Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (27)

Глава двадесет и седма
ПОКОЙНИКЪТ ПОЛУЧАВА ЖЪЛТИЦИТЕ СИ

Промъкнах се до вратите им и се ослушах: и двамата хъркаха. Продължих на пръсти и слязох благополучно долу. Нищо не се чуваше. Надникнах през една пролука във вратата на трапезарията и видях, че хората, които бдяха край покойника, бяха дълбоко заспали на столовете си. Вратата към гостната, дето лежеше покойникът, беше отворена и в двете стаи гореше по една свещ. Като минах покрай гостната, видях, че и другата й врата е отворена, а вътре е само покойният Питър. Отидох още по-нататък, но входната врата беше заключена, а ключа го нямаше. В това време чух, че някой слиза по стълбите зад мене. Изтичах в гостната, огледах се набързо, но не видях къде другаде мога да скрия кесията освен в ковчега. Капакът беше отместен на около една стъпка, лицето на покойника беше покрито с мокра кърпа под савана. Мушнах кесията с парите под капака, точно под скръстените ръце, от които потреперах — толкова бяха студени, — после изтичах през стаята и се скрих зад вратата.

Слязла беше Мери-Джейн. Тя отиде безшумно до ковчега, коленичи и погледна покойника; после извади кърпичка и разбрах, че започна да плаче, макар че не я чувах, нито я виждах, защото беше гърбом към мене. Измъкнах се тихичко, а като минавах покрай трапезарията, помислих, че не е лошо да се уверя дали не са ме видели ония, които уж бдяха край покойника, затова погледнах пак през пролуката, но всичко си беше наред.

Мушнах се в леглото си горе не много доволен, защото след толкова труд и старания работата не излезе така, както я бях намислил. Ако останат там, дето ги оставих, казвам си, добре; защото като отминем на сто-двеста мили, ще пиша на Мери-Джейн и тя ще ги изрови; само че надали ще стане така. Сигурно ще намерят парите, като вземат да завинтват капака на ковчега. Тогава кралят ще си ги прибере, никой вече не ще може да му ги вземе. Много ми се искаше, то се знае, да се промъкна пак долу и да ги извадя от ковчега, ама не смеех да го направя. Всеки миг вече можеше да съмне, не след много някой от ония в трапезарията щеше да се размърда и да ме залови — да ме залови с шест хиляди долара в ръка, които никой не ме е натоварил да пазя. В такава каша, рекох си, не искам да се забърквам.

Когато слязох на заранта, гостната беше затворена, а гостите си бяха отишли. Останали бяхме само семейството, вдовицата Бартли и ние тримата. Взех да ги гледам — да разбера дали се е случило нещо, но нищо не можах да забележа.

Към пладне дойде уредникът на погребението с помощника си, оставиха ковчега на два стола насред стаята, после наредиха в редици всички останали столове, тукашните и заетите от съседите, додето напълниха с тях хола, гостната и трапезарията. Видях, че капакът на ковчега си е на същото място, ама не смеех пред толкова хора да погледна какво има под него.

После взеха да пристигат поканените, момичетата седнаха в първата редица до главата на покойника, повече от половин час гостите се изнизваха бавно един подир друг, поглеждаха за минутка лицето на покойника, някои проронваха сълза, но всички тържествено мълчаха; само момичетата и двамата мошеници бяха закрили с кърпички очи и ридаеха тихо, с наведени глави. В стаята не се чуваше нищо друго освен тътрузенето на краката по пода и подсмърчането — защото хората подсмърчат най-много на погребение и в черква.

Щом къщата се напълни с хора, уредникът на погребението, с черни ръкавици, тръгна безшумно като котка и донагласи всичко, както трябва. Отвеждаше гостите по местата им, без да продума, настаняваше кое-как закъснелите, отваряше път и всичко само с кимане и знаци с ръце. После се върна на мястото си до стената. През живота си не бях виждал по-безшумен, незабележим, неусетно промъкващ се човек; а пък усмивка у него колкото у свински бут.

