Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сашо

Източник: http://bezmonitor.com

 

The aventures of Huckleberry Finn

Seven seas publishers

Berlin W 8

1963

 

Издателство „Народна младеж“ София, 1965

История

  1. — Корекция

Глава двадесет и шеста
АЗ ОТКРАДВАМ ПЛЯЧКАТА НА КРАЛЯ

Като си отидоха всички, кралят попита Мери-Джейн имат ли свободни стаи. Тя каза, че имали една и нея ще дадат на чичо Уилиам, а на чичо Харви ще даде своята, която била малко по-голяма; тя щяла да спи на походно легло в стаята на сестрите си; и на тавана имало една стаичка с дюшек. Кралят каза, че тя става за слугата му — сиреч за мене.

И така, Мери-Джейн ни заведе горе; стаите бяха простички, ама приятни. Каза, че ако роклите и другите неща пречат на чичо Харви, ще ги изнесе, но той отговори, че няма да му пречат. Роклите бяха закачени на стената и покрити със завеса от басма, която се спускаше до пода. В един ъгъл имаше вехт платнен куфар, в друг калъф за китара и всякакви джунджурии и бръмбъзъци, с каквито момичетата обичат да разкрасяват стаите си. Кралят каза, че те правили стаята по-приветлива и приятна и помоли да не ги изнасят. Стаята на херцога беше мъничка, но много хубава, също и моето стайче.

На вечерята бяха поканени всички мъже и жени, които бяха дошли по-рано. Аз стоях зад столовете на краля и херцога да им прислужвам, а на другите гости прислужваха негрите. Мери-Джейн седеше със Сузан на почетното място на трапезата и все повтаряше, че бисквитите не стрували, сладкото не станало, пържените пилета били жилави и така нататък — както жените приказват, та да накарат хората да ги хвалят; а гостите намираха, че всичко е прекрасно и току повтаряха: „Как можахте да изпечете толкова хубаво бисквитите?“ или „Къде, за бога, намерихте тази чудесна туршийка?“ и разни такива приказки, каквито хората всякога говорят на вечери.

Като свърши вечерята, ние със Заешката устна ядохме в кухнята, каквото беше останало, а другите момичета помагаха на негрите да приберат. Заешката устна взе да ме разпитва за Англия, и господ да ме убие, ако ви лъжа, ама всеки миг се страхувах, че ще се изложа с някоя лъжа. Пита ме, да речем:

— Виждал ли си краля?

— Кой? Уилиам Четвърти ли? Виждал съм го, то се знае — той ходи в нашата черква. — Знаех, че отдавна е умрял, ама не се издадох. Като й казах, че той ходи в нашата черква, тя рече:

— Редовно ли ходи?

— Да, редовно. Тронът му е точно срещу нашия — от другата страна на амвона.

— А пък аз мислех, че той живее в Лондон.

— Там, разбира се. Къде другаде ще живее?

— Ами ти, както разбрах, живееш в Шефилд?

Видях, че съм объркал конците. Трябваше да се престоря, че съм се задавил с костичка от пилето, та да спечеля малко време, да измисля как да се оправя. После рекох:

— Исках да кажа, че ходи редовно в нашата черква, когато идва в Шефилд. Това става само лятно време, когато дойде за морски бани.

— Какво разправяш?… Шефилд не е на море.

— А кой казва, че е?

— Нали ти каза?

— Нищо подобно.

— Каза го.

— Не съм.

— Каза го.

— Не съм казвал такова нещо.

— А какво каза тогава?

— Казах, че идва за морски бани… Само това казах.

— Как ще прави морски бани, щом няма море?

— Слушай — казвам аз, — виждала ли си някога конгресна вода [уиски]

— Да.

— Е-е, в Конгреса ли ходиш да я вземеш?

— Не, разбира се.

— И Уилиам Четвърти няма защо да ходи на море за морски бани.

— А как ги прави тогава?

— Както хората получават тук конгресна вода — в бурета. В Шефилдския дворец има котли, дето му топлят водата. Защото той се къпе с топла вода. А на морето не могат да му я стоплят — нямат в какво да стоплят толкова много вода.

— Сега вече разбирам. Трябваше да ми кажеш отначало, да не губим толкова време.

Като чух тия думи, разбрах, че съм се измъкнал благополучно, и ми олекна. После ме попита:

— Ходиш ли и ти в църква?

— Да, редовно.

— И къде сядаш?

— Как къде? На нашия трон.

— На чий трон?

— Нали казах — на нашия. На чичо ти Харви.

— Така ли? Че защо му е на него трон?

— За да седи. За какво смяташ, че му е тронът?

— Аз пък мислех, че неговото място е на амвона.

Ех, дявол да го вземе, забравих, че беше проповедник! Разбрах, че пак загазих, затова повторих задавянето с пилешка кост, да имам време да поразмисля. После рекох:

— А ти да не мислиш, че в черквата има само един проповедник?

— Защо им са повече?

— Как защо?… Все един ли ще проповядва пред краля? Наистина, не съм виждал момиче като тебе! Там има най-малко седемнайсет души проповедници.

