Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава двадесет и пета
ПЛАЧ И РИДАНИЯ

След две минути новината беше обходила градчето и хората се втурнаха отвсякъде; някои обличаха палтата си, както тичаха. Подир малко ни заобиколиха, а врява и тропот — все едно че марширува цял полк. По врати и прозорци пълно с хора и току ще запитат през някоя ограда:

— Те ли са? А от тълпата отговарят:

— Същите!

Додето стигнем до къщата, улицата пред нея се беше претъпкала с народ, а на вратата ни чакаха три девойки. Мери-Джейн беше наистина червенокоса, но това нямаше никакво значение, защото беше ужасно красива, а лицето и очите й просто сияеха от радост, че най-после са пристигнали чичовците й. Кралят разтвори обятия, Мери-Джейн се хвърли на шията му, а другата със заешката устна се хвърли в обятията на херцога и стана тя, каквато стана! Кажи-речи, всички, главно жените, се разплакаха, че за тия хора е дошла най-после такава радост.

По едно време кралят побутна тайничко херцога — само аз го видях, — поогледа се и видя в ъгъла ковчега, оставен на два стола; после двамата се уловиха през рамо, с другата ръка закриха очите си и тръгнаха бавно и тържествено нататък, а всички се отдръпваха да им направят път, приказките и шумът престанаха, хората казваха: „Шшт!“ Мъжете свалиха шапки и наведоха глави, можеше да се чуе дори муха да бръмне. Като стигнаха до ковчега, двамата се наведоха, погледнаха покойника, че като се разреваха — чак в Орлеан да ги чуят; после се прегърнаха, всеки опря брадичка о рамото на другия и три-четири минути плакаха така, както никога не съм виждал мъже да плачат. Всички се разреваха заедно с тях; надали се е виждал някога такъв плач. Единият застана от едната страна на мъртвеца, другият от другата, после коленичиха, опряха чела о ръба на ковчега и взеха да се молят мълчешката. Сега вече всички се разридаха на глас… и горките момичета също; а жените отиваха при момичетата, прегръщаха ги, без да продумат, целуваха ги тържествено по челата, после слагаха ръка на главите им, поглеждаха разплакани към небето, почваха да ридаят и всяка се отдръпваше да даде ред и на другите да изиграят представлението. По-противно нещо не бях виждал!

Както и да е, подир малко кралят стана, пристъпи напред, дойде на себе си и взе да мърмори някаква реч — просто дрънкаше през сълзи разни глупости: какво страшно изпитание било за него и за горкия му брат да загубят покойника, и то без да го заварят жив, след като пропътували цели четири хиляди мили; само че това изпитание ставало по-леко, като гледали съчувствието и свещените сълзи на другите, за което им благодари от все сърце от свое име и от името на брата си; просто не можели да изкажат с думи благодарността си, защото думите били много слабо и студено нещо; и разни такива глупости; да ти опротивее да ги слушаш. Накрай измърмори благочестиво „амин“ и се разрева сърцераздирателно.

Щом рече той „амин“, някой от тълпата запя един псалом и всички взеха да му пригласят, колкото им глас държи, та ми поолекна на душата, все едно, че излизах от черква. Хубаво нещо е песента; а никога досега не бях виждал тия празни приказки и славословия така да успокояват и да звучат толкова искрено и утешително.

После кралят пак задрънка, каза, че на него и на племенниците му ще им бъде много приятно, ако някои от най-близките приятели на семейството останат на вечеря и им помогнат да подредят тленните останки на покойника; ако горкият му брат, който почивал в ковчега, можел да говори, знае се кои хора щял да покани, защото те му били най-скъпи и често ги споменавал в писмата си. Затова и той ще ги спомене сега поред: благоговейният мистър Хобсън, дякон Лот Хови, мистър Бен Ръкър, Абнър Шеклфорд, Леви Бел, д-р Робинсън заедно със съпругите им и вдовицата Бартли.

Благоговейният Хобсън и д-р Робинсън бяха по това време на лов в другия край на града — искам да кажа, че д-р Робинсън изпращаше един болен за оня свят, а проповедникът му показваше пътя. Адвокатът Бел бил в Луисвил по работа. Но другите бяха налице, затова всички дойдоха да се ръкуват с краля, благодариха му и се разговаряха с него; после се ръкуваха с херцога, без да му говорят — само се усмихваха и клатеха глави като завеяни, а той правеше разни знаци с ръце и гугукаше през цялото време като бебе, което още не може да говори.

Затова пък кралят не млъкваше и успя да разпита за всички, до последното куче, назоваваше всекиго по име и споменаваше за някои дребни случки, ставали някога в града, или за семействата на Джордж и Питър. И всякога даваше да се разбере, че за тия работи е научил от писмата на Питър. А това беше чиста лъжа, защото всичко беше научил от оня глупчо, дето го откарахме с лодката до парахода.

