Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сашо

Източник: http://bezmonitor.com

 

The aventures of Huckleberry Finn

Seven seas publishers

Berlin W 8

1963

 

Издателство „Народна младеж“ София, 1965

История

  1. — Корекция

Глава единадесета
ПОДГОНВАТ НИ!

— Влез! — рече жената и аз влязох. После рече: — Седни.

Седнах. Тя ме огледа от глава до пети с лъскавите си очички и попита:

— Как ти е името?

— Сара Уилиамс.

— Къде живееш? Наблизо ли?

— Не, м’дам. В Хукървил, на седем мили надолу по течението. Вървях пеша оттам, та се уморих.

— Сигурно си и гладна. Ще ти дам да хапнеш.

— Не, м’дам. Не съм гладна. Поспрях две мили по-надолу в една ферма, та не съм гладна вече. Затова и закъснях. Майка ми се разболя, нямаме нито пари, нито нищо; та дойдох да известя на вуйчо си, Абнър Муур. Той живее в горния край на града, рече мама. Аз не съм идвала други път насам. Ти знаеш ли го?

— Не; никого не познавам тук. Няма и две недели, откакто съм дошла. Много път е до горния край на града. По-добре остани да пренощуваш тук. Свали си шапката.

— Не — казвам аз. — Само ще си почина малко и ще вървя. Не ме е страх от тъмното.

Тя каза, че няма да ме пусне сама; мъжът й щял да се върне до един час и щяла да го накара да ме придружи. После се разприказва за мъжа си, за роднините си нагоре по реката, за това колко добре били едно време, колко сбъркали, че дошли в нашия град, вместо да си стоят, дето си били — и така нататък, и така нататък, додето най-после се уплаших дали не съм сбъркал, като влязох при нея да разбера какво става из града; но като стигна до баща ми и до убийството, не ми се искаше вече да млъкне. Разправи ми как ние с Том Сойер сме намерили дванайсет хиляди долара (само че тя ги изкара двайсет), разправи каква стока бил баща ми, каква стока съм бил и аз, а накрай, като стигна до убийството ми, й рекох:

— Кой ли пък го е убил? Много слушахме за тая работа в Хукървил, само едно не разбрахме — кой е убил Хък Фин.

— Какво да ти кажа, и тука хората се чудят кой го е убил. Някои мислят, че старият Фин.

— Така ли?

— Отначало всички мислеха така. И без малко щяха да го линчуват. Но до вечерта решиха друго — че го е убил някой си избягал негър, на име Джим.

— Ами той…

Млъкнах веднага. Усетих се, че е най-добре да кротувам. Жената продължи, без да се у сети, че я бях прекъснал.

— Негърът избягал в същата нощ, когато бил убит Хък Фин. Дават триста долара на тоя, който го залови. А за стария Фин дават двеста долара. Защото той отишъл в града още на заранта подир убийството, разправил всичко, тръгнал с хората, дето търсили тялото с ферибота, и изведнъж офейкал. Щели да го линчуват вечерта, ама той се усетил и офейкал. На другия ден се разчуло за избягалия негър; разбрало се, че никой не го бил виждал от десет часа вечерта, когато било извършено убийството. Затова решили, че трябва да е той; и както всички само за това приказвали, пристига старият Фин и почва да крещи на съдията Течър за пари — да търси негъра из Илиноис. Съдията му дал пари, старият се напил още до вечерта, влачил се до среднощ с двама непрокопсаници, не от тоя край, и офейкал с тях. Оттогава не се е връщал. Хората мислят, че няма и да се върне, защото сигурно той е убил сина си и е наредил всичко така, та да излезе, че са го убили разбойници, и той ще пипне парите на Хък, без да се разтака по съдилища. Някои казват, че не го бивало да измисли такова нещо. Аз пък смятам, че е голям хитрец. Ако не се върне до една година, ще му се размине. Никой нищо не може да докаже. Работата ще се забрави, а той ще си пипне паричките на Хък.

— И аз така мисля, м’дам. Не виждам нещо да му попречи. Никой ли не мисли вече, че негърът е убиецът?

— А, някои още мислят. Само че негъра скоро ще уловят и от него може да научат всичко.

— Още ли го гонят?

— Много си простодушна, миличка! Всеки ден ли се случва да припечели човек триста долара? Някои смятат, че негърът е нейде наблизо… И аз мисля така, ама не го разправям. Преди няколко дни научих от едни старци, дето живеят в дървената колиба до нас, че никой не живеел на оня остров, Джексъновия, дето му викат. Никой ли, питам аз. Никой, казват те. Не разпитвах повече, само поразмислих. Преди ден-два съвсем сигурно видях дим в отсамния край на острова и си рекох: сигурно негърът се крие там; няма да е лошо да се попретърси това място. Оттогава не съм виждала вече дим, та може и да не е там сега; ама мъжът ми ще иде да види… с още един човек. Той беше нагоре по реката, а като се прибра преди няколко часа, веднага му казах какво съм намислила.

