Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава двадесет и трета
КРАЛЕТЕ НЕ СА КОЙ ЗНАЕ КАКВО ЧУДО

И така, двамата с краля не седнаха цял ден; правиха сцена, коваха завеса, наредиха цял ред свещи (вместо лампи) по ръба на сцената; а вечерта, додето разберем какво става, залата се напълни с мъже. Като не остана вече място, херцогът спря да проверява билетите при входа, заобиколи изотзад, излезе на сцената пред завесата и държа едно кратко слово да похвали трагедията, като каза, че по-трогателно нещо не се е виждало на света; сума време дрънка така за трагедията и за Едмунд Кийн Старши, който щял да играе главната роля; накрай, като разпали любопитството на зрителите, дръпна завесата и в следния миг кралят запълзя на четири крака по сцената съвсем гол, целият боядисан на шарени ивици, пъстър и лъскав като дъга. После… ама няма какво да ви разправям по-нататък; всичко беше страшно глупаво, само че много смешно. Хората просто примираха от смях; а щом кралят престана да подскача и се скри зад сцената, те взеха да реват, да ръкопляскат, да беснеят, додето се върна и повтори комедията. После го накараха и да я потрети; и котките наистина можеха да се разсмеят от щуротиите на нашия стар глупак.

Подир това херцогът пусна завесата, поклони се на залата и каза, че знаменитата трагедия ще бъде повторена само две вечери още, защото трябва да заминат веднага за Лондон, дето всички места в Дръри Лейн били вече продадени; после пак се поклони и каза, че ако е успял да им достави удоволствие и да ги поучи, много ще им бъде благодарен да кажат това на приятелите си, за да дойдат и те.

Изведнъж двайсетина души се провикнаха:

— Какво? Свърши ли се? Само това ли беше?

Херцогът каза, че се е свършило. Тогава вече стана, каквото стана. Всички се развикаха: „Изиграха ни!“, разфучаха се и се втурнаха към сцената да се разправят с актьорите. Изведнъж един хубав едър мъж скочи на една пейка и извика:

— Стойте! Само една дума, джентълмени! — Хората се спряха да го слушат. — Изиграха ни… здравата ни изиграха! Ама ние не бива да ставаме за смях пред целия град, та цял живот да ни подиграват. Не. Трябва да си излезем мирно и тихо, да нахвалим представлението и да изиграем другите! Тогава всички ще сме в един казан. Нали е по-умно така? („Така е, съдията има право!“ — закрещяха всички.) Добре тогава, нито дума, че сме изиграни. Да си вървим в къщи и да посъветваме всички да видят трагедията.

На другия ден из града се приказваше само за това, колко хубаво било представлението. Залата беше пак претъпкана и хората пак бяха изиграни като миналия път. Прибрахме се на сала и щом се навечеряхме, кралят и херцогът накараха Джим и мене да откараме сала към средата на реката, да отплаваме надолу и да го скрием на две-три мили от града.

На третата нощ залата беше пак претъпкана — и то не с нови хора, а с ония, дето бяха идвали двете вечери. Аз стоях до херцога при вратата и видях, че всеки е с издути джобове или крие нещо под палтото си… Разбрах, че не е парфюм, а, напротив: надуших стотици развалени яйца, изгнило зеле и какво ли не; и ако мога да разпозная миризма на умряла котка — за което се обзалагам! — донесли бяха най-малко шейсет и четири парчета. Повъртях се една минута вътре, ама повече не можах — не можах да изтърпя толкова различни миризми. Като не остана вече място в залата, херцогът даде на едно момче двайсет и пет цента и му каза да го замести за малко на вратата, а сам тръгна за сцената и аз подир него. Но щом завихме зад ъгъла в тъмното, ми рече:

— Тръгвай да се махнеш по-далеко от къщите, после си плюй на петите към сала.

Така и направих. И той подир мене. Стигнахме заедно на сала, а след две секунди се спуснахме по тъмната спокойна река, плавахме по средата и не продумвахме. Мислех, че горкият крал много се е разтревожил от станалото, ама нищо подобно: подир малко се показа от колибата и попита:

— Колко изкарахме тая вечер от театъра, херцоже?

Разбра се, че не беше и ходил в града.

Не запалихме никаква светлинка, додето не отминахме най-малко десет мили. Тогава закачихме фенера и вечеряхме, а кралят и херцогът се превиваха от смях, че са изиграли хората. Херцогът рече:

— Простаци, глупци! Веднага разбрах, че първите ще си премълчат, та и другите да се опарят; знаех си и това, че третата вечер ще искат да ни отплатят. Техен ред беше наистина и страшно ми се иска да знам как са изкарали, как са използували случая. Могат да си направят и увеселение, ако искат — донесли си бяха сума ти храни.

Нашите разбойници бяха спечелили за трите вечери четиристотин шейсет и пет долара. Никога досега не бях виждал такъв куп пари.

Подир малко, когато заспаха и захъркаха, Джим рече:

— Не ти ли чудно, Хък, крале да върши такива работи?

— Не — казвам, — не ми е чудно.

— А защо не ти чудно?

— Не ми е чудно, защото породата им е такава. Всички са една пасмина.

— Ама, Хък, наши крале де, цели разбойници; просто разбойници, нищо друго!

— Та нали това казвам и аз; знае се, че всички крале са разбойници.

— Така ли?

