Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (28)

Глава двадесет и осма
ОТ ХИТРУВАНЕТО НЯМА ПЕЧАЛБА

Гледам — дошло време за ставане. Слязох по таванската стълба и тръгнах за първия етаж; като минах покрай стаята на момичетата, гледам — вратата отворена, Мери-Джейн седи на вехтия си сандък — нарежда го за заминаване в Англия. Оставила беше една сгъната рокля на скута си и плачеше, скрила в ръце лицето си. Страшно ми дожаля, като я видях; всекиму щеше да дожалее, то се знае. Влязох и й рекох:

— Мис Мери-Джейн, вие не можете да гледате хора да страдат, но и на мен ми се случва да не мога. Кажете ми какво ви е.

Каза ми. За негрите било — както и очаквах. Чудесното пътуване за Англия било помрачено — не можела да си представи, че ще бъде щастлива там, като знае, че майката и децата няма да се видят вече… Разплака се още по-горчиво, вдигна ръце и рече:

— О, господи! Като си помисля, че никога вече няма да се видят!

— Ще се видят… И две недели няма да минат, и ще се видят… Знам, че така ще стане! — рекох аз.

Изтървах се, без да се усетя! Додето разбера какво става, тя се хвърли на врата ми, като ме караше да повторя, каквото бях казал.

Видях, че съм приказвал, без да му мисля и повече, отколкото е трябвало, а сега не знаех как да се измъкна. Помолих я да ме остави да се опомня малко; а тя ме гледа с нетърпение, развълнувана, хубава, щастлива, като човек, на когото е олекнало, след като са му извадили зъб. Взех да обмислям нещата. Ако кажеш правото, рекох си, като те притиснат до стената, ще се изложиш на много опасности, макар че не съм изпадал в такова положение и не знам дали наистина е тъй, ама така ми се струва. Но в сегашния случай дявол да ме вземе, ако не е по-хубаво и по-безопасно да си кажа истината, вместо да излъжа. (Трябва да запомня тая мисъл и да я дообмисля друг път, толкова чудновата и необикновена ми изглежда. Не ми се е случвало да чуя такова нещо.) Както и да е, рекох си най-после, ще опитам: тоя път ще кажа истината, макар че е все едно да седна на буре с барут и да го подпаля, само за да видя какво ще стане. После казах:

— Мис Мери-Джейн, имате ли познати нейде наблизо извън града, дето можете да погостувате три-четири дни?

— Да. У мистър Лотроп. Защо?

— Засега не е важно защо. Но ако ви кажа отде знам, че негрите пак ще се съберат най-много след две седмици, и то тук, във вашия дом, и ви докажа отде го знам, ще идете ли да погостувате четири дни у мистър Лотроп?

— Четири дни ли? — каза тя. — Цяла година ще стоя!

— Добре — рекох. — Стига ми вашата дума. На нея вярвам повече, отколкото на човек, който ще целуне библията. — Тя се усмихна и се поизчерви, а пък аз продължих: — Ако ми позволите, ще затворя вратата… и дори ще я заключа.

Върнах се, седнах и започнах:

— Само не викайте. Стойте и ме изслушайте като мъж. Аз съм длъжен да ви кажа истината, а вие, мис Мери, трябва да я посрещнете твърдо, защото тя е неприятна и тежка, но друг изход няма. Тия ваши чичовци не са ви никакви чичовци, а са двама мошеници… най-обикновени нехранимайковци… Е, това беше най-лошото, другото по-лесно ще изслушате.

Тя подскочи, разбира се; но аз бях минал вече пясъчните плитчини и подкарах направо, а тя все повече и повече се слисваше и ококорваше; разправих й всичко от край до край — от срещата ни с оня глупак, който отиваше на парахода, до минутата, когато тя се хвърли на шията на краля пред входната врата, а той я разцелува седемнайсет пъти… Тогава тя скочи, пламнала като небе при залез, и рече:

— Ах, тоя скот! Хайде, да не губим нито минута… нито секунда… ще ги намажем с катран, ще ги оваляме в перушина и ще ги хвърлим в реката!

А пък аз:

— Разбира се. Само че кога ще стане това: преди да идете у мистър Лотроп ли или…

— О-о! — рече тя. — Къде ми беше умът! — И пак седна. — Не слушай какво приказвам… моля ти се, недей… нали? — И пак сложи свилената си ръчичка върху моята. Просто бях готов да умра зарад нея. — Не размислих, толкова се развълнувах — рече тя; — продължавай сега, няма да повторя вече такова нещо. Кажи ми какво да правя и както кажеш, така ще направя.

