Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (35)

Глава тридесет и пета
ТАЙНИ ПЛАНОВЕ

До закуска имаше най-малко един час и ние тръгнахме към гората, защото Том каза, че нещо трябва да ни свети, додето копаем, а с фенер не може, ще ни видят; затова най-добре да си наберем гнили пънчета, дето им казват лисичи огън, защото светят по малко на тъмно; събрахме един наръч, скрихме го в буренака и седнахме да си починем. А Том замърмори недоволно:

— Дявол да я вземе, тая работа е от проста по-проста! Затова и човек не може да намисли някой по-мъчен план. Няма пазач — да го напиеш… а трябваше да има! Няма куче — да го упоиш! Вързали Джим с десетфутова верига, ама само за единия крак, и я закрепили за крака на кревата: щом вдигнеш кревата, веригата ще се изхлузи. Чичо Сайлас вярва всекиму: праща ключа на един глупав негър и никой не се грижи какво прави тоя негър. Джим е могъл отдавна да избяга през прозореца, само че няма как да пътува с тая верига на крака. Дявол да го вземе, Хък, не съм срещал по-просто нещо досега. Трябва да измисляш сам всички мъчнотии. Няма що, ще се мъчим с това, което ни е под ръка. Едно нещо все пак ни остава — по-голяма чест е да го измъкнем през мъчнотии и опасности, които не са били създадени от хората, длъжни да ги създадат, а е трябвало сами да ги измисляме. Да речем — фенера. Трябва просто да се преструваме, че е опасно да работим с фенер. Всъщност ако искаме, можем да копаем и при факелно шествие — никой няма да ни забележи. Слушай, сетих се, че трябва да потърсим от какво да направим трион.

— Защо ни е трион?

— Защо ни е трион ли? Нали трябва да прережем крака на Джимовия креват, та да падне веригата.

— Нали каза, че щом вдигнем крака на кревата, и веригата ще падне?

— Само ти можеш да приказваш така, Хък Фин! Всичко гледаш да направиш като в забавачница. Не си ли чел никакви книги?… Барон Тренк, или Казанова, Бенвенуто Челини, Хенрих Четвърти, някой там от тия герои? Чуло ли се е да освобождават затворници по такъв прост начин? Не, майсторите в тая работа прорязват с трион крака на кревата и изгълтват стърготините, за да не ги намери никой, а прерязаното място намазват с мазнина и го замърсяват, та и най-опитното око да не забележи, че кракът е бил прерязан, и да мисли, че е непокътнат. Като приготвиш всичко за бягството, ще ритнеш крака, той ще падне, ще измъкнеш веригата и готово. След това ти остава само да завържеш въжената стълба за зъберите на стената, спускаш се по нея, скачаш в рова и си счупваш крака — защото въжената стълба е с деветнайсет фута по-къса, отколкото трябва — а при рова те чакат конете и верните ти васали, грабват те, турят те на седлото и те отвеждат в родния Лангедок или Навара, или дето е там. Славна работа, Хък! Ех, да имаше ров около тая колиба! Ако имаме време през нощта на бягството, ще изкопаем и ров.

А пък аз:

— Защо ни е ров — питам, — нали ще го измъкнем през тунела?

Том не ме и слуша. Забравил е и мене, и всичко друго. Скрил брадичка в шепата си и мисли. След малко въздъхна, поклати глава, после пак въздъхна и рече:

— Не, не може… никак не изглежда потребно.

— Кое? — питам аз.

— Да прережем и крака на Джим — отговаря ми.

— Господи! — казвам. — Разбира се, не е потребно! Откъде ти дойде на ум да му прорязваме крака?

— Защото някои прочути хора са правили такова нещо. Като не можели да махнат веригата, просто прорязвали ръката си и побягвали. Още по-добре е, ако е крак. Ама ще трябва да се откажем от тая работа. В нашия случай никак не е необходимо; освен това Джим е негър и няма да разбере, че го правим, защото е такъв обичаят в Европа; ще минем и без това. Но непременно трябва да има въжена стълба. Ще разрежем одеялата и много лесно ще изплетем въжена стълба. Ще му я изпратим скрита в някоя баница — обикновено така ги пращат. Аз съм ял и по-ужасни баници.

— Какви ги приказваш, Том Сойер? — казвам аз. — На Джим не е притрябвала никаква въжена стълба.

