГА И ДОФИНА

Така минаха две-три денонощия; все едно, че отплаваха — толкова спокойно, гладко и приятно минаха. Ето как прекарвахме времето. Реката беше тук ужасно широка — на места миля и половина; нощем плавахме, а денем излизахме на брега и се криехме; щом наближеше да съмне, спирахме и завързвахме сала, всякога в тихите води край брега; нарязвахме тополови и върбови клони да го скрием, после пускахме въдиците и отивахме да поплуваме, да се изкъпем и разхладим, сядахме на някоя плитчина, дето водата е до колене, и гледахме как се съмва. Никакъв звук отнийде… Пълна тишина… Сякаш всичко живо спи, само някой жабок може да закряка от време на време. Като погледнеш надолу по реката, най-напред ще видиш някаква тъмна черта — гората на отвъдния бряг; нищо друго не можеш различи; после ще просветне една точица на небето, ще вземе да се разширява, реката ще се провиди по-надалеч и няма да е черна, ами сива; нейде далеч-далеч по нея ще видиш разни черни петънца, това са шлепове и лодки; или дълги черни черти — това са салове; понякога ще чуеш да скърца весло; или приглушени гласове — защото наоколо е съвсем тихо и гласовете идат много отдалеч; може да видиш и бразди по водата и от тях ще разбереш, че на това място има коренище — водата се удря о него, затова се набраздява; после виждаш как над реката се вие мъгла, как небето на изток започва да се червенее, а подир него и водата, виждаш дървена колиба накрай гората на отвъдния бряг — сигурно е къщичка за горския; дъските са така наредени, че откъдето искаш, оттам можеш да влезеш; после лек ветрец ти довява прохлада и сладък мирис на гора и цветя; а понякога и други миризми, защото наблизо се разлагат и вонят умрели риби. Най-после слънцето изгрява, всичко почва да се смее, а птиците да пеят!

Димът сега не личи толкова, затова изтегляме въдиците и запалваме малък огън да си сварим закуска. После ще гледаме самотната река, ще се поизтегнем да си починем и както почиваме, така и ще заспим. Но скоро ще се събудим и ще се огледаме да разберем какво ни е събудило. Може някой параход да пъхти срещу течението, ама чак до другия бряг, та оттук виждаме само дали витлото му е отстрани или отзад; подир това може цял час нищо да не чуем и видим — все едно, че сме в пустиня. Или ще зърнем да се плъзга нанякъде сал, а на него някой сече дърва; защото на саловете всякога секат дърва; виждаме как секирата блясва и се спуска, ама не чуваме нищо; виждаме как се вдига отново и чак когато е стигнала до главата на човека, се чува едно „тряс!“ — толкова много време е трябвало звукът да стигне до тебе над водата. Така прекарваме деня — почиваме, ослушваме се в тишината. Веднъж имаше такава гъста мъгла, та саловете и разните лодки и шлепове удряха по тиганите си, да не ги връхлетят параходите. Един шлеп или сал мина досами нас, чухме ги как приказват, псуват и се смеят; чувахме ги съвсем ясно, ама никого не виждахме; тръпки ни побиха — все едно, духове да летят из въздуха. Джим беше сигурен, че са духове; ама аз му рекох:

— Не са; духове няма да кажат: „Дявол да я вземе тая дяволска мъгла“.

Щом мръкнеше, отвързвахме сала и поемахме; стигнем ли до средата на реката, пускахме веслата и се оставяхме да ни носи течението, запалвахме лулите си, потапяхме крака във водата и си приказвахме за едно, за друго; и деня, и нощя — щом нямаше комари — бяхме голи; новите дрехи, дето ми ги дадоха роднините на Бък, бяха много хубави, та трябваше да ги вардя, пък и не обичам да се издокарвам.

