Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава тридесет и шеста
ОПИТВАМЕ СЕ ДА ПОМОГНЕМ НА ДЖИМ

Щом сметнахме, че всички са заспали, ние се смъкнахме по гръмоотвода, затворихме се в бараката, изсипахме на пода една купчинка гнили пънчета и се заловихме за работа. По средата на най-долната греда разчистихме едно място, пет-шест фута широко. Том каза, че сега сме точно зад леглото на Джим и ще почнем да копаем под него; така никой нямаше да забележи, че има изкоп, защото юрганът на Джим висеше до земята. Човек можеше да види изкопа само ако вдигне юргана и погледне под леглото. Копахме ние с ножовете досред нощ, уморихме се като кучета, излязоха ни мехури по ръцете, а донийде не бяхме стигнали. Най-после рекох:

— Тая работа, Том Сойер, не е за трийсет и седем, ами за трийсет и осем години.

Той не продума. Само въздъхна и след малко спря да копае. Мина доста време, додето разбера за какво мисли. Най-подир рече:

— Не си струва трудът, Хък, няма да я бъде тая работа. Ако бяхме затворници, щеше да я бъде, защото щяхме да имаме колкото си искаме време и нямаше защо да бързаме. Щяхме да копаем само по няколко минути на ден, додето сменят стражата, нямаше да ни излязат мехури по ръцете и щяхме да я караме така с години, както му е редът и както трябва да се свърши тая работа. Ама сега не можем да се залъгваме; трябва да бързаме — нямаме време. Ако работим още една нощ така, цяла седмица ще трябва да почиваме, додето ни минат мехурите — с тия ръце не можем хвана вече нож.

— Какво ще правим тогава?

— Ще ти кажа. То не е редно, нито е прилично, затова не бива да се разчуе; но друг път няма: ще трябва да копаем с кирките, а да си мислим, че са ножове.

— Сега вече приказваш, както трябва — казвам аз. — Взе да поумняваш, Том Сойер — с кирки трябва, то се знае, все едно прилично ли е или не. Ако питаш мене, пет пари не давам за приличието. Като си наумя да открадна някой негър, диня или учебник от неделното училище, не ща и да знам как ще стане, стига да стане. Трябва ми негър, диня или учебник — ако ще ги изровя най-лесно с кирка, кирка ще взема. С кирка ще изровя негъра, динята или учебника, а за това, какво мислят твоите знатни хора — и умряла мишка не давам!

— Така е — рече той. — В такава работа се позволява и да си представяш нещо, и с кирка да си послужиш; ако не беше така, нямаше нито да го одобря, нито да дръзна да наруша правилата… Защото правото си е право, а кривото криво и човек не бива да върви по крив път, щом знае кой е правият. За тебе може да е позволено да изровиш Джим с кирка и нищо да не си представяш, защото нищо не си чел и не знаеш; но за мен не е позволено, защото знам как трябва да се постъпи. Дай ми ножа!

Той имаше нож, но пак му дадох моя. А той го хвърли и извика:

— Дай ми нож!

Почудих се какво да правя… после се сетих. Разрових вехтите сечива, намерих една кирка и му я подадох. Той я взе, без да продума, и се залови да копае.

Всякога си е бил такъв: всичко да е според правилата.

Аз пък взех лопата и двамата блъскахме — ту с кирката, ту с лопатата, а наоколо хвърчат буци пръст. Копахме така около половин час, колкото можахме да издържим; и изкопахме доста голяма дупка. Като се качих горе, погледнах през прозореца и гледам — Том се мъчи да се покатери по гръмоотвода, ама нищо не излиза, толкова си беше разранил ръцете. Най-после се обади:

— Няма смисъл, не мога. Как мислиш, какво да правя? Можеш ли да измислиш нещо?

— Мога — казвам, — ама не е по правилата. Качи се по стълбите и си представи, че е по гръмоотвода.

Така и направи.

На другия ден открадна от къщи една оловна лъжица и един бронзов свещник да направи от тях пера на Джим, освен тях взе и шест лоени свещи; аз пък се навъртах около колибата на негрите и щом намерих сгода, откраднах три калаени блюда. Том каза, че не стигат, ама аз му казах, че никой няма и да види, като ги хвърли Джим, защото ще паднат из бурените до кучкарника под прозорчето му… та ще можем да ги приберем оттам и пак да ги употребим. Том се съгласи, после рече:

— Сега остава да проучим как ще пратим тия неща на Джим.

— Ще ги пъхнем през отвора — казвам, — като го изкопаем. Том само ме изгледа презрително и промърмори, че надали някой е чувал по-глупаво нещо. После се замисли. Подир малко каза, че намислил няколко начина, но още било рано да избираме. Най-напред трябвало да съобщим на Джим.

