Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава десета
КАКВО ДОНАСЯ ЕДНА ЗМИЙСКА КОЖА

След закуска ми се прищя да поприказваме за умрелия и да разгадаем как ли е бил убит, ама Джим не искаше. Каза, че можело да си докараме беля — освен това, рече, можело да му скимне да идва насам нощно време; на непогребан мъртвец по-често хрумвало да скита насам-натам, отколкото на тия, дето си лежат мирно и тихо в гроба. Тия думи ми се сториха много умни, затова не споменах вече за мъртвеца; ама не престанах да мисля за него — все ми се искаше да разбера кой го е застрелял и защо.

Като разтарашувахме дрехите, намерихме осем сребърни долара, скрити в хастара на вехто палто, ушито от конска попона. Джим каза, че палтото трябва да е откраднато, защото хората нямало да го изоставят ако са знаели, че в него има пари. Аз рекох, че може те да са убили човека; но Джим не каза нищо. Тогава аз пак се обадих:

— Смяташ, че може да си докараме беля? А какво каза, като довлякох завчера змийската кожа, дето я намерих навръх могилата? Каза, че най-лоша поличба било да докоснеш змийска кожа! На ти тебе лоша поличба! Толкова неща намерихме и осем долара на това отгоре! Много ми се ще всеки ден да ни сполита такава беля, Джим!

— Не бързай, чедо, не бързай. И не възгордявай. Бедата дойде. Помни какво ти казал — дойде!

И наистина дойде. Тия приказки бяха във вторник, а в петък подир обяд, както си лежахме на тревата в горния край на могилата, ни се свърши тютюнът. Отидох в пещерата да взема и гледам там — гърмяща змия. Убих я, навих я на колело и я скрих в долния край на Джимовото одеяло. „Ех, че смях ще падне, рекох си, като я намери Джим!“ Вечерта забравих змията, а пък женската на убитата змия се била промъкнала вътре и щом Джим си легна, го ухапа още преди да запаля свещта.

Джим скочи и изпищя, а щом вдигнах свещта, видяхме гадината свита и готова да се хвърли пак. Пребих я на място с тоягата, а Джим грабна бутилката с уиски на баща ми и почна да се налива.

Беше бос, та змията го беше ухапала направо в петата. И всичко това стана само защото аз, глупакът, забравих, че щом оставиш някъде умряла змия, другарят й бездруго отива и се увива около нея. Джим ме накара да отсека главата и да я хвърля, после да одера тялото и да опека едно парче от него. Изпълних всичко, той изяде парчето месо и каза, че то ще го изцери. Нареди ми още да извадя звънчетата на змията и да ги завържа около китката му. И това щяло да помогне. После се измъкнах полекичка и захвърлих змиите в храсталака; защото за нищо на света не исках Джим да разбере, че за всичко съм виновен аз.

Джим все се наливаше, а като го заболеше много, почваше да се мята насам-натам и да пищи; но щом му попреминеше, пак започваше да се налива. Ходилото му страшно се поду, после и целият крак; подир малко го хвана уискито и реших, че ще му мине вече; макар че аз лично предпочитам да ме ухапе змия, а не уискито на баща ми.

Джим лежа четири дни и четири нощи. После кракът спадна и той взе да ходи. Аз се зарекох, че никога вече няма да пипвам змийска кожа, щом разбрах какво може да ти докара. А Джим каза, че се надява друг път да му вярвам. Да пипнеш змийска кожа било такова нещастие, че кой знае дали злото се е свършило или ни чака още някоя напаст. Хиляди пъти по-добре било да видиш нов месец през лявото си рамо, отколкото да пипнеш змийска кожа. И аз вече взех да мисля, че е така, макар едно време да смятах, че да погледнеш нов месец през лявото си рамо е нещо съвсем глупаво и безопасно. Старият Ханк Бънкер го погледнал веднъж така, а на това отгоре се и похвалил; не минаха и две години, взе, че се напи и падна от арсеналската кула. Така се разби, та приличаше на пихтия; дигнаха го с две хамбарени врати и разправят, че в тях го погребали. Ама аз не видях. Баща ми разправяше. Както и да е, всичко станало само защото бил глупак и погледнал месеца през лявото си рамо.

Дните си минаваха полека-лека, реката спадна и се прибра между бреговете си; първата ни работа сега беше да закачим на въдицата един одран заек и да я пуснем. Уловихме един сом човешки бой — шест фута [английска мярка за дължина, равна на 30,5 см] и два инча [английска мярка за дължина, равна на 2,54 см] дълъг, двеста фунта на тегло. Не можахме да го издърпаме, то се знае: щеше да ни хвърли чак до Илиноис. Само седяхме и гледахме как се дърпа и мята, додето най-после се удави. В корема му имаше едно медно копче, една топка и какво ли не. Разрязахме топката със секирата и намерихме вътре цял масур. Джим каза, че масурът трябва дълго да е седял там, та да може да порасте чак до топка. Смятам, че никой не е улавял такава голяма риба в Мисисипи. Джим каза, че не бил виждал по-голям сом. Много пари можехме да вземем за него в селото. Такава риба на пазара се продава на фунтове, та всеки да си купи; месото й е бяло като сняг и е чудесно, като го пържиш.

На другата заран ми беше скучно, тъжно и ми се дощя да се поразвлека. Казах на Джим, че ще ида да разбера какво става към горния край на реката. Той одобри намерението ми; само рече да почакам, доде се мръкне, ида си отварям очите на четири. А като поразмисли, рече дали не може да се предреша като момиче с вехториите? И тая мисъл не беше лоша. Скъсихме една басмена рокля, запретнах панталоните си над коленете и я облякох. Джим я закопча отзад и тя ми стана като по мярка. Турих и лятната шапка- и като я завързах под брадичката, мъчно можеше човек да види лицето ми — все едно да надниква в тръба на печка. Джим реши, че и посред бял ден никой няма да ме познае. Цял ден се разтакавах насам-натам, да привикна с роклята. Привикнах полека-лека, само че, според Джим, не съм вървял като момиче; не бивало и да си вдигам роклята, за да пъхам ръка в джеба на панталоните. Послушах го и всичко се оправи.

Щом се стъмни, отплавах нагоре към илинойския бряг.

Исках да стигна малко под ферибота, но течението ме отнесе до самия град. Завързах лодката и тръгнах по брега. Видях, че свети в една къщурка, дето отдавна не живееше никой, и се зачудих кой ли се е настанил там. Промъкнах се и надникнах през прозорчето. Една жена на четирийсетина години плетеше вътре пред свещта на боровата маса. Не я познавах; трябва да беше чужденка, защото в града нямаше човек, когото да не познавам. Добре че беше чужденка; защото куражът ме беше напуснал и аз вече се разкайвах, дето съм дошъл; хората можеха да ме познаят по гласа. Но ако жената беше живяла и два дни в това градче, сигурно можеше да ми каже всичко, каквото ми трябва. Затова почуках на вратата и се зарекох да не забравям, че съм момиче.