Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сашо

Източник: http://bezmonitor.com

 

The aventures of Huckleberry Finn

Seven seas publishers

Berlin W 8

1963

 

Издателство „Народна младеж“ София, 1965

История

  1. — Корекция

Глава пета
БАЩА МИ ЗАПОЧВА НОВ ЖИВОТ

Затворих вратата, обърнах се, гледам — той! Всякога ме е било страх от него, защото много ме тупаше. Отначало и сега се поуплаших; но след една минута разбрах, че не съм. Само се стреснах, защото не очаквах да го видя, но веднага разбрах, че не се боя от него и не ме е грижа, дето е дошъл.

Той беше минал петдесетте и си личеше, че ги е минал. Косата му беше дълга, сплъстена, мазна, очите святкаха през увисналите й кичури като през храсти. Беше съвсем черна, без ни един сив косъм; черна, дълга и чорлава беше и брадата му. Лицето, колкото се виждаше, беше едно такова без цвят, не като у друг човек, а да ти е противно да го погледнеш, мравки да ти пропълзят по гърба — като корем на жаба или риба. Дрехите пък — просто дрипи. Метнал беше глезена на единия крак над коляното на другия; обувката на вдигнатия крак беше скъсана отпред, пръстите бяха навън и мърдаха от време на време. Шапката беше захвърлена на пода — вехта черна мека шапка с хлътнало дъно.

Застанах до вратата и го загледах; и той ме гледаше, както седеше на стола. Оставих свещта. Забелязах, че прозорецът е вдигнат; влязъл беше значи през навеса. Той продължаваше да ме оглежда. След малко рече:

— Колосани дрехи, а? Мислиш се за голяма клечка, така ли?

— Може да съм, може и да не съм — казвам.

— Не се превземай — рече той. — Много си се научил да важничиш, откакто заминах. Ще ти оправя аз фасона, преди да се разделим. Казват, че си бил и учен — знаел си да четеш и пишеш. И мислиш, че си нещо повече от баща си, нали, защото той не знае? Кой ти каза да се занимаваш с такива глупости, а? Кой ти каза?

— Вдовицата. Тя ми каза.

— Вдовицата, а? … А кой е позволил на Вдовицата да си пъха гагата, дето не й е работа?

— Никой.

— Добре, ще я науча аз нея. Слушай сега — ще напуснеш училището, чуваш ли? Ще ги науча аз как се възпитава момче да се перчи пред баща си и да става по-учено от него! Само да те пипна, че се навърташ край училището, чуваш ли? Майка ти цял живот не се научи да чете и да пише. Никой от рода ни не е чел и писал на тоя свят. И аз не знам; а ти ще почнеш да ми четеш! Няма да претърпя такова нещо, чуваш ли? Я прочети нещо, да те чуя!

Взех една книга и започнах да чета за генерал Вашингтон и войните. Не мина и половин минута, той цапна книгата с юмрук и тя изхвърча на другия край на стаята.

— Вярно. Знаеш да четеш. Не вярвах, като ми разправяха. Слушай сега: престани да важничиш, няма да търпя аз тая работа. Ще следя какво правиш, конте такова; и ако те пипна покрай онова училище, здравата ще те напердаша. И такова евангелие ще ти прочета… Къде се е чул и видял такъв син!

Той взе една картинка в синьо и жълто с нарисувани крави и момче и попита:

— Това пък какво е?

— Дадоха ми го, да си уча по-лесно уроците.

Скъса я и рече:

— Аз ще ти дам нещо по-хубаво: един волски бич.

Цяла минута мърмори, ръмжа, после рече:

— И изнежено конте на това отгоре! Креват, чаршафи, огледало, килим на пода,… а баща ти да спи с шопарите в табачницата. Де се е видял такъв син? Ще те оправя аз тебе, ще ти избия из главата тия глупости! Няма край твоето важничене… Разправят, че си и забогатял, а? … Откъде?

— От хорските лъжи… Излъгали са те.

— Слушай… внимавай как приказваш с мене! Търпях, търпях, ама търпилото се свърши, та не се отпускай много! От два дни съм в града и все това чувам — колко си бил богат. И надолу по реката все това слушах. Затова дойдох. Утре ще ми дадеш парите… Трябват ми.