Почна да не ме свърта на едно място. Трябваше да върша нещо; затова взех една игла от масата и почнах да вдявам конец. Само че ръцете ми трепереха, та не можех да вдяна. Щом жената млъкна, вдигнах очи да я погледна; и тя ме гледаше учудено и се усмихваше. Оставих иглата и конеца, престорих се на слисан от приказките й — и така си беше! — и рекох:

— Триста долара са страшно много пари! Да можеше да ги получи майка ми! Тази нощ ли ще иде мъжът ти?

— Тази вечер. Отиде в града с другия да вземат лодка и да потърсят отнейде още една пушка. Ще тръгнат след полунощ.

— Няма ли да виждат по-добре, ако почакат да се съмне?

— Ами нали тогава и негърът ще вижда по-добре? След полунощ той ще е заспал, а те ще се проврат през горичката и в тъмното лесно ще видят огъня, ако си е запалил огън.

— Виж, не се сетих за това.

Жената все ме гледаше и мен взе да ме дострашава. Подир малко попита:

— Как те казваха, миличка?

— М… Мери Уилиамс.

Не знам защо ми се стори, че по-рано не бях казал Мери, затова не посмях да вдигна глава… Струваше ми се, че бях казал Сара; и тя наистина сякаш ме притисна до стената. Сигурно и по вида ми личеше, че ме е страх. Искаше ми се да каже нещо — колкото мълчеше, толкова по-зле ми ставаше. Най-сетне рече:

— А защо на мен ми се стори, миличка, че първия път каза Сара?

— Така е, м’дам. Аз съм Сара-Мери Уилиамс. Сара е първото ми име. Едни ми викат Сара, други Мери.

— А, така ли!

— Да, м’дам.

Поолекна ми малко, ама все ми се искаше да се махна оттук. Още не смеех да вдигна очи.

Жената заприказва сега в какви тежки години живеем, колко бедни били те, как плъховете се разпореждали като господари в къщата, и така нататък, и така нататък, и аз се успокоих. За плъховете беше права. Един току си подаваше муцуната от ъгъла. Каза ми, че щом е сама, трябва все да има нещо под ръка да хвърля по тях, инак не я оставяли на мира. Показа ми една оловна пръчка, свита като колело на края; добре ги улучвала с нея, ама преди някой и друг ден си изкълчила ръката, та не била сигурна дали ще може пак да ги улучва. Но издебна удобен случай и я хвърли по плъха; ама не го улучи, само извика „у-ух!“, защото много я заболя ръката. После ми каза следния път да опитам аз. Искаше ми се да се махна, додето не се е върнал мъжът й, ама не смеех да се издам. Взех пръчката и щом плъхът си показа муцуната, я хвърлих по него; ако беше стоял на мястото си, сигурно нямаше да остане жив. Жената каза, че ударът бил първо качество и следния път сигурно съвсем ще улуча. Стана да прибере пръчката, а с нея донесе и едно пасмо прежда, да й помогна да го намотае. Протегнах ръце, тя нагласи пасмото и пак взе да ми разправя за себе си и за мъжа си. По едно време прекъсна приказката си и рече:

— Ти попоглеждай за плъховете. И най-добре дръж пръчката в скута си, да ти е под ръка.

Тя хвърли пръчката в скута ми, а пък аз стиснах колене да я задържа. Жената пак заразправя, ама подир малко взе пасмото, погледна ме право в лицето и уж на шега рече:

— Я ми кажи сега, как ти е истинското име?

— Ка… какво, м’дам?

— Как ти е истинското име: Бил ли, Том ли, Боб ли?

Усетих, че се разтрепервам като лист и просто не знаех какво да правя. Ама пак рекох:

— Моля ти се, не си прави шега с мене, бедното момиче! Ако ти преча, ще…

— Нищо подобно. Стой, дето си. Нищо лошо няма да ти сторя, нито ще те издам. Само ми се довери, кажи тайната си. Няма да я издам; а може и да ти помогна. И старият ще ти помогне, ако дотрябва. Сигурно си някое избягало ратайче. Не е грехота, нито е срамота. Мъчили са те и ти си решил да избягаш. Бог да те пази, чедо, няма да те издам. Бъди добро момче, разправи ми всичко.