— Не. От полза ще му бъде. За себе си по-добре кажи „какви ги приказвам!“ Нищо не разбираш от тия работи, Хък! Трябва му… всички са имали въжени стълби.

— А за какъв дявол му е?

— За какъв дявол ли? За да я скрие в леглото си; всички правят така и той трябва да го направи. Както ми се види, Хък, ти не искаш да направиш нищо, както му е редът; все гледаш да измислиш нещо ново. Да речем, че не му дотрябва: нали ще остане в леглото му за диря, след като е избягал? Не знаеш ли, че са потребни улики? Потребни са, разбира се. А ти искаш да не им оставим ни една? Хубава работа! Никога не съм чувал такова нещо.

— Добре — казвам аз, — щом е такъв редът и щом трябва стълба, нека има; не искам да вървим против реда. Само едно нещо, Том Сойер — ако нарежем одеялата си, да правим от тях въжена стълба за Джим, непременно ще си имаме разправии с леля Сали. Според мене, стълба от дървесна кора няма да ни струва нищо и можем да я скрием в баница и в сламеник като стълба от парцали; Джим не разбира от такива работи, та за него ще е все едно каква е…

— Я мълчи, Хък Фин! Ако бях прост като тебе, нямаше да приказвам толкова… Де се е чуло и видяло държавен престъпник да бяга по стълба от дървесна кора? Смешна работа!

— Добре, Том, прави, както знаеш; но ако искаш да чуеш съвета ми, най-добре вземи някой чаршаф от въжето.

Том се съгласи. После му хрумна още нещо.

— Да вземем и риза.

— Защо ни е риза, Том?

— Ще трябва на Джим… да си води дневник.

— Баба ти ще си води дневник! Джим не може да пише.

— Да речем, че не може да пише… ама все ще може да надраска някакви знаци, ако му направим перо от вехта оловна лъжица или обръч.

— А не може ли да му направим по-хубаво перо… и при това по-бързо!… като го отскубнем от някоя гъска?

— Ах, ти глупчо! Къде могат затворници да намерят гъски около крепостни тъмници? Те си правят всякога пера от нещо твърдо и особено — да речем, някой бронзов свещник или нещо такова, което им попадне в ръка; ще го търкат със седмици и месеци о стената, додето го изострят. И да има гъше перо, пак няма да пишат с него, защото не е редно.

— Добре, ами мастило от какво ще му направим?

— Много хора го правят от ръжда и сълзи; но така постъпват само простите и жените; знатните пишат със собствената си кръв. Джим може да направи същото. Ако поиска да извести някому тайно, че е затворник, ще го напише с вилица на дъното на някое калаено блюдо и ще го хвърли през прозореца. Желязната маска [Желязната маска — френски политически затворник от края на XVII в., чиято самоличност и до днес не е установена] постъпвала всякога така и тоя начин е наистина много добър.

— Джим няма калаени блюда. Храната му носят в тенджера.

— Няма значение; ще му намерим блюдо.

— Никой няма да прочете какво е писал.

— Няма значение, Хък Фин. Важното е да напише нещо на блюдото и да го хвърли през прозореца. Не е потребно да прочетат какво е писал. Повечето пъти никой не разбира какво е писал затворникът на блюдото или на каквото и да е.

— Защо да разваляме тогава блюдото?

— Ех, дявол да те вземе, та нали тия блюда са на затворника?

— Какво значение има чии са? Все са на някого!

— Какво от това? Много го е грижа затворника чии…

Той млъкна изведнъж, защото чу рога за закуска. Тръгнахме към къщи.

Тая заран заех незабелязано от въжето един чаршаф и една риза; скрих ги във вехт чувал, после отидохме да съберем гнили пънове и ги прибрахме в същия чувал. Казах „заех“, защото баща ми винаги казваше така; но Том смяташе, че това не е заемане, а кражба. Той каза, че и ние сме един вид затворници; а затворниците малко искат да знаят по какъв начин се сдобиват с нещо, нито пък ги укоряват за това. За затворника, каза Том, не е престъпление да открадне нещо, което ще му помогне да избяга; това е негово право; а щом се грижим за затворник, имаме право да откраднем оттук всичко, което ще ни помогне да го измъкнем от затвора. Том каза, че ако не бяхме затворници, щеше да е съвсем друго, защото само най-долни простаци могат да крадат, ако не са затворници. И така, решихме да откраднем, каквото ни попадне под ръка. Но все пак Том страшно ме нахока, когато откраднах една диня от бостана на негрите и я изядох; накара ме даже да им дам десет цента, без да им обяснявам защо. Каза, че, според него, можем да откраднем само каквото ни трябва. Добре, казвам, динята ми трябваше. А той каза, че не ми е трябвала, за да бягам от тъмница — ето къде е разликата. Ако ми трябвала, за да изпратя с нея нож на Джим, та да убие пазача си, щяло да е съвсем редно. Съгласих се, макар че не виждах защо трябва да се смятам за затворник, да седя и да измислям разни хитрости всеки път, когато ми попадне под ръка някоя диня.

