Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (20)

Глава двадесета
КАК ВИСОЧАЙШИТЕ ОСОБИ ОПЛЯЧКОСАХА ПОКВИЛ

Те взеха да ни разпитват за какво ли не; искаха да разберат защо денем крием сала и лежим, вместо да плаваме… Да не би Джим да е избягал негър?

— Господ да ви е на помощ! — казвам им аз. — Та нима избягал негър ще отива на юг?

Признаха, че няма да бяга в Южните щати. Трябваше някак да ги омотая, затова им рекох:

— Моят род е от графството Пайк, в щата Мисури; там съм се родил и аз; само че всички измряха; останахме само аз, баща ми и брат ми Айк. Баща ми реши да зареже всичко и да се пресели при чичо Бен; той има една малка ферма при реката, на четирийсет и четири мили под Орлеан. Баща ми беше много беден, а имаше и дългове; като се разплати, му останаха само шестнайсет долара и нашия негър Джим. С тия пари не можехме да пропътуваме хиляда и четиристотин мили, дори ако пътуваме на палуба. Не щеш ли, щом придойде реката, на баща ми му провървя; попадна му тоя сал и ние веднага решихме да слезем с него до Орлеан. Само че късметът на баща ми не трая дълго. Някакъв параход закачи една нощ предния край на сала и всички се намерихме под витлото; ние с Джим изплувахме как да е, но баща ми беше пиян, а пък Айк беше само на четири години и вече не ги видяхме. Ден-два се чудехме де да се денем, защото все ни срещаха разни хора с лодки и искаха да ми вземат Джим — смятаха го за избягал негър. Затова взехме да не пътуваме денем, а само нощем, та да не ни закачат.

Херцогът рече:

— Оставете тая работа на мен: все ще измисля как да пътуваме и денем, ако потрябва. Ще помисля и ще намеря начин. Днес ще си стоим тук, то се знае, защото не е безопасно да минем денем покрай град.

Привечер взе да притъмнява — заприлича на дъжд; някъде в долния край на небето зашариха светкавици, листата зашумоляха — личеше, че ще има грозна буря. Затова херцогът и кралят отидоха да разгледат по-отблизо колибата — да видят какви легла има вътре. Моето беше сламеник, а Джимовият беше напълнен с царевичина; в такъв сламеник все има стебла и те бодат, като легнеш; а като се обръщаш, шумолят, сякаш си легнал на купчина сухи листа; толкова шумолят, че, щеш не щеш, се събуждаш. Затова херцогът реши да легне на моя сламеник, ама кралят каза, че тая няма да я бъде.

— Надявах се различието в сана ни да ти подскаже, че не е редно да спя на сламеник, пълен с царевичина. На него ще спи ваша светлост.

Ние с Джим се изпотихме от страх да не се скарат; и много се зарадвахме, щом херцогът рече:

— Писано ми е все да ме мачка желязната пета на някой деспот. Нещастията сломиха някогашната ми сила; прекланям се, покорявам се; такава ми е съдбата. Сам съм на света… ще страдам; и това ще изтърпя.

Щом се стъмни, тръгнахме на път. Кралят каза да се държим към средата на течението и да не палим никаква светлина, додето не отминем града. Подир малко се изравнихме с цял рояк светлинки — това ще е бил градът — и ги отминахме благополучно. Като се отдалечихме на три четвърт миля, запалихме сигналния фенер; към десет часа задуха, заваля, загърмя, засвятка, страшна работа; кралят ни накара да стоим на стража, додето мине бурята; а те с херцога се прибраха в колибата и легнаха да спят. Аз трябваше да стоя на вахта до дванайсет часа, ама и да имаше де да легна, не щях да се прибера и подир това, защото такава буря не се вижда всеки ден. Как пищеше вятърът! А през секунда-две някоя светкавица ще запали гребените на вълните на половин миля наоколо, островите бяха като изпратени през дъжда, дърветата се огъваха и пращяха от вятъра; а като затрещи — буум! буум! тряяс! буум! буум! — ще кънти, ще ехти, а додето заглъхне — нова гръмотевица. Вълните щяха на няколко пъти да ме отнесат от сала, ама аз се бях разсъблякъл съвсем гол и малко исках да знам. Не се бояхме и от коренища — от светкавиците беше светло като посред бял ден, та много лесно можехме да променим посоката и да ги избиколим.