Заели бяха отнейде един раздрънкан хармониум и щом настаниха всички, една жена седна пред него да свири; той заскърца и запищя, а всички запяха в хор; според мене, само Питър се държеше, както трябва. След това благоговейният Хобсън почна работата, като заговори бавно и тържествено; но тъкмо беше започнал, от мазето се чу някаква страшна олелия. Лаеше куче, толкова силно и без да млъква, че пасторът трябваше да замълчи и да почака, както беше пред ковчега — човек не можеше да чуе дори мисълта си. На всички им стана стеснително, но никой не знаеше какво да прави. След малко дългокракият уредник направи знак на пастора, сякаш искаше да му каже: „Не се безпокойте, разчитайте на мене“. Наведе се и се запромъква покрай стената, така че над главите на гостите се виждаха само раменете му. Додето той се измъкваше, врявата долу ставаше все по-голяма; най-после той измина и двете стени на стаята и изчезна в мазето. След две секунди чухме, че нещо се плясна, кучето излая още веднъж-дваж, после всичко утихна и пасторът подхвана тържественото си слово, откъдето беше спрял. Подир една-две минути гърбът и ръкавиците на уредника се промъкнаха пак зад гостите, покрай трите стени на стаята, после той се изправи, закри с ръце устата си, проточи врат към проповедника над главите на хората и каза с дрезгав шепот: „Уловило си плъх!“ След това пак застана до стената. Личеше, че зарадва хората, защото всеки искаше да разбере какво се е случило. Такава дреболия не струва нищо на човека, а тъкмо с такива дреболии се печели вниманието и обичта на другите. Затова никого другиго в града не обичаха толкова, колкото тоя уредник на погребения.

Надгробното слово беше много хубаво, ама страшно дълго и скучно; после и кралят надрънка някоя и друга глупост и щом тая дандания свърши, уредникът пристъпи към ковчега с отвертка в ръка. Изпотих се и го загледах, без да мигна. Но всичко мина благополучно; той просто завинти здраво и безшумно капака. Ами сега? Не знаех вътре ли са парите или не! Дали, рекох си, някой не ги е пипнал, и дали трябва да пиша на Мери-Джейн? Ако го изрови и не намери нищо — какво ще си помисли за мене? Дявол да го вземе, рекох си, може да ме уловят и да ме затворят; най-добре ще е да си кротувам и нищо да не пиша; цялата работа страшно ще се забърка; аз се опитах уж да я оправя, а сто пъти повече я обърках. Най-добре хич да не бях се намесвал, дявол да ме вземе!

Погребаха го, върнахме се в къщи и аз пак взех да оглеждам всички — не можех да се стърпя, не можех да се успокоя. Но нищо не излезе, нищичко не разбрах от лицата на хората.

Вечерта кралят ходи по гости, утешаваше, гледаше да се сприятели с тоя-оня, намекваше, че паството му в Англия сигурно го чака с нетърпение, затова ще трябва да побърза с уреждането на имота и да си замине колкото може по-скоро. Много съжаляваше, че трябва да бърза, и другите също съжаляваха; но разбираха, че не може да стои по-дълго. Той каза, че, разбира се, ще вземат момичетата в Англия; всички се зарадваха, то се знае, защото така момичетата щяха да се наредят добре и да бъдат при роднините си; зарадваха се и момичетата — просто забравиха и скръб, и грижи. Току настояваха пред краля да продаде по-бързо имота и да заминат. Горкичките, толкова се радваха, а на мен сърцето ми се свиваше, като гледах как ги лъжат и мамят, ама не виждах никакъв начин да се намеся и да изменя работите.

Да пукна, ако ви лъжа — още на третия ден след погребението кралят уреди търг за продажба на къщата, негрите и целия имот. Всеки можеше да ги купи и предварително, по частен ред.

Но още на другия ден след погребението, към обед, радостта на девойките се помрачи. Дойдоха двама търговци на негри. Кралят продаде тукашните на добра цена, срещу чек, платим до три дни, и те откараха веднага двете момчета за Мемфис, а майката изпратиха за Орлеан. Мислех, че негърчетата и момичетата ще умрат от мъка; толкова се прегръщаха и плакаха, че ми прилоша, като ги гледах. Момичетата казваха, че и през ум не им е минавало да видят един ден това семейство разделено или продадено в разни градове. Още не мога да забравя как тия негърчета и момичетата се прегръщаха и плачеха; сигурно нямаше да го изтърпя и щях да издам нашите разбойници, ако не знаех, че продажбата е недействителна и след една-две седмици негрите ще се върнат.

