Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава двадесет и девета
АЗ ОФЕЙКВАМ В СУМАТОХАТА

Хората водеха един много приятен стар джентълмен и друг също тъй приятен, само че по-млад, с превързана дясна ръка. А как ревяха и се смееха, не мога да ви опиша! Но на мене никак не ми беше смешно, а сигурно и на краля и херцога не им беше до смях. Предполагах, че ще се объркат. Нищо подобно: никак не се объркаха. Херцогът не показа с нищо да е разбрал какво става, само си гукаше щастлив и доволен, както бълбука кана с мътеница. А кралят загледа тъжно новодошлите, сякаш щеше да му призлее, като вижда, че може да има на света такива измамници и мошеници. Ох, чудесно си изигра номера! Много от по-важните хора се събраха около краля, за да покажат, че са на негова страна. Новодошлият старец съвсем се смути. След малко заговори и аз веднага познах, че говори като истински англичанин… съвсем не като краля, макар че и кралят успяваше донейде да докара приказката си на английски. Не мога да ви предам думите на стария джентълмен, нито да ги изговоря като него; но той се обърна към тълпата и каза горе-долу следното:

— Това е за мене една неочаквана изненада, за каквато чистосърдечно и откровено признавам, че не бях подготвен, защото ние с брат ми имахме много неприятности: той си счупи ръката, а багажа ни свалиха снощи по погрешка на някакво пристанище по-нагоре. Аз съм Питър Уилксовият брат Харви, а това е брат ни Уилиам, глухонемият, Сега, като е с една ръка, и със знаци не може да се оправи. Ние сме същите, за които се представяме, а след ден-два, като пристигне багажът ни, ще мога да ви докажа това. Дотогава няма да ви кажа нищо повече, ще идем в хотела и ще чакаме.

Той си тръгна с новия глухоням, а кралят се изсмя и взе да се подиграва:

— Счупил си ръката, а? Много правдоподобно… и много удобно за един измамник, който трябва да дава знаци с ръце, а не е учил как да ги дава. Загубил си багажа! И това е чудесно… и много добре измислено… за случая!

Той се разсмя отново, а заедно с него и всички останали освен трима-четирима, или най-много, да речем, до половин дузина. Един от тия хора беше докторът; другият — някакъв джентълмен с остър поглед и старомоден платнен куфар, току-що пристигнал и той с парахода; двамата с доктора приказваха тихичко, поглеждаха краля и си кимаха от време на време. Оня с куфара беше Леви Бел, адвокатът, дето беше заминал за Луисвил; имаше и още един, едър, грубоват мъж, който се беше приближил, изслушал беше старика, а сега слушаше какво казва кралят. Като свърши кралят, тоя мъж го попита:

— Слушай, ако си Харви Уилкс, ями кажи кога пристигна в града?

— Един ден преди погребението, приятелю — каза кралят.

— По кое време на деня?

— Вечерта — час-два преди залез слънце.

— С какво пристигна?

— Със Сузан Пауел от Цинцинати.

— А защо сутринта беше край носа с лодка?

— Не съм бил сутринта край носа.

— Лъжеш.

Няколко души изтичаха при него и го помолиха да не говори така с един стар човек, при това проповедник.

— Никакъв проповедник не е тоя дявол, а просто лъжец и мошеник. Заранта беше край носа. Аз живея там, нали знаете? Бях на носа, и той беше там и го видях. Дойде в лодка заедно с Тим Колинс и едно момче.

Сега се обади докторът:

— Ще познаеш ли момчето, Хайнс, ако го видиш?

— Предполагам, че ще го позная, но пак не знам. Ами че ето го, ей там. Веднага го познах.

Посочи мене. Тогава докторът рече:

— Съграждани, аз не знам дали новодошлите са мошеници, или не са; но ако тия двамата не са мошеници, аз трябва да съм идиот. Смятам, че е наш дълг да не ги пуснем да се измъкнат оттук, додето не разберем истината. Ела, Хайнс; елате всички. Ще заведем тия приятели в хотела и ще уредим очна ставка с другите двама; предполагам, че все ще разберем нещо.

Това беше цяло забавление за тълпата, но за приятелите на краля сигурно не беше. Тръгнахме всички. Беше привечер. Докторът ме водеше за ръка, беше добър към мене, ама ни веднъж не ми пусна ръката.

Влязохме в една голяма стая в хотела, запалиха свещи и доведоха новите гости. Най-напред заговори докторът:

— Не искам да бъда много строг към тия хора, но мисля, че са измамници и може би имат съучастници в нашия град, които ние не знаем. Ако имат, тия съучастници може да избягат с кесията жълтици, оставена от Питър Уилкс. Това не е невероятно. Ако не са мошеници, те не ще имат нищо против да изпратим в къщи за кесията и да я задържим, додето се докаже, че са истинските братя… нали така?