— Как да ви кажа — рекох, — тия двама мошеници са опасна пасмина, но аз съм принуден още някое време, ща не ща, да вървя с тях… не мога да ви кажа защо; ако разправите всичко пред гражданите, те ще ме отърват от лапите им и за мен ще е добре; ама има друг човек, когото не познавате, за него ще стане много лошо. А ние трябва да го спасим, и ще го спасим, нали? Затова няма да издадем тия нехранимайковци.

Додето приказвах, ми хрумна нещо много умно. Сетих се как можем да се освободим с Джим от тия разбойници; ще гледам някак да ги затворят тук и чак тогава да избягам. Само че не ми се искаше да пътувам денем със сала и да давам всекиму обяснения кой съм и къде отивам, затова реших да изпълня намерението си, когато се мръкне.

— Мис Мери-Джейн — рекох, — ще ви кажа какво ще направим, та да не стоите много време у мистър Лотроп. Далеко ли е той оттук?

— Няма четири мили… Ей там, зад града.

— Добре, работата е наред. Вие ще идете там, ще кротувате до девет-девет и половина тая вечер, после ще ги помолите да ви доведат в къщи… ще кажете, че сте забравили нещо. Ако се върнете преди единайсет, турете една свещ на прозореца си и ако не ви се обадя, оставете я до единайсет; ако и след това не се обадя, значи, че съм заминал и съм в безопасност. Тогава излезте и съобщете на всички, каквото ви разправих, та да затворят двамата мошеника.

— Добре — каза тя, — така ще направя.

— Ако пък не съм заминал и ме заловят заедно с ония двамата, ще кажете, че аз съм ви съобщил всичко, и ще се застъпите за мене!

— То се знае, че ще се застъпя за тебе! Не само ще се застъпя, ами косъм от главата ти няма да падне! — рече тя, а ноздрите й потръпнаха и очите засвяткаха.

— Ако замина, няма да мога да докажа, че тия разбойници не ви са никакви чичовци, ама и тук да съм, не мога да го кажа. Мога само да се закълна, че са измамници и скитници, нищо повече, макар че и то не е малко. Но други могат да свършат тая работа по-добре от мене и при това тях никой няма да заподозре като мене. Ще ви кажа как да ги намерите. Дайте ми молив и хартийка. Ето… „Кралски жираф, Бриксвил“. Скрийте го и гледайте да не го загубите. Когато съдът поиска да узнае нещо за тия двамата, кажете да пратят в Бриксвил и да потърсят свидетели оттам… Додето се усетите, мис Мери, целият Бриксвил ще пристигне и всички от сърдити по-сърдити.

Сметнах, че сме уредили вече всичко, както трябва, и рекох:

— Оставете разпродажбата да си върви по реда и не се тревожете. Никой няма да изплати купеното в същия ден, а двамата мошеници няма да заминат, преди да приберат парите; самата продажба пък ще стане нередовна, щом се разбере измамата, и те няма да получат ни пара, ще стане като с негрите… И то не е никаква продажба и негрите ви ще се върнат пак у вас. Ония още не са и получили парите за негрите… Виждате ли, мис Мери, как се наредиха!

— Добре — рече тя, — отивам да закуся и веднага заминавам у мистър Лотроп.

— Не, така не става, мис Мери-Джейн — казвам аз. — По никакъв начин. Тръгнете, преди да закусите.

— Защо?

— А защо смятате, че искам да заминете, мис Мери-Джейн?

— Не съм дори помислила защо; а като помислих сега — не разбирам. Защо наистина?

— Защото не сте някоя дебелокожа личност. Човек може да чете по лицето ви като по книга. Всеки ще го разбере, сякаш е написано с печатни букви. Мислите ли, че ще можете да посрещнете чичовците си, като дойдат да ви целунат за добро утро и да не…

— Стига, стига! Да, ще замина преди закуска… още сега! Само че как ще оставя с тях сестрите си?

— Не се грижете за това! Те ще трябва да останат някое време. Ония може да усетят нещо, ако заминете всички. Не искам да се видите тая заран нито със сестрите си, нито с хора от града; ако някой съсед ви запита как са чичовците ви, лицето ви ще ви издаде. Тръгнете веднага, мис Мери-Джейн, а пък аз ще се оправя с другите. Ще кажа на мис Сузан да поздрави от вас чичовците ви и да им каже, че сте отишли да си починете няколко часа у една приятелка и ще се върнете довечера или утре заран.

— Може да им каже, че съм отишла у приятелка, но поздрави няма да им предава.

— Добре, няма.