Понякога се случваше сума време да не срещнем никого. Към отвъдния бряг се виждаха плитчини и острови; по някой път ще светне искрица — свещ от прозореца на колибка; или ще видиш светлинки над водата — на някой сал или шлеп; а може да чуеш и цигулка или песен по тях. Чудесно се живее на сал. Гледаш небето и звездите, лежиш по гръб и се питаш: направил ли ги е някой или от само себе си са се явили? Джим казва, че са направени, ама аз смятам, че самички са се явили; защото, мисля си, много време трябва да се направят толкова звезди; Джим казва, че може да ги е изхвърлила луната, както рибата изхвърля хайвер; това ми изглежда донейде възможно, та не му възразих; виждал съм колко яйца хвърля, да речем, жабата; значи такова нещо може да се повярва. Обичахме да гледаме и падащите звезди — как политат право надолу от небето. Джим смяташе, че може да са развалени, затова ги изхвърлят от гнездото.

По веднъж-дваж всяка нощ някой параход пухтеше в тъмното, а цял порой искри се изливаха като дъжд из комините му в реката; страшна красота. После параходът се скриваше зад някой завой — светлините му мигаха и изчезваха, пухтенето заглъхваше, реката пак утихваше; а вълните от него ни настигаха чак когато той вече не се виждаше и чуваше, поразлюляваха сала и после пак, кой знае колко време, няма да чуеш нищо. Само някоя жаба може да закряка нейде.

След полунощ хората на сушата си лягат да спят. Тогава два-три часа е съвсем тъмно — никаква искрица не блещука по прозорците. Тия искрици ни служеха за часовник — по първата разбирахме, че наближава да съмне, и се залавяхме да си търсим място, дето ще се скрием и ще завържем сала.

Веднъж на разсъмване намерих лодка, стигнах по един бързей до брега — той беше само на двеста ярда — и минах около една миля по някаква рекичка, скрита между кипариси, да видя дали няма ягоди. Тъкмо стигнах до едно място, дето ми се стори, че има брод, гледам — двама души тичат по пътечката. „Ама че не ми върви“, рекох си (Видя ли някого да тича, все мисля, че е тръгнал да гони мене… или Джим.) Исках веднага да избягам, само че те вече ме настигаха, повикаха ме и ми се запримолиха да ги спася — нищо не били направили и тъкмо затова ги подгонили… и хора, и кучета. Щяха вече да скочат в лодката, ама аз им рекох:

— Недейте. Не чувам още нито кучета, нито коне. Имате време да се шмугнете в храсталака и да поемете нагоре; после ще нагазите в рекичката и по брода ще дойдете при мене. Така кучетата няма да подушат дирите ви.

Така и направиха; щом ги взех в лодката, поех към нашето островче, а подир пет-десет минути чухме някъде далеч кучета и човешки викове. Разбрахме, че наближават рекичката, ама не ги видяхме; навярно бяха спрели да търсят; скоро вече и не се чуваха, защото ние бързо се отдалечавахме; като минахме една миля и излязохме на голямата река, всичко беше утихнало; а щом стигнахме до островчето и се скрихме във върбалака, бяхме вече на сигурно място.

Единият мъж беше над седемдесет. Плешив, с побелели бакенбарди. Беше с вехта шапка, мръсна синя вълнена риза, скъсани сини памучни панталони, напъхани в ботушите, домашно плетени тиранти, и то само от едната страна. На ръка носеше синьо памучно палто с жълти копчета. И двамата имаха големи, претъпкани, мръсни платнени чанти.

Другият, около трийсетгодишен, беше също много просто облечен. След закуска всички легнахме да си починем и щом заприказвахме, се разбра, че двамата не се познават.

— Какво те сполетя? — попита плешивият.

— Как да ти кажа, продавах един цяр за чистене на зъбен камък… Хем наистина чисти — и камъка, и глечта… Само че се застоях една вечер повече, отколкото трябваше, и тъкмо като се измъквах, те срещнах накрай града. Ти ме помоли да ти помогна, защото те гонели, а пък аз ти казах, че и на мене може да ми се случи това-онова, та най-добре да бягаме заедно. Това е цялата история… А твоята?

— Аз пък държа от една седмица беседи против пиянството и станах любимец на всички жени, млади и стари, а на пияниците наистина взе да им става тясно; и добре печелех — по пет-шест долара на вечер; по десет цента на човек за вход, децата и негрите безплатно. И работата ми се развиваше и преуспяваше, додето някой пуснал миналата вечер слух, че самият аз съм си попийвал скришом. Тая заран един негър ме събуди да ми каже, че хората се събирали тайно с кучета и коне, щели да ми дадат половин час преднина и щом ме настигнат, щели да ме намажат с катран, да ме овалят в перушина и да ме вържат на върлина. Не дочаках и закуската си даже… нещо не ми се ядеше тая заран.