После Мери-Джейн донесе писмото, оставено от баща й, кралят го прочете на глас и пак се разплака. Бащата оставяше жилището и три хиляди златни долара на момичетата; табачницата (която давала добър доход) заедно с другите къщи и полски имоти (за около седем хиляди долара) и три хиляди долара в злато оставяше на Харви и Уилиам. Пишеше още на кое място в мазето са скрити шестте хиляди долара. Двамата мошеници казаха, че ще идат да донесат парите и ще ги поделят честно, както му е редът; а на мене казаха да взема една свещ и да тръгна с тях. Затворихме вратата на мазето и щом намериха кесията, я изпразниха на пода. Ех, че красота бяха тия жълтички! И как засвяткаха очите на краля! Плесна херцога по рамото и рече:

— Това вече не е шега работа! Наистина не е! Какво ще кажеш, Билджи, ще надминем Жирафа, а?

Херцогът се съгласи, че е така. Вземаха жълтиците, пускаха ги през пръстите си и ги оставяха да звънят по пода; после кралят рече:

— Няма какво да се приказва; братя на богат покойник и представители на останали в чужбина наследници, това е тъкмо за нас работа, Билджи. Ето какво значи да се уповаваш на провидението! В края на краищата няма по-умно нещо! Всичко съм опитвал, ама от това по-добро няма!

Всеки друг на тяхно място щеше да се зарадва от такава купчина пари и щеше да ги вземе на доверие; ама нашите хора решиха да ги броят. Като ги преброиха, излезе, че са четиристотин и петнайсет долара по-малко. Кралят се ядоса:

— Дявол да го вземе, къде може да е дянал тия четиристотин и петнайсет долара?

Поразтревожиха се малко и взеха да тарашуват, дано ги намерят. Херцогът рече:

— Нали е бил болен човекът, може да е сбъркал… така трябва да е станало. Най-добре да се помирим със загубата и да си мълчим. И без тях ще минем.

— То се знае, че може и без тях да минем! Не се грижа аз за парите… за сметката мисля! Трябва да бъдем честни, почтени, вън от всяко подозрение, както се казва. Трябва да занесем парите горе и да ги преброим пред всички — да няма никакво подозрение. А щом покойникът пише, че са шест хиляди, не можем…

— Чакай! — прекъсна го херцогът. — Дай да допълним недостига! — и взе да вади жълтици от джоба си.

— Чудесно го измисли, херцоже,… умна глава имаш — рече кралят. — Пак старият Жираф да ни помогне! — и той взе да вади жълтици от джобовете си и да ги нарежда на фишечета.

Може да се каже, че изпразниха джобовете си, ама натъкмиха шестте хиляди.

— Слушай — рече херцогът, — още нещо ми дойде на ум. Да се качим горе, да преброим парите и да вземем да ги подарим на момичетата.

— Гледай ти, херцоже! Позволи ми да те прегърна! Надали някой е измислял по-забележително нещо! Такава глава като твоята, ей богу, не съм виждал! Не ще и дума, че умно си я намислил! Нека ни заподозрат в нещо, ако могат… Това ще затвори всекиму устата.

Като се качихме горе, всички се насъбраха около масата, кралят взе да брои парите и да ги прави на фишечета по триста долара — двайсет чудесни фишечета. Всички ги поглеждаха алчно и се облизваха. Като прибраха пак парите в кесията, видях, че кралят почва да се надува — готви се да държи реч. И започна:

— Приятели, нещастният ми брат, който лежи в ковчега, се е показал щедър към тия, които оставя в тая долина на мъките, показал се е щедър към трите клети агънца, които обичаше и подслони, когато останаха без баща и майка. Да, а ние, които го познаваме, знаем, че е щял да бъде и по-щедър към тях, ако не се е боял да не огорчи своя мил Уилиам и мене. Дали наистина е щял да го стори? Ни най-малко не се съмнявам. А какви братя ще сме ние, ако попречим на такова дело и в такова време? Какви чичовци ще сме, ако ограбим — да, ако ограбим — в такова време милите нещастни агънца, които той толкова е обичал? Доколкото познавам Уилиам (а мисля, че го познавам), той,… но най-добре да попитам самия него. — Обърна се и взе да прави с ръце разни знаци на херцога, а тоя го гледа някое време като занесен; после изведнъж сякаш разбра какво иска да му каже оня, скочи изведнъж към краля, загука от радост и най-малко петнайсет пъти го прегърна. После кралят продължи: — Знаех си аз; предполагам, че сега всеки се е убедил в чувствата му. Елате, Мери-Джейн, Сузан, Джоана, вземете парите… всичките. Това е дар от покойника, който почива ей там, безчувствен, но зарадван.

