Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава тринадесета
ЧЕСТНА ПЛЯЧКА ОТ „УОЛТЪР СКОТ“

Задъхах се и без малко не припаднах. Да знаеш, че си затворен на заседнал параход с такава шайка! Ама не беше време за хленч. Трябваше да намерим тяхната лодка — тя беше потребна сега на самите нас. Затова се повлякохме разтреперани по десния борд, но работата не спореше — цяла седмица сякаш мина, додето стигнем до кърмата. Ни следа от лодка. Джим каза, че не може да продължава по-нататък, сила не му останала от страх. „Върви, рекох аз, инак, останем ли на тая развалина, свършено е с нас.“ И пак запълзяхме. Тръгнахме към кабините при кърмата, намерихме ги, после назад към носа, като се държахме за капака на люка, защото ръбът му беше вече във водата. Щом наближихме вратата на салона, ето ти и лодката! Едвам я зърнах, ама как се зарадвах! Тъкмо щях да скоча в нея, и вратата се отвори. Един от мъжете подаде глава на две стъпки от мене и аз си рекох: свършено е! Ама той се дръпна и рече:

— Прибери тоя проклет фенер, Бил, да не се вижда отвън!

Хвърли в лодката един пълен чувал, после скочи в нея и седна. Беше Пакард. След него дойде и Бил. Пакард му рече тихичко:

— Готово!… Карай!

Едвам се задържах на капака — така ми прималя. А Бил рече:

— Чакай… претърси ли го?

— Не. А ти?

— И аз не. Значи неговият дял от парите си е у него.

— Да се върнем тогава. Каква полза да вземем вехтории, а парите да оставим!

— Дали няма да се досети какво сме намислили?

— Може и да не се сети. Както и да е, трябва да ги приберем. Хайде, Хайде!

Излязоха от лодката и се върнаха на парахода.

Вратата се хлопна веднага, защото бяхме на килнатата страна; аз скочих за половин секунда в лодката, а Джим се плъзна след мене. Извадих ножчето си, прерязах въжето и отплавахме.

Не пипнахме веслата, не продумвахме, дори не дишахме. Лодката се понесе бързо до самия крайцер на витлото и покрай кърмата; след една-две минути бяхме вече на стотина ярда от парахода, който потъна в мрака; разбрахме, че сме се спасили.

Като се отдалечихме на триста-четиристотин ярда по течението, видяхме за миг как фенерът светна като искрица пред вратата. Разбойниците бяха разбрали, че лодката е изчезнала и техният хал не е по-добър от Джим Търнъровия.

Джим пое веслата и се втурнахме да догоним сала. Чак сега ми стана жал за ония на парахода. Досега не бях се сетил за тях. Взех да си представям колко лошо е дори за убийци да изпаднат в такава беда. „Отде да знам, рекох си, може да се случи и аз да стана убиец — добре ли ще ми бъде, ако ми се случи такова нещо?“ Затова казах на Джим:

— Щом видим светлинка, ще слезем на брега, на стотина ярда по-нагоре или по-надолу от нея, дето намерим добро скривалище за тебе и за лодката; а пък аз ще гледам да наредя нещо — да измъкнат онази шайка от капана и да ги обесят, като им дойде времето.

Само че нищо не излезе; защото подир малко пак излезе буря, тоя път още по-лоша. Изля се страшен дъжд и никаква светлинка не се мярна; сигурно всички спяха. Носехме се по течението и гледахме за светлинка и за сала. След някое време дъждът престана, ама облаците не се разнесоха, продължаваше да се святка и при една светкавица зърнахме напред нещо черно. Веднага се насочихме нататък.

Беше салът; много се зарадвахме, че ще можем да се прехвърлим на него. Видяхме и една светлинка, далеко на десния бряг. Реших да ида веднага да разбера какво има там. Лодката беше до половината пълна с плячката на разбойниците от заседналия параход. Прехвърлихме я върху сала, казах на Джим да плава надолу, а когато му се стори, че е минал две мили, да запали фенера и да го държи запален, додето се върна; после грабнах веслата и поех с лодката към светлинката. Като я наближих, видях още три-четири на някакъв склон. Сигурно беше село. Приближих до брега малко по-нагоре от първата светлинка, после престанах да греба и се оставих да ме носи водата. Като минах покрай светлинката, видях, че е фенер, закачен на флагмачтата на голям ферибот. Заобиколих ферибота, да видя има ли пазач, и се чудех къде ли е заспал; най-подир го намерих до битенга [чифт стойки на палубата за завързване на кабелите], свил глава в коленете си. Побутнах го два-три пъти по рамото и се разплаках.

Той се стресна, размърда се и като видя кой съм, се прозина, протегна се и рече:

— Е-е, какво има? Не плачи, малкият! Какво се е случило?

А пък аз:

— Тате, мама, сестричката и… — Повече не можах да кажа.

А той:

— Е-е, стига, стига, не жали така! Всекиму се случва беда, ще се оправиш. Какво е станало с тях?