Аз трябваше да стоя на вахта досред нощ, ама ми се доспа, затова Джим каза, че ще изкара вместо мене първата половина; той е всякога готов за такива работи. Пропълзях в колибата, но херцогът и кралят така се бяха разположили и проснали крака, че нямаше място за мене, затова легнах отвън — не ме беше страх от дъжда, защото беше топъл, пък и вълните вече не бяха толкова високи. Към два часа вълнението пак се засилило и Джим щял да ме извика, после се раздумал: сторило му се, че вълните не са чак толкова високи, та да направят пакост; само че тоя път беше сбъркал, защото една страшна вълна връхлетя ненадейно и ме помете от сала. Джим щеше да си умре от смях. Не съм виждал друг негър толкова лесно да се разсмива.

Поех аз вахтата, а Джим си легна и захърка. Полека-лека бурята съвсем премина, а щом се мярна първата светлинка на брега, аз го събудих и двамата откарахме сала на скрито за през деня.

След закуска кралят извади една вехта, мръсна колода карти и двамата с херцога седнаха да играят, като залагаха по пет цента на игра. Като им омръзна да играят, взеха да „обмислят бойния план“, както го нарекоха. Херцогът се наведе над куфара си, извади оттам цяла купчина печатни афиши и взе да ги чете на глас. В един се казваше, че: „Прочутият д-р Арман де Монталбан от Париж ще държи беседа за «науката френология», еди-къде си, еди-кога си, вход десет цента. А срещу двадесет и пет цента определя характера и способностите на човека.“ Херцогът каза, че този доктор е самият той. На друг афиш се наричаше „световноизвестният Шекспиров трагик Гарик Младши [Гарик (Дейвид) — прочут английски актьор от XVIII век.]“, от Дръри лейн, Лондон. На трети, под какви не имена, беше вършил разни чудеса, например намирал вода и злато с „магическа пръчка“, развалял магии и така нататък. Подир малко рече:

— Но театралната муза ми е най-любима. Излизали ли сте на сцена, ваше величество?

— Не — отвърна кралят.

— Ще излезете тогава, ваше величество, и то преди да минат три дни — рече херцогът. — В първия свестен град, дето стигнем, ще наемем някоя зала и ще представим дуела из „Ричард III“ и сцената на балкона от „Ромео и Жулиета“. Какво ще кажете?

— Готов съм на всичко, стига да носи печалба, Билджуотър; само че не разбирам нищо от актьорство, нито ми се е случвало да виждам такова нещо. Много малък бях, когато баща ми канеше актьори в двореца. Дали ще можете да ме научите?

— Като нищо!

— Добре. Душата ми е закопняла за нов занаят. Да започнем веднага.

Херцогът му разправи всичко от игла до конец — кой е Ромео, коя е Жулиета, после каза, че е свикнал да играе Ромео, затова кралят ще бъде Жулиета.

— Само че щом Жулиета е такава млада девойка, херцоже, голата ми глава и побеляла брада май няма да й приличат.

— Не се тревожете; тия селски простаци няма и да забележат тая работа. Освен това вие ще бъдете в костюм и съвсем ще се промените; Жулиета стои на балкона в нощница, с нощна шапчица с воланчета и се възхищава на луната, преди да си легне. Ето ви костюмите за ролите.

Той извади два-три костюма от басма за пердета и каза, че това са средновековни доспехи за Ричард III и противника му, подир това бяла памучна нощница и също такава нощна шапчица. Кралят ги одобри. Тогава херцогът извади книга и зачете тържествено-протяжно ролите, като подскачаше по сала, за да покаже как трябва да се играе всяка роля; после даде книгата на краля и му поръча да научи наизуст ролята си.

Три мили по-надолу, след завоя, имаше едно малко градче; подир обед херцогът каза, че намислил как да плуваме и денем, без опасност за Джим; трябвало само да доуредим някои неща в градчето. Кралят каза, че и той трябва да види дали няма да му попадне някоя слука. На нас пък ни се беше свършило кафето, та Джим рече да ида и аз с тях да донеса кафе.

Когато влязохме в градчето, никъде не се виждаше жива душа, улиците бяха пусти и съвсем тихи като в неделя. Само един болен негър се припичаше на слънце в един двор; той ни каза, че целият град, освен болните, старците и децата, бил на проповед, нейде на две мили оттук, в гората. Кралят разпита как се отива дотам и реши веднага да иде, дано изкара нещо от това събрание. И на мен позволи да ида, ако искам.

