Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (24)

Глава двадесет и четвърта
КРАЛЯТ СТАВА ПАСТОР

На другия ден привечер спряхме на едно островче, от край до край покрито с върби, а на двата бряга се виждаха едно срещу друго две градчета, и кралят и херцогът веднага взеха да размишляват как да ги оберат. Джим рече на херцога да не се бавим много, защото му омръзнало, пък и тежко било да лежи по цял ден вързан в колибата. Трябва да ви кажа, че когато го оставяхме за цял ден сам, го връзвахме; защото ако се случеше някой да го види сам и невързан, можеше да помисли, че е беглец. Херцогът призна, че не е лесно да лежиш цял ден вързан, и обеща да помисли как да промени тая работа.

Тоя наш херцог беше много хитър, та лесно измисли нещо друго. Нагласи Джим като крал Лир — с дълга басмена роба, бяла брада и перука от конски косми. После взе актьорските си бои и му намаза лицето, ръцете, ушите и врата в такъв тъмносин цвят, че Джим заприлича на удавник отпреди девет дни. Да пукна, ако съм виждал някога по-страшно нещо! После нарисува на една дъсчица:

Умопобъркан арабин

Щом е на себе си, не се нахвърля на хора

Закова дъсчицата на един прът и постави пръта на четири-пет стъпки пред колибата. Джим се зарадва. Каза, че така е по-хубаво, вместо да лежи по цял ден вързан и да трепери, щом чуе, че нещо шумоли. Херцогът му рече да не се плаши и види ли, че някой се навърта насам, да изскочи от колибата, да повилнее малко, да изреве веднъж-дваж като див звяр и така всеки ще избяга и ще го остави на мира. Херцогът разсъждаваше горе-долу вярно; само надали някой щеше да чака Джим да зареве; защото той беше много по-страшен и от мъртвец.

Нашите измамници искаха да опитат пак „Жирафа“, защото от него се печелеше най-много, ама решиха, че няма да е безопасно — може слухът да беше стигнал вече и дотук! Като не можаха да измислят нищо Друго, херцогът каза, че ще полегне един-два часа да размисли, дано се сети как да прибере парите на арканзасчани; а кралят реши да иде без определен план в отсрещното градче, като се надяваше господ да му посочи пътя към печалбата… Аз пък мисля, че се надяваше не на господа, а на дявола. Когато спряхме последния път, всички си купихме готови дрехи; кралят ги облече сега и накара и мен да се облека. Послушах, то се знае. Като се облече в черно, кралят стана изведнъж надут и важен. Досега не бях разбрал как дрехите могат да променят човека. Допреди малко той беше най-прост скитник, а сега, като свалеше новата си бяла шапка и се поклонеше и усмихнеше, изглеждаше такъв величествен, добър и благочестив, сякаш излиза направо от ноевия ковчег, а можеше да го вземеш и за самия дядо Ной. Джим почисти сала, аз приготвих веслото си. Малко по-надолу от носа, на около три мили от града, беше спрял голям параход — от два часа насам товареха стока. Кралят рече:

— Според както съм облечен, сигурно по ще приляга да пристигна от Сент Луис, Цинцинати или някой друг голям град. Карай към парахода, Хъклбери; с него ще идем до градчето.

Нямаше нужда да ми повтори, щом щях да се повозя на параход. Като стигнах на половин миля от градчето, подкарах сала в тихите води покрай стръмния бряг. След малко видяхме едно простичко селянче, седнало на пътя да си изтрие потта от лицето, защото беше много горещо. До него имаше две платнени торби.

— Обърни с нос към брега — рече кралят. Обърнах. — За къде си тръгнал, момко?

— За парахода, отивам в Орлеан.

— Ела с нас — рече кралят. — Почакай една минутка, моят слуга ще ти помогне да пренесеш тия торби. Тичай да помогнеш на джентълмена, Адолф! — Адолф бях аз.