— Приятелю — рече младият, — аз смятам, че трябва да се браним общо. Какво ще кажеш?

— Нямам нищо против. Какво ти е главното занятие?

— По занаят съм словослагател, печатар; продавам понякога лекарства; играя на сцената — трагични роли; при случай се занимавам с хипноза и френология; за разнообразие преподавам пеене и география; държа сказки… с една дума, върша, каквото ми попадне, само труд да няма. А ти с какво се занимаваш?

— На времето си лекувах. Най-големи успехи имах, като докосвах с ръка — лекувах рак, парализи и разни други болести; мога да гадая бъдещето, стига някой да разучи и да ми съобщи какво да кажа. И проповеди държа, и молитвени събрания устройвам, и за мисионер ме бива.

Доста време и двамата мълчаха; после младият въздъхна и рече:

— Уви!

— Защо беше това уви? — попита плешивият.

— Като си помисля само, че доживях да стигна до такова унижение… — и взе да изтрива с парцал крайчеца на окото си.

— А нима, дявол да те вземе, нашето общество е срамно за тебе? — наежи се изведнъж и се възгордя плешивият.

— Не е срамно, щом съм го заслужил; защото кой ме смъкна дотук, като бях толкова високо? Само аз. Не ви укорявам, джентълмени; нищо подобно. Никого не укорявам. Всичко съм си заслужил. Безсърдечният свят може да ме погуби, както си ще; знам, че все ще се намери гроб и за мене. Светът ще си върви, както си е вървял и след като ми отне всичко — близките, имота ми, всичко; но това не може да ми отнеме. Един ден ще се простра, ще забравя всичко и нещастното ми разбито сърце най-после ще се успокои. И все плаче.

— Зарежи ти разбитото си сърце! — каза плешивият. — Защо ни го навираш в очите? Какво сме ти сторили ние?

— Знам, че не сте. И не ви укорявам, джентълмени. Сам се провалих аз… Да, сам. Редно е сега да тегля… съвсем редно… и не се оплаквам.

— Как си се провалил?

— Ох, няма да ми повярвате; никой не ми вярва… Да не приказваме… не е важно. Тайната на моя произход…

— Тайната на твоя произход ли? Искаш да кажеш…

— Джентълмени — рече тържествено младият, — ще ви кажа, защото чувствувам, че на вас мога да се доверя. По рождение съм херцог!

Джим се ококори, като чу тия думи; а навярно и аз съм облещил очи. После плешивият рече:

— Какво приказваш? Не е възможно!

— Точно така е. Прадядо ми, първороден син на Бриджуотърския херцог, избягал в тая страна към края на миналия век, за да диша чистия въздух на свободата; оженил се тук и починал, като оставил един син; почти в същото време умрял и баща му. Вторият син на покойния херцог заграбил титлата и имението, а истинския малолетен наследник никой не потърсил. Аз съм първороден син на този наследник… аз съм истинският Бриджуотърски херцог; и ето ме пред вас, забравен, лишен от титла и имение, подгонен от всички, презиран от студения свят, дрипав, измъчен, с разбито сърце, изпаднал дотам да се влача на някакъв сал с всякакви негодници!

Джим много се натъжи, и аз също. Опитахме се да го утешим, ама той каза, че е безполезно, никой не можел да го утеши. Но ако решим да го признаем за херцог, донейде ще го утешим. Казахме му, че сме готови да го признаем, стига да ни каже как. Той рече да му се покланяме, като се обръщаме към него. Да го наричаме „ваша светлост“, „милорд“ или „ваша милост“… Няма нищо против и да го наричаме просто „Бриджуотър“, защото то било титла, а не фамилно име; някой от нас трябвало да му прислужва при ядене и да върши всичко, каквото той му нареди.

