Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сашо

Източник: http://bezmonitor.com

 

The aventures of Huckleberry Finn

Seven seas publishers

Berlin W 8

1963

 

Издателство „Народна младеж“ София, 1965

История

  1. — Корекция

Глава тридесет и първа
НЕ БИВА ДА СЕ МОЛИМ ЛЪЖЛИВО

Дни поред не спряхме в никакъв град, а се носехме по течението. Бяхме вече на юг, на топло, много далеко от нашия край. Взехме да срещаме дървета, обрасли с испански мъх, увиснал от клоните им като дълги посивели бради. За пръв път го виждах; дърветата изглеждаха от него тържествени, но тъжни. Нашите мошеници решиха, че са вече вън от опасност, и пак взеха да лъжат хората из градчетата.

Най-напред държаха беседа за трезвеността; но не можаха да изкарат и за едно свястно напиване. В друго градче откриха курсове за танци, макар че умееха да танцуват като кенгуру; щом взеха да подскачат, хората наскачаха и ги изгониха от градчето. Друг път се опитаха да учат народа да държи речи; само че щом взеха да ораторствуват, хората станаха, наругаха ги и те не видяха как офейкаха. Опитаха мисионерство, внушение, лекуване, врачуване, какво ли не; ама не им провървя. Най-подир останаха без пет пари и само лежаха по цял ден на сала, без да продумат, и мислеха, мислеха, навъсени и отчаяни.

Накрай се съвзеха и почнаха да си шушукат тайно в колибата по два-три часа наред. Ние с Джим взехме да се тревожим. Не ни харесваше тая работа. Навярно обмисляха някоя нова, още по-лоша дяволия. Мислехме, мислехме и накрай решихме, че сигур ще ограбят някоя къща или магазин, или ще правят фалшиви пари. Много се уплашихме и решихме за нищо на света да не се забъркаме в такива работи, а падне ли ни възможност, веднага да ги изоставим и да офейкаме. И така, рано една сутрин скрихме сала на много удобно място, на две мили под някакво бедно селище, което се казваше Пайксвил; кралят слезе, а на нас заръча да не мърдаме и да не се показваме, додето разбере чул ли е някой насам за „Кралския жираф“ („Искаш да кажеш, додето ограбиш някоя къща“, рекох си аз на ум; „а като я ограбиш и се върнеш, ще има да се чудиш какво е станало с мене, Джим и сала… и с чуденето ще си останеш“). Ако не се върне до обяд, ние с херцога да знаем, че работата е наред и да идем при него.

И така, ние си останахме, дето бяхме. Херцогът сумтеше, потеше се и беше страшно сърдит. Караше ни се за всяко нещо, сякаш нищо не умеехме да направим, както трябва; захващаше се за всяка дреболия. Ясно беше, че тук става нещо. Много се зарадвах, когато кралят не се завърна на пладне; работите щяха някак да се променят,… а можеше и съвсем да се променят за нас. Тръгнахме ние с херцога за градчето, търсихме там краля и накрай го намерихме в задната стаичка на някаква кръчма, пиян до забрава; една банда безделници го задиряха и се смееха, а той ги ругаеше и заплашваше сърдито, макар че не можеше да се държи на крака, нито можеше да им стори нещо. Херцогът взе да го ругае, нарече го стар глупак, кралят не му остана длъжен и щом се скараха, както трябва, аз си плюх на петите и хукнах като сърна покрай реката, защото разбрах, че настъпи удобният случай — да не ни видят вече с Джим. Стигнах при него запъхтян, но зарадван и извиках:

— Отвързвай сала, Джим; всичко се нареди!

Никакъв отговор, никой не се показа от колибата. Джим беше изчезнал! Извиках веднъж, втори път; взех да тичам насам-натам из гората, виках, подсвирквах — без полза: Джим беше изчезнал. Тогава седнах и се разплаках — не можах да се сдържа. Ама не ме свърташе на едно място. След малко излязох на пътя, като мислех какво да правя, а насреща ми върви едно момче. Попитах го не е ли виждал един негър не от тукашните, облечен така и така, а то рече:

— Да, срещнах.

— Къде го видя? — питам.

— Към фермата на Сайлас Фелпс, на две мили по-надолу. Бил избягал и го хванали. И ти ли го търсиш?

— Ами, ще го търся! Срещнах го преди час-два в гората, а той каза, че само да шукна, и ще ме пребие… Каза да не мърдам от мястото си. Така и направих. Досега седях все на онова място. Страх ме беше да се покажа.