Послушах, после и тримата продължихме пътя си. Момчето ни беше много благодарно; каза, че било страшна работа да мъкне багажа си в такова време. Попита краля къде отива и кралят му каза, че тая заран слязъл в градчето на отсрещния бряг, а сега отивал в един чифлик нагоре, да види свой приятел. Момчето рече:

— Като ви видях, най-напред си рекох: „Сигурно е мистър Уилкс, само че е позакъснял малко“. После си рекох: „Не, не ще да е той — защо ще плава нагоре?“ Не сте мистър Уилкс, нали?

— Не, казвам се Блоджет, Илекзандер Блоджет — по-точно благоговейният Илекзандер Блоджет, защото съм само един смирен божи служител. Както и да е, съжалявам, че мистър Уилкс не е пристигнал навреме, ако заради това закъснение ще загуби нещо важно. Дано не загуби нищо.

— Имот няма да загуби, защото и така, и инак ще си го получи; но няма да стигне навреме да види брат си Питър още жив… Може и да му е все едно, кой го знае? … Само че брат му би дал всичко, за да може да го види, преди да умре; все за това приказваше през тия три седмици; не са се виждали от детските години,… а брат си Уилиам изобщо никак не е виждал… Уилиам е глухонемият… няма повече от трийсет, трийсет и пет години. Тук живееха само Питър и Джордж; Джордж беше женен; ама и той, и жена му умряха лани. Сега остават само Харви и Уилиам, а — както казах — и двамата не стигнаха навреме.

— Известени ли са?

— То се знае, още преди месец-два, щом Питър се разболя; защото все повтаряше, че тоя път надали ще се оправи. Той, знаете, беше доста стар, а щерките на Джордж бяха много младички и нямаше как да се разговаря с тях… само с Мери-Джейн, червенокосата, можеше да се разбира някак; та беше много самотен, откакто умряха Джордж и жена му, просто не му се живееше вече. Страшно му се искаше да види Харви,… а сигурно и Уилиам,… защото беше от ония хора, дето не можеш ги накара да напишат завещание. Остави едно писмо за Харви и каза, че в това писмо написал къде са скрити парите и как искал да се подели имотът, та да бъдат осигурени Дъщерите на Джордж… Самият Джордж не остави нищо. Освен това писмо нищо друго не можаха да го накарат да напише.

— А защо, според тебе, не е дошъл Харви? Къде живее?

— А, той живее в Англия… в Шефилд. Проповедник е там… и ни веднъж не е идвал тук. Не намира време,… а може и писмото да не е получил, знаем ли?

— Лошо, лошо, че не е дочакал да види братята си, клетият човек! А ти отиваш в Орлеан, така ли?

— Да, най-напред дотам. А другата сряда заминавам с параход за Рио де Жанейро, дето живее чичо ми.

— Дълго пътешествие. Но ще е чудесно: да можех и аз да отида!… Тази Мери-Джейн най-голямата ли беше? А другите на колко са години?

— Мери-Джейн е на деветнайсет, Сузан на петнайсет, Джоана трябва да е към четиринайсет,… тя е, дето има заешка устна и се е отдала на добротворство.

— Горките! Да останат съвсем сами на тоя свят!

— Ех, можеше да бъде и по-лошо! Старият Питър има приятели, няма да ги изоставят. Например Хобсън, баптисткият проповедник, дяконът Лот Хови, Бен Ръкър, Абнер Шеклфорд, Леви Бел, адвокатът, д-р Робинсън и жените им, вдовицата Бартли и… ех, не са един и двама! Тия му бяха най-близките и за тях пишеше в писмата си, та Харви ще знае кого да търси, като дойде.

Нашият старик все разпитваше, додето момчето му разправи всичко от край до край. Да пукна, ако не разпита за всекиго и за всичко в градчето, най-много за Уилксови; така научи, че Питър бил табак, Джордж — дърводелец, Харви проповедник от отцепническата църква, и така нататък, и така нататък. После рече:

— А защо беше тръгнал пешком за парахода?