И така, както казах, почакахме тая сутрин, додето всички отидоха по работата си и никой не остана в двора; тогава Том занесе чувала в бараката, а пък аз останах на стража. Щом излезе, седнахме на дървата да си поприказваме.

— Сега вече приготвихме всичко освен сечивата; и тях лесно ще намерим.

— Сечива ли? — казвам аз.

— Да.

— За какво сечива?

— Как за какво? Нали ще копаем? Няма да гризем със зъби пръстта?

— А ония вехти търнокопи и лопати вътре не стават ли за изкопаване на един негър? — питам.

Том се обърна, изгледа ме с такова съжаление, че просто да се разплачеш, после рече:

— Чувал ли си, Хък Фин, някой затворник да е имал кирки, лопати и всякакви най-нови уреди в долапа си, за да си изкопае изход? Искам да те попитам — ако имаш малко ум — може ли в такъв случай той да мине за герой? Все едно, че му са дали ключ да си отвори. Кирки и лопати никой няма и на цар да даде.

— Добре — казвам, — като не ни трябват кирки и лопати, какво ни трябва?

— Два кухненски ножа.

— С тях ли ще копаем изход под колибата?

— Да.

— Ама че глупост, Том!

— Все едно глупост ли е или не е, така трябва да стане — такъв е редът. За друг начин не съм чувал, а съм чел всички книги, дето се разправя за такива неща. Все с кухненски нож копаят, и то, не забравяй, не пръст, а твърда скала. Със седмици и седмици копаят, без да спират. Спомни си например за затворника от кулата на Глухата крепост в Марсилския залив — той си изкопал изход тъкмо по тоя начин. Колко време, мислиш, е копал?

— Не знам.

— Помисли малко!

— Не знам. Месец и половина.

— Трийсет и седем години… и излязъл в Китай. Така стават тия работи! Колко ми се иска и тая крепост да беше построена на скала!

— Джим не познава никого в Китай.

— Какво от това? И оня не е познавал. Но човек всякога се отклонява в друга посока. Ех, да можеше да се държи в правия път!

— Добре… все ми е едно къде ще излезе, стига да излезе. А предполагам, че и на Джим е все едно. Само че… той е много стар, та не ще дочака да изкопае изход с кухненски нож. Няма да живее толкова време.

— Ще доживее, ще доживее. Да не смяташ, че ще трябва да копае трийсет и седем години такава мека пръст?

— А колко, Том?

— Как да ти кажа, не можем да протакаме, колкото се полага, защото чичо Сайлас може да получи до това време известие от Ню Орлеан. А не бива да научи, че Джим не е оттам. Ако научи, може да напише за него обявление или нещо подобно. Затова не можем да копаем, колкото се полага. По правило трябва да копаем две години, ама не можем. При такава несигурност ето що: да започнем наистина да копаем колкото можем по-бързо; а за себе си да си кажем, че сме копали трийсет и седем години. След това можем да грабнем Джим и да го измъкнем още при първа тревога. Да, предполагам, че така ще е най-добре.

— Това вече е разумна работа — казвам аз. — Нищо не ни струва, нито пък ще ни вкара в беля, да си кажем, каквото искаме; ако трябва, аз съм готов да си представя, че сме копали сто и петдесет години. Няма да ми струва никакво усилие, стига да привикна. А сега хуквам да търся два ножа.

— Донеси три — рече Том. — Един ще ни трябва за трион.

— Том — казвам аз, — ако не е против реда и вярата да предложа такова нещо, в навеса зад пушилнята има един вехт ръждясал трион.

Той ме погледна някак отегчено и обезсърчено, после рече:

— Безполезно е човек да се опитва да те учи, Хък. Тичай да донесеш ножове. И то три!

Изтичах.