Добре, тия работи не бяха кой знае какво, затова ги вършехме. На обед Джим се въртеше около него, прислужваше му и току питаше: „Иска ли, ваша светлост, това или онова?“ И така нататък. Личеше си, че това е много приятно на херцога.

Но старецът взе да се умълчава… не приказва, изглежда недоволен от това суетене около херцога. Нещо му тежеше. По едно време следобед рече:

— Слушай, Билджуотър, страшно ми е жал за тебе, ама ти не си единственият човек, изпаднал в такава беда.

— Така ли?

— Така, ами. Не си само ти. Не само тебе съдбата е смъкнала несправедливо от висок ранг.

— Уви!

— Да, не само ти имаш висок, непризнат произход. — И, дявол да го вземе, взе, че се разплака.

— Чакай! Какво искаш да кажеш?

— Ще запазиш ли тайната ми, Билджуотър? — пита старецът и все плаче.

— До гроб! — Оня му взе ръката, стисна я и рече: — Казвай тайната си!

— Билджуотър, аз съм последният дофин.

Ние с Джим, както мислите, се смаяхме. А херцогът рече:

— Кой си?

— Даа, приятелю, това е самата истина — в тоя миг ти гледаш нещастния, без вест пропаднал дофин Луи Седемнайсети, сина на Луи Шестнайсети и на Мери Антонет.

— Ти ли? На тия години? Не! Сигурно искаш да кажеш, че си покойният Карл Велики! Та ти си най-малко на шест-седемстотин години.

— Това е от нещастията, Билджуотър, от нещастията! От мъките ми побеля и опада косата. Да, джентълмени, вие виждате пред себе си, в тия платнени дрехи, в тая нищета, бездомния, скитащ, презиран и страдащ законен крал на Франция.

При тия думи той така се разплака, че ние с Джим просто не знаехме какво да правим, толкова ни беше мъчно… а в същото време се радвахме и гордеехме, че имаме такъв човек между нас. Взехме да го утешаваме, както преди малко херцога. Но той каза, че е безполезно; само смъртта ще може да тури край на мъките му и да го успокои; при все че понякога, макар и за кратко, му ставало по-леко, ако хората се отнасят с него според достойнството му, приклякват на едно коляно, когато му заговорват, наричат го „ваше величество“, поднасят най-напред нему ядене и не сядат, ако не ги е поканил. Затова ние с Джим взехме да го наричаме „величество“, да му прислужваме, да седим прави, додето ни каже, че можем да седнем. Това му помогна да се утеши и развесели. Само че херцогът се поразсърди и никак не изглеждаше доволен от тоя ред, макар че кралят се държеше все така приятелски към него. Каза му, че кралят баща ценял много високо прадядо му и всички билджуотърски херцози, които ходили много пъти в двореца; но херцогът продължаваше да се муси, додето накрай кралят му рече:

— Ние с тебе, Билджуотър, ще прекараме, както изглежда, доста време на тоя проклет сал, затова има ли полза да се сърдим? Само ще си тровим живота. Не съм виноват, че не съм се родил херцог, нито пък ти си виноват, че не си се родил крал… Защо да се ядосваме тогава? Не се оплаквай и карай, както е дошло — това е моето правило. Никак не е лошо, дето попаднахме тук — ядене колкото щеш, спокоен живот… Хайде, дай си ръката, херцоже, и да се помирим!

Херцогът подаде ръка, а ние с Джим много се зарадвахме, като видяхме тая работа. Сръднята изчезна и на всички ни олекна, защото беше страшно глупаво да се гледаме накриво; на сал най-важното нещо е всеки да е доволен, да не се сърди и да не се кара с другите.

Не ми трябваше много време да разбера, че тия лъжци не са никакви крале и херцози, а най-обикновени измамници и негодници. Ама нищо не казах, нито се издадох; мълчах си. Така е най-добре. Няма кавги, няма разправии. Щом искат да ги наричаме крал и херцог, нямам нищо против, стига да има мир между нас; нямаше полза да разправям на Джим, затова и нему нищо не казах. Ако не научих нищо друго от баща си, едно нещо научих — искаш ли да се погаждаш с такава пасмина, оставяй ги да я карат, както си знаят.