Мери-Джейн се спусна към него, а Сузан и Заешката устна към херцога. И започнаха едни прегръдки и целувки, каквито не бях виждал досега. Всички се струпаха около тях просълзени, някои стискаха ръце на двамата мошеници и казваха:

— О мили хора!… Колко сте добри!… Как можахте!… След малко всички се разприказваха пак за покойника, колко бил добър, каква загуба било, че е умрял и така нататък; после отвън се вмъкна някакъв едър мъж с широка челюст, застана да слуша, без да проговори, нито пък някой му заговори, защото кралят приказваше и всички го слушаха. Кралят казваше не знам за кого си:

— …защото те бяха много близки приятели на покойния. Затова ги поканихме тая вечер тук; но утре искаме да дойдат всички, защото той уважаваше всички, обичаше всички и редно е на погребалния пир да присъствуват всички.

И пак взе да се вайка, защото обичаше да се слуша сам, като приказва; от време на време все повтаряше за погребалния пир, но херцогът не можа да се стърпи, ами написа на едно листче „на погребението, глупако!“, сгъна го, загука и го подаде на краля през главите на хората. Кралят го прочете, прибра го в джеба си и пак заприказва:

— Горкият Уилиам, колкото и да е натъжен, все за другите страда. Пише да поканя всички да дойдат на погребението… Иска всички да се смятат поканени. Само че напразно се тревожи — нали тъкмо това казах и аз!

После си продължи най-спокойно да повтаря от време на време за погребалния пир, както и по-рано. Като го повтори за трети път, рече:

— Казвам погребален пир, не защото така се казва — знам, че не се казва така, а се казва погребение — но редното е да се казва погребален пир. В Англия не се казва вече погребение. Не е прието. Сега в Англия казваме пир. Тая дума е по на място, защото по-точно определя, каквото искаме да кажем. „Погребален пир“ се състои от гръцката дума пир, която значи външно, общо, достъпно за всички; и еврейската дума погреб, която значи посаждам, покривам; оттам идва и думата погребвам. Така че, както виждате, погребален пир значи погребение, на което присъствуват всички.

Такова чудо не бях срещал досега. Само че оня с широките челюсти му се изсмя в очите. Всички се смутиха, всички зашушукаха:

— Какво правите, докторе!

А пък Абнър Шеклфорд рече:

— Ти, Робинсън, не чу ли новината? Този е Харви Уилкс.

Кралят побърза да се усмихне, подаде лапата си и рече:

— Вие ли сте добрият приятел и лекар на клетия ми брат? Аз…

— Прибери си ръката! — извика докторът. — Като англичанин приказваш, а? Такъв англичанин аз още не съм чувал. И си брат на Питър Уилкс? Мошеник си ти и нищо друго!

Че като се слисаха всички! Струпаха се около доктора, опитаха се да го успокоят, да му обяснят как Харви всякак доказал, че е наистина Харви, как познавал всекиго, и кучетата дори, по име; замолиха го да мълчи, да не оскърбява Харви и девойките и така нататък. Но без полза; той продължи да крещи и да беснее, като казваше, че всеки, който се представя за англичанин, а не може да говори като англичанин, е мошеник и лъжец. Горките момичета се бяха вкопчили в краля и плачеха, но докторът се обърна изведнъж към тях и рече:

— Бях приятел на баща ви, бях и съм и ваш приятел. И ви предупреждавам като честен приятел, който ви желае доброто и иска да ви спаси от беда и неприятности, да обърнете гръб на този нехранимайко, да го изгоните, тоя невежа и скитник, с неговия идиотски гръцки и еврейски, както ги нарича. Той е чиста проба лъжец — пристига с цял куп празни имена и факти, които е насъбрал оттук, оттам, и вие ги вземате за доказателства; а вашите глупави тукашни приятели, които трябваше да отбират повече, ви помагат да се самозаблуждавате. Ти знаеш, че съм ти приятел, Мери-Джейн Уилкс, и то безкористен приятел. Послушай ме, изгони тоя жалък негодник… Моля ти се, изгони го. Ще го направиш ли?

Мери-Джейн се изправи и, трябва да призная, беше страшно красива, когато каза:

— Ето отговора ми. — Взе кесията с парите, предаде я на краля и рече: — Вземете тия шест хиляди долара и ги вложете за мене и сестрите ми, както намерите за добре, без да ни давате разписка за тях.

После прегърна краля, а Сузан и Заешката устна се приближиха от другата му страна и също го прегърнаха. Всички бурно заръкопляскаха и затупаха с крака по пода, а кралят вирна глава и се усмихна гордо. Тогава докторът рече:

— Добре, аз си умивам ръцете от тая работа. Но предупреждавам ви, че ще дойде време, когато ще ви призлява, щом си спомните днешния ден.

И си тръгна.

— Добре, докторе — рече кралят любезно-подигравателно, — ще изпратим да ви потърсят тогава.

Всички се засмяха и казаха, че чудесно му отплатил.