— Нямам никакви пари.

— Лъжеш. У съдията Течър са. Ще ги вземеш, че ми трябват.

— Казвам ти, нямам никакви пари. Питай съдията Течър. И той ще ти каже същото.

— Добре, ще го питам: И ще го накарам да ги избълва или ще разбера защо ги няма. Колко пари имаш в джеба си? Дай ми ги!

— Само един долар имам. И той ми трябва за…

— Малко искам да знам за какво ти трябва… Дай го!

Взе го, захапа го да провери дали е редовен, после каза, че отива да си купи уиски; цял ден не бил пийнал нищо. Като излезе на навеса, пъхна глава в прозореца да ме наругае, че важнича и се опитвам да стана нещо повече от него; а когато смятах, че вече се е запилял, пак се върна, пъхна глава през прозореца и ми рече да помня за училището, защото ще ме следи и ще ме пребие, ако не го напусна.

На другия ден се напи и отиде у съдията Течър. Там се разбеснял и се помъчил да вземе парите; като не можал, заплашил, че ще си ги вземе със съд.

Вдовицата и съдията Течър подадоха молба до съда да ме отнеме от баща ми и да назначи един от тях двамата за мой настойник; но съдията беше нов, току-що пристигнал, не познаваше баща ми, затова каза, че съдилищата не бива да разтурват семействата, и според него, било по-добре да не разделя дете от баща му. Така съдията Течър и Вдовицата трябваше да се откажат от тая работа.

Стария не го свърташе на едно място от радост. Каза, че ще ме бие с камшик, додето посинея, ако не му намеря пари. Взех назаем от съдията Течър три долара и му ги дадох, а той се напи, разбесня се, почна да реве, да крещи и да блъска до полунощ из целия град някаква тенекия; после го затвориха, на другия ден го съдиха и пак го затвориха за една седмица. А той крещеше, че се радва, защото му оставили сина и сега ще го сгрее, както си знае.

Като го пуснаха от затвора, новият съдия каза, че ще го вчовечи. Взе го у дома си, облякъл го там в чисти дрехи, оставил го да яде с тях — гледал го като роднина. След вечеря му говорил за трезвеност и разни такива неща, додето старият се разплакал и казал, че от глупост провалил целия си живот; но сега щял да обърне вече другото листо и да стане човек, та никой да не се срамува от него; и се надявал, че съдията няма да го гледа отвисоко, а ще му помогне. Тогава съдията казал, че е готов да го прегърне за тия думи, и се разплакал, а подир него и жена му. Баща ми рекъл, че никой досега не бил го разбрал, съдията отговорил, че му вярва. Старият казал, че пропадналият човек се нуждае от съчувствие, съдията отговорил, че е така; после пак заплакали. Като дошло време за спане, старият станал, подал ръка и рекъл:

— Погледнете я, дами и господа; погледнете и стиснете я! Тази ръка беше до вчера ръка на мръсен шопар; но вече не е; сега е ръка на човек, започнал нов живот, който ще умре, ама няма да се върне към предишния. Помнете тия думи… Не забравяйте, че ги казах. Чиста е вече тази ръка, стиснете я… не се бойте.

Всички я стиснали и плакали. Жената на съдията даже я целунала. После старият подписал задължение — сиреч оставил отпечатък от пръста си. Съдията казал, че от памтивека не е имало за него по-свята минута или нещо там такова. Стария завели да спи в най-хубавата стая, дето е за гости. По едно време, като му се допило, покатерил се на покрива над входната врата, спуснал се по колоната, разменил новото палто за една кана ракия, върнал се по същия път и се натряскал, както си знае; на разсъмване се измъкнал пак, пиян като кеманаджия [кеман̀е — тур. цигулка; кеманаджия — цигулар (който свири по заведенията)], паднал от покрива над входа, счупил на две места лявата си ръка и без малко не бил замръзнал, когато го намерили, като се развиделило. А като отишли в гостната, трябвало да измерят колко е дълбока, преди да се решат да пристъпят вътре.

Съдията страшно се разсърдил. Признал, че старият може да се оправи само с пушка — другояче нямало как.