Нямаше защо да не се съглася с това желание — то не можеше да ми навреди. Такава дреболия не създава неприятности, а тъкмо дреболиите най-много помагат на тоя свят. Мис Мери-Джейн щеше да е доволна, а на мене отстъпката не ми струваше нищо. После рекох:

— Остава още едно нещо; кесията с парите.

— Какво да се прави, тя е у тях. Страшно ме е яд, като си помисля как я получиха.

— Тук вече грешите. Не е у тях.

— У кого е тогава?

— И аз искам да знам, ама не знам. Беше у мене, защото я откраднах от тях; откраднах я, та да я дам на вас; и знам къде я скрих, но ме е страх, че може вече да не е там. Много съжалявам, мис Мери-Джейн, не можете да си представите колко съжалявам; постъпих честно, но без малко щяха да ме уловят, затова трябваше да я пъхна в първото място, което ми попадна пред очите, и да избягам… А мястото не струваше.

— Ох, престани да се укоряваш… Не бива и аз не ти позволявам… Щом не си могъл да постъпиш другояче, значи не си виновен. Къде я скри?

Не исках да я подсещам пак за неприятни неща, затова не можех да й кажа нещо, което щеше да й припомни покойника в ковчега с кесия, скрита до корема му. И помълчах, преди да кажа:

— С ваше позволение, мис Мери-Джейн, предпочитам да не ви кажа къде я оставих; но ще ви напиша на едно листче, а вие ще го прочетете по пътя за мистър Лотроп. Съгласна ли сте?

— Разбира се.

И така, аз написах: „Оставих я в ковчега. Там беше, додето оплаквахте покойника през нощта. Аз бях зад вратата и много ми беше жал за вас, мис Мери-Джейн.“

Просълзих се, като се сетих как тя плачеше самичка посред нощ, а ония сатани спяха в собствения й дом, след като я бяха ограбили; като сгънах хартийката и я подавах, видях, че и тя се беше просълзила, после ми стисна силно ръката и рече:

— Довиждане, ще направя всичко точно както ми каза. И ако не се видим вече, знай, че никога няма да те забравя, често ще те спомням и ще се моля за тебе! …

И излезе.

Ще се моли за мене! Ако ме познаваше по-добре, сигурно нямаше да се заеме с такава тежка грижа. Но сигурен съм, че се е молила… Такова момиче беше тя! Ще се моли и за Юда, ако й хрумнеше… Пред нищо не се спираше, доколкото можах да я разбера! Можете да приказвате, каквото щете, но, според мене, тя струваше повече от всяко друго момиче, което бях виждал досега — просто истинско съкровище. Може да прилича на хвалба, ама не е никаква хвалба. А по красота и доброта… Всички туря в джоба си. Никога вече не я видях след оня миг, когато я зърнах как излиза от вратата, но признавам, че много, много, милиони пъти си спомнях и нея, и думите й, че ще се моли за мене! И ако можех да допусна, че ще й бъде от полза да се помоля и аз за нея, да пукна, ако не се помолех!

Както и да е, Мери-Джейн сигурно беше излязла през задната врата, защото никой не я усети. Щом видях Сузан и Заешката устна, попитах:

— Как се казват ония хора на отсрещния бряг, у които ходите понякога на гости?

— Доста познати имаме там, но най-често ходим у Прокторови.

— Същите — рекох аз. — Забравил им бях името. Мис Мери-Джейн каза да ви обадя, че трябвало да иде веднага у тях… някой бил болен.

— Кой точно?

— Не знам; по-вярно забравих. Сякаш беше…

— Господи, дано не е Ханна!

— Уви! — казвам. — Тъкмо Ханна беше!

— Господи! А миналата седмица беше толкова добре! Тежко болна ли е?

— Много тежко. Мис Мери-Джейн каза, че техните стояли цяла нощ край нея и надали щяла да изкара още няколко часа.

— Гледай ти! От какво е болна?

Не можах да измисля нищо подходящо, затова казах наслуки:

— От заушки.

— Глупости! Никой не стои цяла нощ при болен от заушки.

— Така ли? Много знаете тогава! При такива заушки се стои и две нощи! Те са по-други, съвсем нов вид. Така рече мис Мери-Джейн.

— Какъв нов вид?

— Ей такъв, с разни други работи.

— Какви други работи?

— Ами шарка, магарешка кашлица, червен вятър, охтика, жълтеница, възпаление на мозъка и знам ли още какво?

— Гледай ти! И всичко това се казва заушки?

— Така рече мис Мери-Джейн.

— Добре де, а защо му казват заушки?

— Защото са заушки. Така започва болестта.

— Нищо не разбирам от тая безсмислица. Все едно човек да си удари пръста на крака, после да се отрови, да падне в кладенец, да си счупи врата, да си пръсне мозъка и ако запитат от какво е умрял, някой глупак да каже: „Ами удари си пръста на крака“. Има ли смисъл в тая работа? Няма. И в твоите приказки няма. А прилепчиви ли са заушките?