— Няма вече защо да те е страх — уловиха го. Нейде отдалеко бил избягал, откъм юг.

— Добре че са го уловили.

— То се знае. Двеста долара награда дават за него. Все едно да намериш тия пари на пътя.

— Така е… И аз можех да ги взема, ако бях по-голям: защото аз го видях пръв. А кой го улови?

— Някакъв старец, не от тукашните места… продаде си правото за четирийсет долара, защото трябвало да пътува нагоре и не можел да чака. Виж му ума! Аз щях да чакам и седем години, ако трябва!

— И аз щях да чакам, та каквото ще да стане! — рекох. — А може пък и правото му толкова да струва, щом го е продал толкова евтино. Може да не му е чиста работата.

— Чиста си е тя, как да не е чиста! Нали четох обявлението. Всичко е написано… Изписан е като на портрет и тоя, хванатият де, му прилича като две капки вода. Казва се и от коя плантация е избягал — нейде под Нюрлиан [Ню Орлеан]. Работата си е чиста и пречиста, няма какво да се каже. Слушай, ще ми дадеш ли да подъвча малко тютюн?

Нямах тютюн и момчето ме остави. Аз се върнах на сала, седнах в шатрата и се замислих. Ама нищо не измислих. Мислих, додето ме заболя глава, и пак не видях как ще мога да се оправя. След такова дълго пътуване и след толкова патила с тия мошеници не стигнахме донийде. Всичко се беше провалило, защото не им беше дожаляло да предадат Джим и да го върнат цял живот да робува у чужди хора, и то само за четирийсет долара.

Казах си, че щом трябва да робува, за Джим ще да е хиляда пъти по-добре да робува, дето е семейството му, затова най-добре да пиша на Том Сойер, а той да съобщи на мис Уотсън къде е Джим. Но скоро се отказах по две причини от това намерение: тя ще побеснее, ще се възмути от неговата нечестност и неблагодарност и ще го продаде веднага в Южните щати; а пък и да не го продаде, всички презират избягалите негри, значи ще презират и Джим. И той ще се чувствува страшно унизен и опозорен. Ами аз? Всички ще научат, че Хък Фин е помогнал на един негър да избяга и видя ли човек от нашия град, от срам ще трябва и краката му да лижа. Всеки път е така: направи човек нещо лошо, ама после не му се иска да отговаря за стореното. Смята, че щом може да го укрие, то не е позорно. Точно така беше и с мене. Колкото повече мислех по това, толкова повече почваше да ме гризе съвестта и да се смятам подлец и негодник. Накрай се досетих, че самото провидение ме плесна по лицето, дано разбера, че от небето са гледали още отначало лошото ми дело — как отнемам негъра на една бедна старица, която не ми беше сторила нищо лошо — и сега ми доказваха, че все някой следи такива низки дела и навреме им туря край; и просто щях да припадна от страх. Опитах се някак да се оправдая, като казвах, че съм бил лошо възпитан и затова не съм толкова виноват; но нещо в мене ми повтаряше: „Можеше да ходиш в неделното училище; ако беше ходил, щяха да те научат, че който постъпва така, както постъпи ти с тоя негър, отива във вечния огън“.

Тая мисъл ме накара да се разтреперам. Реших да се моля, дано да стана пак такъв, какъвто бях, и дори, ако може, по-добър. Коленичих, ама никаква дума не излизаше от устата ми. А защо? Безполезно беше да се опитвам да крия това от бога. Нито от себе си. Много добре знаех защо не излизат. Защото сърцето ми не беше чисто, не бях искрен, хитрувах. Преструвах се, че искам да се откажа от греха, но в душата си се държах за най-страшния от всички грехове. Казвах, че ще върша само каквото е редно и право, ще пиша на собственицата на негъра и ще й кажа къде е той; а в душата си знаех, че лъжа, и господ знае това. Не може човек да се моли лъжливо — разбрах го.

Обърках се, съвсем се обърках и не знаех какво да правя. Най-подир намислих: ще седна, казвам си, и ще напиша писмото… После ще видя дали ще мога да се моля. И чудно нещо — изведнъж ми олекна на душата, сякаш станах по-лек от перо, всичките ми тревоги изчезнаха. Намерих хартийка и молив, седнах и взех радостно да пиша:

 

„Мис Уотсън, вашият избягал негър Джим се намира тук, на две мили по-надолу от Пайксвил, у мистър Фелпс, който ще ви го предаде, ако му пратите наградата.