Тогава аз й казах, че няма полза да крия и ще й разправя, та да ми олекне на душата, ама и тя трябва да си сдържи думата. Разправих, че като умряха майка ми и баща ми, по закон ме дадоха на един стар скъперник, фермер на трийсет мили навътре в равнината; а той се държеше толкова лошо с мене, че вече не можех да изтърпя; и щом замина за два дни, откраднах дрехи от дъщеря му и офейках. Изминах за три нощи трийсетте мили, пътувах само нощем, денем се криех и спях, затова не бях си свършил яденето, дето бях взел от къщи. Казах, че се надявам вуйчо ми Абнър Муур да се погрижи за мене, затова се бях запътил за Гошен.

— В Гошен ли, чедо? Тук не е никакъв Гошен, а Сент Питърсбург. Гошен е на десет мили по-нагоре по реката. Кой ти каза, че е Гошен?

— Един човек, срещнах го тая заран на разсъмване, тъкмо като отивах да спя в гората. Каза ми, като стигна до кръстопътя, да поема вдясно и след пет мили ще пристигна в Гошен.

— Трябва да е бил пиян. Казал ти е тъкмо наопаки.

— Наистина приличаше на пиян, ама все ми е едно. Все ще стигна до Гошен, преди да се съмне.

— Почакай да ти дам нещичко за ядене. Сигурно ще ти дотрябва.

Тя ми тури нещо в торбата и рече:

— Слушай, ако кравата лежи, с коя част на тялото се изправя най-напред? Отговаряй направо… без да мислиш! С коя част се изправя най-напред?

— Със задната, м’дам.

— Добре. А кон?

— С предната, м’дам.

— От коя страна дървото е обрасло с мъх?

— От северната.

— Ако петнайсет крави пасат по някой склон, колко са обърнали глави в една посока?

— И петнайсетте, м’дам.

— Добре, живял си на село. Мислех, че пак се опитваш да ме изиграеш. Кажи сега как ти е истинското име?

— Джордж Питърс, м’дам.

— Гледай да го запомниш, Джордж. Не го забравяй, да не би, додето си тръгнеш, да ми кажеш, че е Илекзандър, а като те уловя, да ми кажеш, че е Джордж Илекзандър. И не се мяркай пред жени с тая вехта басма. За момиче не можеш да минеш, макар че можеш и да измамиш някой мъж. И друго нещо, чедо, ако вземеш да вдяваш, не се опитвай да вкараш иглата в конеца, ами дръж иглата и вкарвай конеца в нея — така правят жените. Мъжете вдяват всякога наопаки. Ако хвърляш по плъх или по друго нещо, повдигни се на пръсти, вдигни ръка неуверено и не улучвай още от първия път. Хвърляй с протегната ръка, сякаш я откачваш от рамото си на пружина, както правят момичетата, а не само с китката и с прегънат лакът, както правят момчетата. Помни още, че ако девойка иска да задържи нещо в скута си, ще раздели колене, няма да ги стисне, както направи ти, когато се опита да задържиш оловната пръчка. Аз те познах, че си момче, още като взе да вдяваш; по-нататък само следях, да се доуверя. Бягай сега при вуйчо си, Сара-Мери Уилиамс, Джордж-Илекзандър Питърс, и ако те сполети беда, прати известие на мисис Джудит Лофтус, сиреч на мен, и аз ще гледам да те отърва. Дръж все покрай реката, а като бягаш втори път, не тръгвай бос. Пътят покрай реката е каменист, има да си израниш краката, додето стигнеш до Гошен.

Повървях петдесетина ярда покрай брега, после се върнах, дето бях скрил лодката си, доста по-надолу от къщичката. Скочих вътре и се втурнах с все сили срещу течението; щом се изравних с острова, поех напреко през реката. Захвърлих шапката, защото не ми трябваше вече. Бях насред реката, когато чух градския часовник. Спрях се и се ослушах; ударите се чуваха слабо, ама ясно над водата — единайсет. Стигнах до горния край на острова и без да спра да си поема дъх — макар че бях страшно запъхтян, — се втурнах право към горичката, дето беше първият ми стан, и запалих голям огън на едно височко сухо място.

После скочих в лодката и се спуснах към сегашния ни стан, миля и половина по-надолу. Слязох на брега, шмугнах се из гората, по могилата и право в пещерата. Джим спеше дълбоко, легнал на земята. Събудих го и рекох:

— Ставай и се стягай, Джим! Нямаме нито минута за губене. Търсят ни!

Джим нито ме запита нещо, нито продума; по бързането му личеше колко се е уплашил. След половин час цялото ни имущество беше прибрано в лодката и можехме, щом потрябва, да я изтеглим от върбалака, дето беше скрита. Угасихме огъня пред пещерата и не запалихме нито свещ дори.

Оттеглих малко лодката от брега и огледах реката; ама и да имаше наблизо лодка, не можех да я видя, защото нощем, ако няма луна, не се вижда кой знае колко. После излязохме от прибрежните води и се спуснахме безшумно покрай долния край на острова, без да си продумаме.