— Прилепчиви ли? Виж какво приказваш! Прилепчиви са като гребло в тъмно. Минеш ли покрай него, непременно ще се закачиш за някой зъбец. И не можеш да се отървеш, ами помъкваш подире си цялото гребло. И тези заушки са един вид гребло — а няма откачане от гребло, щом веднъж си се закачил.

— Да, наистина ужасно — рече Заешката устна. — Ще ида при чичо Харви да…

— То се знае — рекох. — И аз бих отишъл. Разбира се, бих отишъл. Нямаше да губя нито минутка.

— А защо не отиде?

— Помисли малко и може да разбереш сама. Нали чичовците ви трябва да заминат колкото се може по-скоро за Англия? А мислите ли, че те ще извършат такава подлост — да заминат и да ви оставят да пропътувате сами такъв дълъг път. Много добре знаете, че ще ви чакат. Това едно. Второ, чичо ви Харви е проповедник, нали? Така. А може ли проповедник да излъже някой параходен или корабен служащ?… Да ги накара да пуснат мис Мери-Джейн на парахода? Знаете, че не може. Какво ще направи тогава? Ами ще си каже: „Колкото и да е жалко, църковната служба ще трябва да мине някое време без мене; щом племенницата ми е изложена на опасност да се разболее от тия сложни заушки, аз съм длъжен да остана тук три месеца, додето се разбере дали ги е прихванала.“ Но ако смяташ, че трябва да кажеш на чичо си Харви…

— Как не! Да седим като глупачки тук и да чакаме дали Мери-Джейн е прихванала болестта, вместо да се забавляваме в Англия! Отде го измисли?

— Тогава да кажем на някои съседи.

— Слушай, такъв глупак като тебе не съм виждала. Не разбираш ли, че те ще раздрънкат навред новината? Просто никому не трябва да казваме.

— Хм, може би си права… Да, смятам, че наистина си права.

— Но навярно трябва да кажем на чичо Харви, че е отишла за някое време на гости, та да не се тревожи за нея.

— Да, мис Мери-Джейн каза, че трябва да му кажете. „Кажи им да целунат от мое име чичо Харви и чичо Уилиам и да им кажат, че съм отишла отсреща да видя мистър…“ мистър… как беше името на ония богати хора, които чичо ви Питър много уважавал? … Ех, ония, дето…

— Апторповци ли?

— Да, разбира се; мъчни имена, човек никога не може да си ги припомни навреме. Да, тя каза, че отива да покани ония Апторповци да дойдат непременно при разпродажбата, за да купят къщата, защото смятала, че чичо ви Питър би предпочел тъкмо те да я купят; щяла да стои у тях, додето ги убеди да дойдат, и ако не е много уморена, ще се върне още днес; ако е уморена, ще се върне утре заран. „Не казвай нищо за Прокторови, рече, а само за Апторови…“ и това е самата истина, защото тя ще иде у тях да им говори да купят къщата; знам, че е така — тя сама ми каза.

— Добре — рекоха те и изтичаха да търсят чичовците си: да им предадат целувките, поздравите и другото поръчение.

Работата беше вече наред. Момичетата нямаше да издадат нищо, защото искаха да идат в Англия; а кралят и херцогът щяха да са доволни, че Мери-Джейн е отишла да се погрижи за продажбата, вместо да е тук, дето може да се срещне с доктор Робинсън. И аз бях доволен — смятах, че съм свършил чудесно работата — мисля, че и Том Сойер нямаше да я свърши по-добре. Сигурно щеше да я поукраси малко, но мене не ме бива за това, пък и не са ме възпитали така.

Както и да е, към края на следобеда продажбата стана на градския площад, като се проточи дълго и предълго, а нашият старик току се навърташе край чиновника, който ръководеше наддаването; придал си беше най-благочестиво изражение и все вмъкваше от време на време по нещичко от писанието или някоя добродушна приказчица, а херцогът гукаше, както си знаеше, от съчувствие и се стараеше на всички да се хареса.

Наддаването трая много и почти всичко беше разпродадено — освен едно нищо и никакво местенце в гробищата. Искаха и с него да свършат — не бях виждал такъв лаком жираф като краля, готов да изгълта всичко. Додето се занимаваха с разпродажбата, пристигна параход и след две минути оттам се зададе с рев, подсвирквания, крясъци и смехове тълпа, която викаше:

— Ето ви и нова партида! Още едни наследници на Питър Уилкс! … Плащайте и вземайте по избор!