— Те… те… Ти ли си пазач на ферибота?

— Да — рече той някак самодоволно. — Аз съм му капитан, собственик, помощник-капитан, лоцман, пазач и боцман; понякога съм и стока, и пътник. Не съм богат като стария Джим Хорнбек, да пилея пари за всеки Том, Дик и Хари, както прави той; колко пъти съм му казвал, че не бих си разменил живота с неговия; за мене, казвам, е моряшки живот, а не да живея на две мили извън град, дето не се случва нищо. И за двойно повече пари от неговите няма да приема, рекох…

Но аз го прекъснах:

— Те са в страшна беда и…

— Кои те?

— Ами тате, мама, сестричката и мис Хукър; ако идеш дотам с ферибота…

— Докъде? Къде са?

— На заседналия параход.

— Какъв заседнал параход?

— Та да не са два!

— На Уолтър Скот ли?

— Аха!

— Гледай ти! Че как са попаднали там?

— Съвсем не нарочно.

— То се знае, че не нарочно! Та те са загубени, ако не се измъкнат веднага оттам! Че как пък можаха да попаднат в такава беда?

— Много просто. Мис Хукър беше на гости в града…

— Аха-а, в Буутс Лендинг… Карай!

— Отишла беше на гости в Буутс Лендинг и на мръкване тръгнала със своята негърка на конския ферибот да пренощува у приятелката си, мис… забравих й името. Ама загубили кормилното весло, почнали да се въртят и течението ги влякло с кърмата напред около две мили, право срещу заседналия параход; лоцманът на ферибота, негърката и конете потънали, само мис Хукър сполучила да се прехвърли на парахода. Един час след залез слънце и ние се спускахме по реката с нашата платноходка; беше толкова тъмно, че видяхме парахода чак когато налетяхме право на него; ама от нашите загина само Бил Хуипл… Чудесно момче беше! Да бях потънал аз вместо него…

— Гледай ти, гледай ти! Такова нещо не съм чувал досега! Какво стана после?

— Викахме, викахме, ама реката там е толкова широка, че никой не ни чу. Тогава тате рече някой да дойде на брега за помощ. Само аз знаех да плувам, затова се реших да тръгна, а мис Хукър поръча, ако не намеря другаде помощ, да дойда дотук да потърся чичо й, той щял да ни оправи. Стигнах до брега, една миля по-надолу, и оттогава все скитам, дано намеря някого да ни помогне, ама всички казват: „В такава нощ и при такова силно течение ли? Търси ферибота!“ Та ако щеш, да дойдеш…

— Ей сега ще дойда, то се знае, само че кой ще плати за тая работа? Мислиш ли, че баща ти…

— За това няма какво да мислиш. Мис Хукър каза, че чичо й Хорнбек…

— Дявол я взел! Той ли е чичото? Слушай, тръгвай направо към оная светлинка, ей там! Щом стигнеш, поеми наляво и след четвърт миля ще стигнеш до кръчмата; кажи им да ти покажат пътя за Джим Хорнбек — той веднага ще уреди сметката. И не се заплесвай много-много, защото сигурно ще иска по-скоро да разбере какво е станало. Кажи му, че аз ще прибера племенницата му още преди да стигне той до града. Тичай, а пък аз отивам да събудя машиниста.

Хукнах към светлинката и щом го видях, че сви зад ъгъла, се върнах, скочих в лодката, отделих се от брега, карах пет-шестстотин ярда нагоре в спокойните прибрежни води и се спотаих между няколко дървени лодки; исках да видя, че фериботът тръгва. Трябва да ви кажа, че се гордеех, дето полагам толкова грижи за ония разбойници, защото надали някой друг щеше да направи такова нещо. Искаше ми се Вдовицата да научи някак тая работа. Надявах се и тя да се гордее с мене, че спасявам тия негодници, защото Вдовицата и добрите хора най-много обичат да помагат на разбойници и обесници.

Не мина много време, гледам, течението влачи нещо тъмно и черно: разбития параход. Най-напред се разтреперах. после поех право към него. Беше толкова потънал, че надали имаше някой жив вътре. Заобиколих го, извиках няколко пъти, никой не се обади. Мъртва тишина. Дожаля ми за разбойниците, ама не много; „Щом те не жалеха никого, рекох си, и аз няма защо да ги жаля.“

Като пристигна фериботът, избягах косо към средата на реката; щом стигнах, дето смятах, че няма да ме видят, оставих веслата, обърнах се и видях как фериботът обикаля около парахода да търси останките на мис Хукър, защото капитанът вярваше, че чичо й Хорнбек ще иска да ги прибере. Но скоро се отказа и пое към брега, а пък аз взех веслата и се впуснах по течението.

Стори ми се, че страшно много време мина, додето зърнах фенера на Джим; а като се мярна, беше сякаш на хиляда мили далеко. Додето стигна дотам, небето започна да посивява на изток; затова се насочихме към един остров, скрихме сала, потопихме лодката, после легнахме и заспахме като пребити.