Новината развълнува целия град, повечето хора наизлязоха и казваха, че е много лошо да разделят така майка от децата й. Това затъмни донейде славата на нашите мошеници; но старият глупак я караше, както си знае, каквото и да му казваше или да правеше херцогът. А трябва да ви кажа, че той беше много неспокоен.

На другия ден щеше да стане разпродажбата на търг. Като се развидели съвсем, кралят и херцогът се качиха в стаичката ми на тавана и по очите им разбрах, че нещо се е случило. Кралят рече:

— Влизал ли си оная вечер в стаята ми?

— Не съм, ваше величество. — Така го наричах всякога, щом нямаше чужди хора.

— А вчера или снощи?

— Не, ваше величество.

— Казвай правото, без лъжи!

— Правото казвам, ваше величество, самата истина ви говоря. Не съм минавал покрай стаята ви, откакто мис Мери-Джейн ви заведе там заедно с херцога.

Херцогът се обади:

— А да си видял някой да е влизал?

— Не, ваша светлост, доколкото помня.

— Я си припомни по-добре!

Поразмислих как да постъпя, после рекох:

— Ами негрите влизаха няколко пъти.

И двамата подскочиха и се спогледаха най-напред така, сякаш и през ум не им бе минало такова нещо, а после — сякаш им бе минавало през ум. Накрай херцогът рече:

— Всичките ли влизаха?

— Не… не всички наведнъж. Само веднъж ги видях да излизат всички заедно.

— Така ли? Кога беше това?

— В деня на погребението. Заранта. Не беше много рано, защото аз се бях успал. Видях ги, като слизаха по стълбата.

— Казвай, казвай по-нататък! Какво правеха? Как се държаха?…

— Нищо не правеха и, според мене, се държаха, както всякога. Стъпваха на пръсти; сигурно бяха влизали да почистят и подредят стаята на ваше величество, като са мислили, че вече сте станали; а като са видели, че не сте, са решили да се измъкнат, без да ви събудят, ако не са ви били събудили вече.

— Ама че работа, дявол да го вземе! — рече кралят; и двамата изглеждаха много недоволни и объркани. Замислиха се, взеха да се чешат по главите, после херцогът се позасмя дрезгаво и рече:

— Да не повярва човек колко хитро тия негри са скроили работата! Престориха се на страшно отчаяни, че ги откарват от тия места! И аз повярвах, че са отчаяни, както и ти, и всички. Да не си ми казал, че негрите не ги бива за комедианти. Така изиграха тая комедия, че можеха всекиго да заблудят. Според мене, те са цяло съкровище! Ако имах капитал и театър, нямаше да търся по-добри актьори… А ние взехме, та ги продадохме за нищо! И дори не сме взели още пет пари! Я слушай, къде са парите… чекът де?

— В банката, чака си реда за изплащане. Къде другаде ще бъде?

— Значи работата е наред, слава богу.

Аз пък се обаждам някак си плахо:

— Да не се е случило нещо?

Кралят се нахвърли веднага срещу мене:

— Не се бъркай! Затваряй си устата и си гледай твоята работа… ако я имаш. Запомни го, докато си в тоя град, чу ли? — После се обърна към херцога: — Трябва просто да преглътнем станалото и да не споменаваме нищо; мълчанието му е майката, както се казва.

Тръгнаха да слизат по стълбата, а херцогът пак се засмя и рече:

— Бърза продажба, малка печалба — чудесно търговско правило!

Кралят веднага му се озъби:

— За добро побързах да ги продам. Ако печалбата излезе малка, а загубата голяма и накрай нищо не ни остана, моята вина не е по-голяма от твоята.

— Но ако беше послушал съвета ми, негрите щяха да си останат в тая къща, а ние нямаше да сме вече тук.

Кралят изруга предпазливо, после промени посоката и се нахвърли пак срещу мене. Наруга ме, задето не съм дошъл да му кажа, че негрите излизат от стаята му. Всеки глупак на мое място щял да се досети, че нещо става. После взе да ругае себе си: всичко се случило само защото не лежал тая заран до късно да си отспи, както трябва, и да пукне, ако постъпи втори път така. Тръгнаха, като продължаваха да се карат; а пък аз се зарадвах, че можах да прехвърля вината върху негрите, и то без да им направя зло.