Всички се съгласиха. А пък аз си казах, че още отначало туриха на място нашите разбойници. Но кралят погледна натъжено и рече:

— Джентълмени, бих желал парите да са налице, защото нямам намерение да преча на едно честно, ясно и точно разследване на тая противна история; но уви, парите не са налице; можете да изпратите, когото искате, да провери, ако желаете.

— А къде са?

— Когато племенницата ми ги повери да ги пазя, аз ги скрих в сламеника на леглото си, защото не исках да ги вложа в банката само за няколко дни, и смятах, че сламеникът е сигурно място; ние не сме имали работа с негри и ги мислим за честни хора, като прислугата в Англия. Но негрите откраднали кесията още на другата заран, щом съм слязъл в долния етаж; а когато ги продадохме, не бях забелязал, че парите липсват, така че те са ги отнесли със себе си. Моят прислужник, който е тук, може да ви разкаже всичко, джентълмени.

Докторът и още неколцина казаха:

— Глупости!

И другите, доколкото разбрах, не му повярваха съвсем. Един ме запита видял ли съм негрите да са откраднали парите. Казах, че не съм видял, но видях как се измъкнаха от стаята и гледаха по-бързо да се махнат; не беше ми минало нищо лошо през ум, само си казах, че ги е страх да не би да са събудили господаря ми и сега гледат да изчезнат, додето не ги е нахокал. Нищо друго не ме попитаха. После докторът взе да ме разпитва:

— И ти ли си англичанин?

Казах, че съм; тогава той и още някои други се разсмяха и рекоха:

— Глупости!

После взеха да разпитват, както си му е редът, и така вървя с часове чак до вечерта; никой не се сети за вечеря — само питаха и разпитваха, додето най-после стана една невиждана каша. Накараха краля да разправи всичко от край до край, после накараха другия старик; и всеки безпристрастен човек можеше да разбере, че старият джентълмен говори истината, а другият лъже. След това накараха и мене да разкажа, каквото знам. Кралят ме погледна зверски с крайчеца на окото си и аз веднага разбрах какво да правя. Взех да разправям за Шефилд, как живеем там, какви хора са английските Уилксовци и така нататък; но не бях стигнал донийде, когато докторът се разсмя, а Леви Бел, адвокатът, рече:

— Седни, моето момче; на твое място не бих си давал толкова труд. Изглежда, че не си свикнал да лъжеш и не умееш да го вършиш, както трябва; нямаш практика. Някак смешно излиза.

Похвалата не ме зарадва, но все пак бях доволен, че ме оставят на мира.

Докторът се приготви да заговори, обърна се и започна:

— Ако сте били още в началото в града, Леви Бел …

Но кралят го прекъсна, протегна ръка и каза:

— Този ли е отдавнашният приятел на клетия ми брат, за когото той толкова често ми пишеше?

Двамата се ръкуваха. Адвокатът се усмихна любезно, поприказваха малко, после се отстраниха и заговориха по-тихичко; накрай адвокатът се обади:

— Така ще стане. Ще взема чека, ще го изпратя заедно с чека на брат ви и тогава всички ще разберат, че няма нищо нередно.

Донесоха хартия и перо, кралят седна, наведе глава на една страна, изплези език и надраска нещо; после дадоха перото на херцога… но той за пръв път, откакто го познавах, се обърка. Все пак взе перото и написа нещо. След това адвокатът се обърна към новодошлия старик и рече:

— Напишете и вие с брата си един-два реда и се подпишете.

Старият джентълмен написа нещо, но никой не можа да го прочете. Адвокатът много се учуди и рече:

— Просто невероятно! …

Извади от джеба си цяла купчина стари писма, прегледа ги, прегледа и написаното от старика, после пак писмата и накрай рече:

— Тия стари писма са от Харви Уилкс; ето ви тук два вида почерци, от които ни един, както виждате, не прилича на писмата. (Кралят и херцогът страшно се смутиха, като разбраха как ги беше подвел адвокатът.) А ето и почерка на другия стар джентълмен; виждате, че и той не е писал писмата… Всъщност драскулките му не са никакво писане. А тук имаме няколко писма от…

Новодошлият стар джентълмен каза:

— Позволете да ви обясня, ако обичате. Никой друг освен брат ми не може да разчете моя почерк… затова той винаги преписва, каквото съм писал. Почеркът на ония писма е негов, а не мой.