— Защото е голям орлеански параход и смятах, че няма да се спре тук. Параход, който гази дълбоко, не спира при повикване. Цинцинатски параход може и да спре, ама този е от Сент Луис.

— А заможен ли беше Питър Уилкс?

— Много заможен. Има къщи, земя и смятат, че трябва да има скрити нейде до три-четири хиляди в пари.

— Кога, каза, бил умрял?

— Нищо не съм казвал още, ама умря нощес.

— Погребението ще е навярно утре?

— Да, подир обед.

— Много жалко; макар че всички ще умрем, кой по-рано, кой по-късно. Затова трябва все да сме готови. Тогава няма защо да се боим.

— Да, сър, така трябва. И мама казваше същото.

Когато стигнахме до парахода, товаренето беше на привършване. И наскоро отплаваха. Кралят не продума за качване, значи разходката пропадна. Като замина параходът, кралят ме накара да греба още цяла миля до едно усамотено място, после слезе на брега и рече:

— Връщай се сега по-скоро да докараш херцога и новите чанти. Ако е минал на отсрещния бряг, иди да го намериш и го доведи. Кажи му да се облече по как да е. Хайде, бързай.

Досетих се какво е намислил, ама не се издадох, то се знае. Щом се върнах с херцога, скрихме лодката, те седнаха на един пън и кралят му разказа всичко, както момчето го беше разправило — от край до край. През цялото време, додето разправяше, все се мъчеше да говори като англичанин; и го докарваше донейде, макар че е такъв недодялан. Аз не мога да сполуча като него, затова и не се опитвам; но той наистина говореше чудесно. Накрай рече:

— А как ще стане с глухонемия, Билджуотър?

Херцогът рече да остави това на него: той бил играл глухоням в някаква комедия. После зачакаха параход.

Към пладне пристигнаха две параходчета, само че не идваха отдалеко; после се показа голям параход и кралят и херцогът му дадоха знак да спре. Изпратиха ни лодка, качихме се, разбрахме, че параходът е от Цинцинати, а когато те пък разбраха, че ще пътуваме само четири-пет мили, просто побесняха, взеха да ни ругаят и казаха, че няма да ни свалят на брега. Но кралят не изгуби самообладание и рече:

— Ако всеки джентълмен ви заплати по долар на миля, за да го откарате и свалите с лодка на брега, параходът ви ще може да го отведе, нали?

Тогава ония от парахода омекнаха и рекоха, че така може; и като стигнахме до градчето, ни откараха с лодка до брега. Щом видяха да се приближава лодка, двайсетина души се струпаха и кралят им рече:

— Кой от вас, джентълмени, може да ми каже де живее мистър Питър Уилкс?

Ония се спогледаха и заклатиха глави, сякаш искаха да кажат:

„Нали ви казвах?“ После един рече кротко и тъжно:

— Съжалявам, сър, но можем да ви кажем само къде живееше до снощи.

Додето разбереш какво става, нашето калпаво старче се разкисна, облегна се на човека, сложи брадичка на рамото му, разплака се зад гърба му и рече:

— Уви! Уви! Клетият ни брат,… отиде си, няма вече да го видим! Тежко, много тежко!

После се обърна, продължи да мърмори нещо и да прави на херцога разни смешни знаци с ръце; а херцогът изведнъж изтърва едната чанта и се разплака. Да пукна, ако съм видял някога по-лоша пасмина от тия двамата!

Хората ги наобиколиха, взеха да им изказват съчувствия, да ги утешават, грабнаха им чантите, подкрепяха ги и ги оставяха да си поплачат, разправяха на краля за последните минути на брат му, а кралят обясняваше на херцога с ръце и двамата плачеха за умрелия табак, сякаш оплакваха господните апостоли. Негър да стана, ако съм видял някога такова нещо! Просто да се засрамиш, че си човек.