Хък Фин“

 

За пръв път в живота си усетих, че съм се очистил от грях, и разбрах, че сега вече ще мога да се моля. Но не започнах веднага, а оставих хартията и пак се замислих… „Добре стана, рекох си, че се случи така, инак щях без малко да попадна в ада.“ Много нещо премислих, припомних си пътуването ни по реката, а Джим все ми е пред очите: денем и нощем, при луна или при буря, ние плаваме, приказваме си, пеем, смеем се. Кой знае защо, не можех да си припомня нищо, за което да се разсърдя на Джим, наопаки. Виждах го как кара и моята вахта след своята, как не ме събужда, а ме оставя да се наспя; виждах го колко се зарадва, когато се върнах в мъглата или като се намерихме при блатото, дето се биха за „кръвната вражда“; и колко такива случки; как все ме наричаше чедо, глезеше ме и какво ли не измисляше да ми угоди, колко добър беше всякога; накрай стигнах до онова време, когато го спасих, като казах на едни хора, че имаме болен от едра шарка, а той толкова ми беше благодарен и каза, че съм бил най-добрият му приятел, а сега и нямал друг освен мене. После се огледах и видях писмото.

То беше до мене. Взех го и го подържах в ръка. Потреперах, защото трябваше да избера завинаги пътя си. Знаех, че е така. Размислих една минута, не смеех даже дъх да си поема, после си рекох:

— Да става, каквото ще… ще се върви в ада — и скъсах писмото.

Страшни бяха тия думи, но ги казах. А казаното е казано — и не помислих вече да го променям. Заличих цялата случка от ума си и си рекох, че пак ще стана грешник, както ми е писано, щом не са ме научили на нищо хубаво. Най-напред ще се заема да измъкна Джим от робство; ако измисля нещо по-лошо — ще направя и него: щом ще се гори в ада, да има защо.

Взех да размишлявам как да свърша тая работа, измислях какви не хитрости, най-подир се спрях на един план, който ми се стори подходящ. Забелязал бях един горист остров малко по-надолу по реката и щом се стъмни съвсем, поех със сала към него, а като стигнах, скрих сала и слязох на острова. Спах цяла нощ, събудих се, преди да съмне, закусих, облякох се с купешките дрехи, вързах другите и това-онова в едно вързопче, скочих в лодката и отплавах към брега. Слязох, дето смятах, че е фермата на Фелпс, скрих вързопчето в гората, напълних лодката с вода и камъни и я потопих на такова място, та да я намеря, като ми потрябва — на четвърт миля от една парна дъскорезница на брега.

Тръгнах по пътя, минах покрай дъскорезницата и гледам — на нея фирма „Дъскорезница на Фелпс“; а като стигнах до фермата, на двеста-триста ярда по-нататък, взех да се оглеждам, ама не видях никого, макар че беше вече съвсем светло. Не бях недоволен, защото и не ми се искаше да срещна някого — исках само да поогледам мястото. Според моя план, възнамерявах да ида до фермата откъм градчето, а не от долния край. Затова само попогледнах и веднага тръгнах към градчето. И какво мислите? Първият човек, когото срещнах там, беше херцогът. Залепваше обявления за „Кралския жираф“ — три вечерни представления като миналия път. Безочливи мошеници! Наскочих на него, преди да го забележа, та нямаше как да избягам. Той като че не се изненада и рече:

— Я гледай! Откъде пристигаш? — после уж се зарадва и попита нетърпеливо:

— Ами салът?… Скри ли го на сигурно място?

А пък аз:

— Тъкмо това щях да питам, ваша светлост.

А той рече, ама тоя път без радост:

— Отде накъде питаш мене за сала?

— Защото — казвам, — като видях вчера краля в оная кръчма, си рекох, че няма да можем да го завлечем назад, додето не изтрезнее; и тръгнах да позяпам из градчето. А един човек ми даде десет цента да му помогна да докара с лодка една овца от отвъдния бряг и аз отидох с него; само че като се мъчехме да вкараме овцата в лодката, човекът ми даде да държа единия край на въжето и отиде да бута овцата изотзад, а пък аз не можах да удържа въжето, овцата го скъса и избяга и ние подир нея. Нямахме куче, та трябваше сами да я гоним из полето, додето се умори. Гонихме я, додето се мръкна, докарахме я и чак тогава тръгнах към сала. А като стигнах на мястото и видях, че го няма, си рекох: „Трябва да им се е случило нещо лошо и са заминали; взели са и негъра, който беше единственото ми богатство на тоя свят. Ето ме сега сам-саменичък, без пет пари в чужда земя и без да знам как ще си изкарам хляба.“ Седнах на земята и се разплаках, а през нощта спах в гората. Къде е салът тогава?… И Джим… горкият Джим!