— Добре-е! — рече адвокатът. — Това е съвсем ново положение. Но аз имам и няколко писма от Уилиам; така че ако брат ви напише един-два реда, ще можем да срав…

— Той не може да пише с лявата ръка — каза старият. — Ако можеше да си служи с дясната ръка, щяхте да видите, че е писал и своите, и моите писма. Погледнете и едните, и другите, ако обичате, и ще видите, че са с еднакъв почерк.

Адвокатът ги погледна и рече:

— Мисля, че е така; ако ли не е, то приликата е по-голяма, отколкото бях забелязал отначало. Както и да е, стори ми се, че бяхме поели по прав път, а ето че пак се объркахме. Едно, във всеки случай се разбра: че ония двамата не са никакви Уилксовци — кимна той към краля и херцога.

Как мислите? Упоритият стар глупак и сега не щя да се предаде! Наистина не щя. Каза, че проверката не е честно направена. Брат му Уилиам бил голям шегаджия и дори не се опитал да напише нещо. Разбрал, че Уилиам смята да изиграе някакъв номер още щом го видял, че взема перото. Като се разгорещи и разприказва, сам взе да си вярва на лъжите; но след малко другият старик го прекъсна:

— Сетих се нещо. Има ли тук някой, който приготви покойния ми… покойния Питър Уилкс за погребение.

— Да — обади се един мъж. — Аз и Аб Търнър го приготвихме. И двамата сме тук.

Старикът се обърна тогава към краля и рече:

— Тоя джентълмен ще ни каже може би какво е татуирано на гърдите на покойния?

Кралят трябваше да измисли веднага нещо, иначе щеше да се сгромоляса като подкопан от реката бряг, така ненадейно го пипнаха; и всеки друг на негово място щеше да се сгромоляса, защото отде можеше да знае какво е татуирано на гърдите на покойника? Кралят попребледня малко; а в стаята настъпи гробна тишина и всички го загледаха. „Сега вече ще си признае, помислих аз; безполезно е да се инати.“ Ама призна ли? Може и да не повярвате — не призна. Сигурно беше решил да се държи, додето всички се уморят и разотидат, и тогава те с херцога да се измъкнат. Както и да е, не мръдна, само се усмихна и рече:

— Хм! Мъчен въпрос наистина! Да, сър, мога да ви кажа какво е татуирано на гърдите му. Просто една малка, тънка, синя стрела — нищо повече; ако не я видиш отблизо, няма и да я забележиш. Какво ще кажете на това, а?

Не, никога не бях виждал по-безочлив човек от тоя стар разбойник.

Новодошлият старик се обърна към Аб Търнър и другаря му, а очите му светнаха, сякаш разбираше, че този път вече е пипнал краля, и попита:

— Чухте ли какво каза този човек! Имаше ли такъв знак върху гърдите на Питър Уилкс?

И двамата веднага съобщиха:

— Не видяхме такова нещо.

— Добре! — рече старият. — Кажете сега, видяхте ли на гърдите му едно неясно малко П и Б (това Б е начална буква на второто му име, което той изостави още на младини). След тях едно У, с чертички помежду. Ей така; П-Б-У — той ги написа на една хартийка. — Не видяхте ли такова нещо?

И двамата пак рекоха в един глас:

— Не, не видяхме. Никакви знаци не видяхме.

Сега вече всички бяха на едно мнение и завикаха:

— И едните, и другите са от един дол дренки! Да ги хвърлим в реката! Да ги удавим! Да ги разведем вързани на върлини!

Всички крещяха в един глас, настана страшна олелия. Но адвокатът скочи на една маса и взе да вика:

— Джентълмени… джентълмени! Изслушайте ме… Една дума, само една дума! Ако обичате! Има още един начин да разберем — да изровим тялото и да видим.

Това се хареса на всички.

— Ураа! — завикаха хората и веднага тръгнаха; но адвокатът и докторът ги спряха:

— Чакайте, чакайте! Хванете четиримата и момчето — и тях ще заведем!

— То се знае — зареваха всички, — и ако не намерим знаците, ще линчуваме цялата банда!

Сега вече, трябва да призная, здравата се уплаших, само че нямаше как да се измъкна. Уловиха ни, подкараха ни право към гробищата, на миля и половина надолу по реката, и целият град тръгна подир нас, защото бяхме вдигнали голяма олелия, а часът беше още девет.

Като минахме покрай нашата къща, съжалих, че бях изпратил Мери-Джейн вън от града; защото само като й смигнех, тя щеше да изложи двамата наши мошеници, а мен да спаси.