След десет часа вечерта взехме една свещ, спуснахме се по гръмоотвода, ослушахме се под прозорчето и чухме, че Джим хърка; хвърлихме свещта през прозорчето, ама той не се събуди. После взехме да копаем с кирката и лопатата и за два часа и половина свършихме работата. Пропълзяхме в колибата под леглото на Джим, опипахме насам-натам, намерихме свещта, запалихме я, застанахме пред Джим, видяхме, че е здрав и читав, и го разбудихме полека. Той без малко не се разплака от радост, като ни видя; казваше, че сме славни момчета, и какво ли не още; после рече да потърсим веднага пила, да прережем веригата и да избягаме и тримата, без да губим време. Но Том му обясни, че това не е по правилата, седна при него, разказа му подробно плановете ни, като добави, че може да ги променим, ако потрябва, та да не се страхува — каквото и да стане, ще го измъкнем оттук. Джим се съгласи и ние останахме да си поприказваме за миналото. Том го разпита за всичко. Джим каза, че чичо Сайлас всеки ден се моли с него, а леля Сали идвала да види добре ли му е и стига ли му яденето. И двамата били от добри по-добри към него. Тогава Том рече:

— Сега вече знам как ще наредя тая работа. По тях ще ти изпратя едно-друго.

Аз пък рекох:

— Недей. По-глупаво хрумване в живота си не съм чувал.

Само че той не ми обърна никакво внимание и продължи да разправя. Такъв си е бил всякога, щом намисли нещо.

Разказа на Джим как ще му изпратим тайно баницата с въжето и другите по-едри неща по негъра Нат, който му носеше храна; заръча му да ги чака, да не се чуди и да не ги вади пред Нат; а по-дребните неща ще турим в джобовете на чичо Сайлас, отдето ще трябва сам да ги измъкне; други, ако намерим сгода, ще завържем за връзките или ще скрием в джоба на престилката на леля Сали; разказахме му какви ще бъдат тия неща и за какво ще му служат. Как трябва да води дневник, като пише по ризата с кръвта си, и така нататък. Разправи му Том всичко. Джим намираше безполезни повечето работи, ама се съгласяваше, че щом сме бели, сигурно знаем повече от него; изобщо беше доволен и каза, че ще направи всичко, каквото му заръча Том.

Джим имаше тютюн и лули от царевични кочани, та прекарахме много добре. После изпълзяхме през прокопания отвор и се прибрахме да спим с изподрани ръце. Том беше много радостен. Каза, че никога не се е забавлявал с толкова приятна и смислена игра; да можело, щял да я кара цял живот, а Джим щял да завещае на децата ни — те да го освободят; защото сигурно и на Джим щяла да се хареса, като свикне с нея. В такъв случай ще можем да я разтегнем до осемдесет години и да надминем всички досегашни срокове. Та да се прославим и ние, и всички други от тая игра.

На заранта отидохме при дръвника, насякохме свещника на парченца и Том ги прибра в джеба си заедно с оловната лъжица. Подир това отидохме в колибата на негрите и додето аз залисвах Нат, Том пъхна парче от свещника в царевичната каша за Джим, после отидохме заедно с Нат да видим какво ще излезе; а излезе чудесно; като рече да хапне от кашата, Джим без малко не си счупи всичките зъби. „По-добре не можеше и да стане“, рече Том Сойер. Джим нищо не издаде — каза, че трябва да е някое камъче, както се случва често в хляба; ама подир това не отхапваше вече нищо, додето не го прободе най-напред с вилицата на три-четири места.

Както стояхме в полумрака, изпод леглото на Джим изскочиха две кучета, а подир тях и други, и трети, додето станаха единайсет; просто нямаше де да мръднеш. Дявол да го вземе, забравили сме да затворим вратата на барачката. Негърът Нат само можа да изрече веднъж:

— Вещици!

После се тръшна на земята сред кучетата и взе да се вайка, сякаш ей сега ще умре. Том отвори вратата, хвърли навън един кокал от яденето на Джим, кучетата изхвръкнаха за кокала, той подир тях, след една секунда се върна и затвори вратата. А пък аз се досетих, че беше затворил и другата. После взе да успокоява негъра, като го разпитваше да не е видял пак някакво привидение. Нат се изправи, попримига и рече:

— Ще кажеш, че аз глупак, мастър Сид, ама да пукна, ако не видял ей тук цял милион кучета, дяволи или знам ли що! Наистина видя! Усетил, мастър Сид, усетил, всички се нахвърлили на мен. Ех, да можех веднъж да пипна една вещица — само веднъж! — повече не ми трябва! А най-главно да оставят на мир… друго не иска!

— Добре — рече Том, — аз ще ти кажа каква е, според мен, тая работа. Как мислиш, защо идват тъкмо когато избягалият негър ще закусва? Защото са гладни, то се знае. Затова трябва да им направиш една магесническа баница; това трябва да направиш.

— Как да прави, мастър Сид, като не знае как се прави. Не чувал досега такова нещо.

— Тогава аз да я направя.

— Ще направи ли, миличък?… Наистина ли направи? Пръстта под краката ти целуна, ако направи!

— Ще я направя, щом е за тебе; защото и ти беше добър към нас и ни доведе при беглеца. Само ще трябва много да се пазиш. Като идваме тук, ще обръщаш гръб и няма да поглеждаш какво туряме в тенджерата. Няма да поглеждаш и когато Джим вади оттам нещата, защото знам ли какво може да ти се случи? А най-важното е да не пипваш омагьосани неща.

— Да пипне ли, мастър Сид? Какво приказваш? С пръст няма да докосне, ако щат да ми даде хиляди и хиляди милиони долари за такова нещо!