— Да пукна, ако знам… искам да кажа, за сала. Старият глупак беше продал нещо и беше взел четирийсет долара, но когато го намерихме, в кръчмата му бяха взели вече всичките пари освен ония, дето беше дал за пиене. Когато го отведох посред нощ и не намерихме сала, си казахме: „Онова разбойниче е откраднало сала, изоставило ни е и е избягало по реката“.

— Ами негъра си как ще оставя?… Той ми е едничък на света и друг имот освен него нямам.

— Това не ни дойде на ум. Ние, да си призная, бяхме свикнали да го смятаме за наш негър; да, така го смятахме… и само господ знае колко грижи ни е струвал. Затова, като видяхме, че салът е изчезнал и нищо не ни е останало, решихме да опитаме пак с „Кралския жираф“. Залових се аз веднага за работа, без хапка да съм хапнал. Къде са ония десет цента? Дай ми ги.

Аз имах доста пари, затова му дадох десетте цента, като го помолих да купи и за мене нещо за ядене, защото това са всичките ми пари, а от вчера не съм хапвал нищо. Той не отговори. Но в следния миг се завъртя към мен и попита:

— Мислиш ли, че тоя негър ще ни предаде? Жив ще го одерем, ако го направи.

— Как ще ни предаде? Да не е избягал?

— Не е, ама оня стар дивак го продаде, без да ми даде ни долар; така и пропаднаха всичките.

— Продадели го? — казвам аз и почвам да плача. — Как може?… Негърът беше мой… значи и парите са мои. Къде е той?… Искам си негъра!

— Ех, искаш го, ама няма да го видиш, затова престани да хленчиш. Слушай. Да не ти хрумне да ни издадеш? Нямам ти вяра, хаа! Ама опитай се само!…

Той замълча, но никога не бях го виждал по-страшно да гледа. Аз още хленчех и рекох:

— Никого не мисля да издавам, нито имам време: трябва да вървя да търся негъра си.

Оня сякаш се разтревожи, застана, както беше метнал обявленията на ръката си, замисли се, сви вежди и накрай рече:

— Слушай какво ще ти кажа. Ние трябва да останем тук три дни. Ако обещаеш да не ни издадеш и ако накараш и негъра си да не ни издаде, ще ти кажа къде можеш да го намериш.

Обещах му и той ми каза:

— У един фермер, по име Сайлас Ф… — и млъкна. Отначало взе да ми казва истината, но като млъкна и пак се замисли, рекох, че се е отметнал. Така и беше. Не ми вярваше; искаше да ме прогони оттук през тия три дни, затова след малко рече:

— Човекът, който го купи, се казва Ейбрам Дж. Фостър… Ейбрам Дж. Фостър… Живее на четирийсет мили навътре, по пътя към Лафайет.

— Добре — казах аз. — Ще ги извървя за три дни. Още днес подир обед ще тръгна.

— Не подир обед, а още сега; няма защо да губиш време и гледай да не се заприказваш по пътя. Дръж си езика и си върви по пътя — тогава няма да имаш никакви разправии с нас, чу ли?

Тъкмо такава заповед исках и аз, тъкмо тя ми трябваше, за да изпълня свободно намерението си.

— Хайде, тръгвай — рече той. — И кажи на мистър Фостър, каквото ти дойде на ума. Може и да ти повярва, че Джим е твой негър… Някои идиоти не искат документи, така поне разправят за хората из Южните щати. А като му разкажеш за лъжливото обявление и за наградата, не забравяй да му кажеш защо е трябвало да ги напишем — може и на това да ти повярва. Върви му разправяй, каквото искаш; само помни да не си отваряш устата, додето стигнеш там.

Тръгнах аз и поех навътре из полето. Не се обръщах, но усещах, че ме гледа. Все едно — знаех, че скоро ще му омръзне. Извървях така една миля и се спрях; после свих през гората към фермата на Фелпс. Смятах, че е най-добре да се заема веднага с плана си, без да се мотая насам-натам, та и Джим да не разправи, каквото знае, додето тия мошеници се махнат: не ми трябваха разправии с тая пасмина. Нагледах им се до насита и сега исках само да се махна от тях.