— Седемнайсет? Господи! Не бих могла да ги изслушам всичките, дори за да спася душата си! Проповедите им трябва да траят цяла седмица.

— Глупости! Та те не проповядват всички в един ден, а поред… по един на ден.

— Какво правят тогава другите?

— Нищо. Почиват си,… минават с дискоса… Все си намират какво да правят. А най-често не вършат нищо.

— За какво са тогава?

— За салтанат. Нима не знаеш?

— Не ми трябва да знам такива глупости. А как се държат в Англия с прислугата? По-добре ли, отколкото ние с нашите негри?

— Не! Слугата там не го зачитат за нищо. Държат се с него по-лошо, отколкото с кучетата.

— Не им ли дават почивка, както у нас, от Рождество до Нова година, за Четвърти юли? [националния празник на САЩ]

— Слушай! Човек веднага познава, че никога не си била в Англия. Знаеш ли… Слушай, Джоана, никаква почивка тия хора не виждат от единия до другия край на годината; не ходят нито на цирк, нито на театър, нито на представления за негри… никъде.

— А на черква?

— Нито на черква.

— А ти как ходиш всякога на черква?

Пак я оплесках. Забравих, че съм слуга на стария. Но веднага се досетих и взех да й обяснявам, че лакеят не е прост слуга и аз съм длъжен да ходя в черква, все едно дали господарят ми ме иска или не, и да стоя заедно със семейството, защото такъв е редът. Само че не успях да го разправя, както трябва, та като млъкнах, видях, че не съм я убедил. Тя рече:

— Честно индианско слово, не лъжеш ли?

— Честно индианско слово — казвам аз.

— Нищичко ли не излъга?

— Нищичко. За нищо не излъгах.

— Сложи ръка на тая книга и повтори.

Видях, че книгата е просто някакъв речник, затова турих ръка и повторих. Тогава тя някак ми повярва и рече:

— Сега ти вярвам донейде; но не всичко, разбира се.

— Какво не вярваш, Джо? — обади се Мери-Джейн, която влизаше в тоя миг, последвана от Сузан. — Не е редно и прилично да приказваш така с момчето, дошло толкова отдалеч при чужди хора. Добре ли ще ти е и с тебе да се държат така?

— А ти, Мери, все бързаш да защитиш хората още преди някой да ги е обидил. Нищо не съм му сторила аз. Той ми надрънка един куп лъжи и аз му казах, че не мога да му повярвам; нито дума повече не съм му казала. Навярно може да изтърпи толкова.

— Не ме интересува какво си му казала, но той ни е на гости, чужд човек е и не е хубаво да му говориш така. Ако беше ти на негово място, щеше да се засрамиш; затова не бива да казваш другиму нещо, от което той може да се засрами.

— Слушай, Мери, той каза…

— Не е важно какво е казал… не е там работата. Важното е ти да се държиш добре към него, а не да му казваш неща, които ще му припомнят, че не е в своята страна и между свои.

А пък аз си мислех: „И това момиче аз оставям да го ограби оня стар змей!“

В това време се намеси и Сузан и така надра Заешката устна, че аз пак си рекох: „А пък аз оставям и нея да ограбят!“

После Мери-Джейн обърна другото листо, заговори пак мило и кротко, както всякога, но като престана да говори, горката Заешка устна се беше стопила. Само тихо плачеше.

— Хайде — казаха другите момичета, — вземи и му се извини!

И тя наистина ми се извини, и то много мило! Толкова красиво го направи, че беше цяло щастие да я слушаш; искаше ми се да й наговоря още хиляди лъжи, само да мога пак да чуя как ще ми се извини.

„И тая оставям да ограбят“, рекох си аз. След като тя ми се извини, и трите взеха да ми угаждат, та да разбера, че съм между свои хора. Тогава се почувствувах толкова недостоен, жалък и долен, че си казах: „Да пукна, ако не открадна и не им върна парите“.

И така, тръгнах уж да си легна, а на себе си рекох: „Има време и за спане.“ Щом се прибрах в стайчето си, взех да обмислям работата, Дали да отида тайничко при доктора и да му разправя за тия негодници? Не, така не става. Може да издаде кой му е казал и тогава кралят и херцогът ще ме наредят, както трябва. Или да отида скришом да предупредя Мери-Джейн? Не… и това не става. Ония ще забележат по лицето й, че е подушила нещо, парите са у тях и могат веднага да офейкат. Ако потърси помощ, ще забърка и мене в тая каша. Не, само един начин има. Трябва да открадна някак тия пари, и то така да ги открадна, та да не се усъмнят в мене. Голяма печалба им се падна тук и тия разбойници няма да си тръгнат, додето не изиграят, както трябва, и момичетата, и градчето, та все ще имам време и аз да си свърша работата. Ще открадна парите, ще ги скрия, а после, когато вече плавам по реката, ще изпратя на Мери-Джейн писмо да й кажа къде съм ги оставил. Най-добре ще е да открадна парите още тая нощ, защото кой знае дали не са се уплашили от доктора и дали няма да избягат.