Както и да е, вървяхме ние по пътя покрай реката и ревяхме като диви котки; а сякаш за да стане още по-страшно, небето изведнъж притъмня, взе да се святка и да гърми, листата зашумоляха от вятъра. Никога не бях изпадал в такава страшна беда; бях като зашеметен; цялата работа тръгна съвсем не така, както си я мислех; вместо да се позабавлявам, като ги гледам заедно с Мери-Джейн, която щеше да ме спаси и освободи, щом се намеря на тясно, сега само някакви си татуировки можеха да ме спасят от сигурна смърт. Ако не ги намерят…

Не исках да мисля за тях, но не можех да мисля за нищо друго. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, много беше удобно да се скрия сред тълпата, ама оня мъжага Хайнс ме държеше здраво за ръка, а от такъв Голиат не можеш се изплъзна. Толкова беше ядосан, че просто ме влачеше подире си и аз трябваше да тичам, за да не падна.

Стигнахме, всички нахълтаха като порой в гробището, намерихме гроба и чак тогава се разбра, че всеки носеше лопата, но никой не беше взел фенер. Взеха да копаят при светлината на светкавиците, а едного изпратиха до най-близката къща, на половин миля от тук, да поиска фенер.

Копаха, копаха без почивка, стана тъмно като в рог, заваля дъжд, вятърът задуха още по-силно, засвятка се още по-често, гръмотевиците трещяха, а ония не искат и да знаят, така бяха потънали в работата си; ту виждахме ясно всяко лице и всяка лопата с кална пръст, изхвърляна от гроба, ту всичко потъваше пак в мрак и нищо не се виждаше.

Най-подир извадиха ковчега, отвинтиха капака, всички се натрупаха, заблъскаха и занадничаха да видят; страшна работа беше в тъмното. Хайнс щеше да ми изкълчи ръката от стискане и дърпане, сигурно от нетърпение беше забравил, че съществувам.

Една светкавица заля изведнъж всичко наоколо с бяло сияние и някой се провикна:

— Я гледайте, кесията с жълтиците е на гърдите му!

Хайнс изрева заедно с другите, пусна ме, та да се провре и да види, а пък аз сам не помня как се шмугнах между хората и хукнах в тъмното.

По пътя нямаше жива душа и аз затичах с все сили; беше тъмно като в рог, само от време на време се святкаше, дъждът плющеше, вятърът виеше, гръмотевици тътнеха или трещяха; но аз не се спирах нито за минута.

Като стигнах в града, видях, че бурята беше накарала хората да се приберат, затова не се лутах из крайните улички, а тръгнах направо по главната. Като наближих нашата къща, взех да я търся с очи и я открих. Никаква светлинка; цялата къща беше тъмна — а това не знам защо ме наскърби и отчая. Но тъкмо когато минавах покрай прозореца на Мери-Джейн, нещо светна там! Сърцето ми щеше да се пръсне от радост. В същия миг и къщата, и всичко друго потъна в мрак и аз разбрах, че никога вече няма да ги видя. А Мери-Джейн беше най-доброто и най-смелото момиче, което бях виждал.

Щом разбрах, че съм се отдалечил от града и мога да поема към нашето островче, взех да се оглеждам за лодка и още при първата светкавица открих една, незавързана с верига, скочих в нея и се отделих от брега. Беше малка лодка, как да е завързана с въже. Островчето ни беше далечко, нейде надолу, посред реката, та не се бавих никак; като стигнах най-после до сала, бях толкова отмалял, че ако можех да си позволя такова нещо, щях да легна да си отдъхна. Ама не биваше. Щом скочих на сала, извиках:

— Ставай, Джим, и отвържи сала! Слава богу, отървахме се от ония!

Джим изскочи от колибата, втурна се радостно към мен и взе да ме прегръща; но като го зърнах при една светкавица, подскочих и се дръпнах назад: бях забравил, че той е в едно и също време крал Лир и удавен арабин. Без малко не умрях от страх. Джим ме сграбчи и взе да ме прегръща и благославя от радост, че сме се отървали от краля и херцога, но аз му рекох:

— Недей сега, Джим, недей сега! Остави тая работа за закуска! Отвързвай сала и да бягаме!

След две секунди вече се носехме по течението. Такова щастие беше да сме пак свободни, сами и без страх по голямата река! Аз дори поскачах и поиграх, като удрях крак о крак — просто не можех да се въздържа. Но при третото подскачане чух един много добре познат звук, притаих дъх, ослушах се и зачаках; а като блесна светкавица — гледам, двама души натискат веслата така, че ще разцепят лодката. Бяха кралят и херцогът.

Прострях се веднага на дъските, свих се и едва не се разплаках.