— Прочети нещичко за тях и ще разбереш, че е така. Вземи, да речем, Хенрих Осми; не струва колкото един директор на неделно училище. Погледни Чарлз Втори, Людовик Четиринайсети, Людовик Петнайсети, Джеймс Втори, Едуард Втори, Ричард Трети и още колкото щеш; и ония от по-старо време — саксонските хептарси [Кралете на седемте англосаксонски области преди обединението им в 827 г. от крал Егберт.], дето са вилнеели някога — и Каина надминават. Ех, да можеше да видиш Хенрих Осми, когато бил на върха на славата си. Всеки ден се женел за нова жена., а на другата заран й отсичал главата. Заповядвал тая работа, сякаш поръчва да му опържат яйца. „Докарайте ми Нел Гуин!“ — ще каже. Докарат му я. На другата заран: „Отсечете й главата!“ Отсичат я. „Докарайте Джейн Шор!“ — казва. Докарат му я. На другата заран: „Отсечете й главата!“ Отсичат я. „Докарайте прекрасната Розмунда!“ Прекрасната Розмунда пристига. На другата заран: „Отсечете й главата!“ Всяка трябвало да му разправи по една приказка през нощта; така карал, додето му разправили хиляда и една приказки; той ги записал в книга и я нарекъл „Книга на страшния съд“ — чудесно име и съвсем на място. Ти не познаваш кралете, Джим, ама аз ги знам. Нашият стар негодник е пак по-стока от ония, за които съм чел в историята. Хрумне му, да речем, на Хенрих да се сдърпа нещо с нашата държава. Как ще свърши тая работа? Ще изпрати съобщение ли? Ще ги остави да се досетят ли? Нищо подобно. Взема и хвърля ненадейно в бостонското пристанище всичкия чай от корабите, издава една Декларация на независимостта и накарва хората да се бият. Все такъв си е бил — никого не оставя да се окопити. Заподозрял нещо баща си, херцог Уелингтън. И как, мислиш, постъпил? Иска му обяснение? Не-е — просто го удавил като коте в бъчва с вино. Или, да речем, забравил някой пари — какво прави Хенрих? Направо си ги прибира. Или се договорите да направи нещо и ти му платиш за тая работа, ама не седнеш да гледаш дали ще я направи — какво ще стане, мислиш? Тъкмо противното ще ти направи! Отвори ли уста — как мислиш? Не я ли затвори начаса, не може да не те излъже. Такава напаст е бил тоя Хенрих; ако беше тръгнал той с нас, вместо нашите крале, много по-лошо щеше да измами града. Не казвам, че нашите са цвете, защото не са, като ги погледнеш какво вършат; ама не можеш ги сравни с оня стар разбойник. Едно нещо ще ти кажа: кралете са си крале, трябва да им се прощава. Всички са една пасмина. Ама така са ги възпитали.

— Ама наш мирише като човек от народ, Хък.

— Всички така миришат, Джим. Не можеш им промени миризмата — в историята не е казано как да я промениш.

— А херцог по-свестен човек.

— Е, то се знае, херцозите са друго нещо. Ама не съвсем друго. И нашия не го бива много за херцог. Напие ли се, всеки може да го вземе за крал.

— Дано не попадне на още такава пасмина, Хък. Едвам търпя и тия.

— И аз, Джим. Ама като налетяхме на тях, трябва да не забравяме какви са и да им прощаваме. Някой път ми се иска да разбера дали няма нейде земя без крале.

Щеше ли да има полза, ако разправям на Джим, че тоя крал и херцог не са истински? Нямаше да има; а пък както казах, все едно, че бяха истински.

Легнах да спя, а като дошъл моят ред за вахта, Джим не ме събуди. Често правеше така. Когато се събудих на разсъмване, той беше провесил глава между коленете си и охкаше. Не му обърнах внимание, защото знаех за какво тъжи. Мислеше за жената и децата си и тъжеше за дома си, защото досега не беше се разделял нито веднъж с тях; а сигурно и той жалеше за своите толкова, колкото и бял човек. Може да ви се види малко чудно, ама мисля, че е така. Често пъти нощем, като мислеше, че спя, охкаше, въздишаше и си повтаряше: „Горкичка Лизбет! Горкичък Джони! Е-ех, тежко! Сигурно никога, никога не ви видя!“

Много добър негър беше наистина тоя Джим!

Но тоя път го заговорих за жената и децата; и подир малко той рече:

— Много ми тежко тоя път, защото чул как някой плеснал някого преди малко и си спомнил как напляскал веднъж малка Лизбет. Тогава била четири годинки и изкарала тежка скарлатина, ама вече оправила. Един ден стои при мене и аз викам:

— Затвори врата!

Тя не затвори, а само гледа и усмихва. Страшно се ядосал и викнал по-силно:

— Не чу ли? Затвори врата!

Тя пак си стои и усмихва. Побеснял и крещи:

— Сега науча тебе!

И цапнал по глава, а тя се търколи на земя. После отишъл в друга стая, стоял там десет минути, върнал се, а врата все отворена и дете до нея, гледа жално надолу и плаче. Побеснял! Тръгна към дете и изведнъж — врата се отваряла навън, — тряяс! — духнало вятър и блъсне врата зад дете, а то не мръдне. Душа ми излезе и какво ми станало… не мога кажа какво ми станало. Измъкнал се на пръсти, отворил тихичко врата, подал глава зад гърба на дете, и вика, колко има глас: Пуф! А то пак не мръдне! Тогава, Хък, аз се разплака, грабна Лизбет и рече: „Ох, клетичко! Господ бог прости стар Джим, а сам той няма никога прости!“ Оглушало и онемяло, Хък, оглушало и онемяло,… а пък аз го бил!