И така, рекох си, да ида да претарашувам стаите им. Горният коридор беше тъмен, ама пак намерих стаята на херцога и взех да опипвам всяко нещо в тъмното; после си рекох, че кралят надали ще остави друг да се грижи за парите; затова отидох да претарашувам неговата стая. Ама разбрах, че без свещ няма да я бъде, а пък не смеех да запаля свещ, разбира се. Затова реших да направя друго — да се скрия и да ги подслушам. В това време чух стъпките им и тръгнах да се скрия под леглото; потърсих го в тъмното, ама то не беше там, дето мислех, че е; все едно — напипах завесата пред роклите на Мери-Джейн, шмугнах се зад нея, скрих се в роклите и се заковах на място.

Ония двамата влязоха и щом затвориха вратата, херцогът се наведе да види дали няма човек под кревата. Зарадвах се, че не го бях намерил! Но все пак, нали знаете, най-редно е да се скриеш под креват! След това двамата седнаха и кралят рече:

— И така, какво стана? Само че режи по-накъсо, защото трябва да слезем раничко и да го оплакваме заедно с всички, а не да стоим тук и да ги оставим да ни одумват.

— Ето какво, Капет. Страх ме е, не съм спокоен. Оня доктор не ми излиза из ума. Иска ми се да знам какви ти са намеренията. Аз намислих нещо и смятам, че е правилно.

— Какво, херцоже?

— Най-добре ще е да се измъкнем оттук още в три часа сутринта и да се спуснем по реката с това, което взехме. Особено като знаем колко лесно го спечелихме… просто ни го тикнаха в ръцете, както се казва, вместо сами да го крадем. Според мене, трябва да си обираме крушите колкото можем по-бързо.

Тия думи ме смутиха. Преди час-два щеше да е съвсем друго, ама сега се огорчих и отчаях. Но кралят изруга и рече:

— Какво? Да си тръгнем, без да продадем имота ли? Да си тръгнем като последни глупци и да оставим имот за осем-девет хиляди долара, дето само чакат да ги приберем в джоба си?… И то имот, който веднага ще се продаде!

Херцогът изръмжа; каза, че кесията с жълтиците им стига, че не иска да задълбава повече… не иска да ограби и последния долар на нещастните сироти.

— Защо приказваш така? — рече кралят. — Те ще загубят само тия пари. А за другото… ще пострадат ония, които купят имота; защото щом се разбере, че не сме собственици — а то ще се разбере още щом офейкаме, — продажбата ще бъде невалидна и всичко продадено ще се върне на собствениците. Твоите сироти ще си възвърнат къщата, а тя им стига; те са здрави и читави и могат лесно да си изкарат хляба. Нищо няма да загубят. Размисли само — хиляди и хиляди хора са много по-зле от тях. Господ да ти е на помощ, те няма защо да се оплакват.

Както и да е, кралят го убеди и херцогът най-после отстъпи, съгласи се, ама пак повтори, че е истинска глупост да останат, додето оня доктор им има зъб. Но кралят рече:

— По дяволите докторът! Какво ще се тревожим заради него? Нали всички глупци от града са на наша страна? А нима глупците в кой да е град не са повече от умните?

И така те се приготвиха пак да слязат. Херцогът рече:

— Мисля, че парите не са на добро място.

Това ме позарадва. Мислех, че ще слязат, без да чуя нещо от полза. В това време кралят го попита:

— Защо?

— Защото Мери-Джейн отсега нататък ще носи траур; и веднага ще каже на негърката, която чисти стаите, да прибере в сандък тия парцали; а мислиш ли, че една негърка може да види пари и да не вземе нещичко?

— Главата ти пак заработи както трябва, херцоже — рече кралят и взе да тарашува зад завесата на две-три стъпки от мястото, дето се бях скрил. Аз се долепих до стената и не мръдвах, макар че треперех; питах се как ли ще ме наругаят тия хубостници, ако ме пипнат, и се мъчех да измисля как да се оправя, ако стане такова нещо. Не бях намислил още нищо, когато кралят намери кесията, без да му мине и през ум, че съм до него. Взеха кесията и я скриха в сламеника под пухения дюшек, като я натикаха дълбоко през една дупка; после казаха, че сега вече е на сигурно място, защото негърката оправя само пухения дюшек, а сламеника обръща най-много два пъти в годината и сега няма вече никаква опасност да открадне парите.

Ама аз знаех, че не е така. Извадих парите още преди двамата да стигнат долу, занесох ги в стаичката си и ги скрих там, додето намеря сгода да ги прибера на по-сигурно място. Реших, че ще е най-добре да ги скрия вън от къщи, защото ако открият, че ги няма, ще разтарашуват цялата къща. Сигурен бях, че ще стане така. После си легнах облечен, но не можах да заспя; чаках с нетърпение да довърша работата си. След малко чух, че кралят и херцогът се връщат, станах от нара, легнах по корем, опрях брадичка до стълбата и зачаках да видя какво ще стане. Ама нищо не се случи.

Стоях така, додето стихнаха последните нощни шумове, а утринните още не бяха почнали, после се смъкнах по стълбата.