Херцогът каза, че му трябвала печатница; намерихме я, в една стаичка над малка дърводелница, само че и дърводелец, и печатари бяха отишли на събранието, ама не бяха заключили вратите. Помещението беше мръсно и затрупано с какво ли не, навсякъде имаше петна от мастило, а по стените обявления с рисунки на избягали негри и коне за Продан. Херцогът съблече палтото си и каза, че не му трябва вече нищо. А ние с краля тръгнахме за молитвеното събрание.

Стигнахме след половин час; бяхме вир вода, защото денят беше много горещ. Заварихме най-малко хиляда души, надошли от двайсет мили наоколо. В гората беше пълно с коли и коне, вързани къде ли не; конете ядяха овес от торбите и махаха опашки, да се бранят от мухите. Под навеси от колове и клони продаваха кейк с исиот, лимонади, дини, пресни царевици и разни други плодове.

Проповедта слушаха пак под навеси, само че по-големи и претъпкани с народ. Пейките бяха от повалени стволове, с дупки откъм кръглата страна, дето бяха вбили колове за крака. Нямаха облегала. Проповедниците стояха на висока площадка в дъното на навеса. Жените бяха със сламени шапки; едни бяха с рокли от лен и вълна, други с памучни, най-младите с басмени. Повечето младежи бяха боси, а децата бяха само по ризки. Някои по-стари жени плетяха, момчетата и момичетата се закачаха.

Под първия навес, дето спряхме, проповедникът четеше псалми. Прочете два реда, а другите ги повторят в хор; чудесно беше да ги слушаш — хора много и всички пеят от сърце; прочете още два реда, другите пак запеят и така нататък. Хората все повече се разгорещяваха и по-високо пееха; накрай едни взеха да стенат, а други да крещят. Тогава проповедникът почна най-усърдно да ги поучава; обръщаше се ту на една, ту на друга страна, навеждаше се напред, махаше с ръце, въртеше се и викаше, колкото му глас държи; а от време на време току вземе библията, отвори я, вдигне я и извика: „Ето медната змия в пустинята! Погледнете я и бъдете изцерени!“ Хората се провикваха: „Слава! Амиин!“ После той продължаваше да проповядва, а те стенеха, плачеха и викаха амин.

„О, елате на скамейката на кающите се, вие, почернели от греха! (Амин!) Елате, болни и страдущи! (Амин!) Елате, хроми, сакати и слепи! (Амин!) Елате, бедни и нуждаещи се, потънали в позор! (Амин!) Елате, всички уморени, измъчени и оскърбени!… Елате, всички изпаднали в униние! Елате вие, със съкрушени сърца! Елате във власеница, с греха и скверността си! Водите на очищението са пред вас, небесните двери са разтворени… влезте и се успокойте! (Амин! Слава, слава, алилуйя!)“

И така нататък. Не можеше да се разбере какво приказва проповедникът, защото всички викаха и плачеха. Хората наставаха и се мъчеха да си пробият път до скамейката на кающите се, а по лицата им се лееха сълзи; като се събраха на предните скамейки, каещите се взеха да пеят, да викат и да се хвърлят като полудели на сламата по земята.

Додето разбера какво става, и кралят тръгна с тях, като викаше повече от всички; подир малко се качи на площадката, проповедникът го помоли да говори на народа и той веднага се съгласи. Каза на хората, че бил пират… Цели трийсет години бил пират по Индийския океан… Само че миналата пролет бандата му пострадала в една битка и той се прибрал в родината си да събере нови хора, но, слава богу, миналата нощ го ограбили на парахода, с който пътувал, и го захвърлили на брега без нито един цент. Той много се зарадвал на тая случка, защото тя била истинска благодат за него — сега вече станал друг човек и за пръв път в живота си бил щастлив; макар и беден, пак щял да се помъчи да стигне до Индийския океан, та да върне пиратите в правия път; в тая работа можел да сполучи повече от всеки Друг, защото знаел всички пиратски шайки там; макар че било мъчно да стигне дотам без пари, щял да го направи и щом сполучел да върне някой пират в правия път, щял да му каже: „Не ми благодари, не смятай, че заслугата е моя: тя се пада на богомолците от молитвеното събрание в Поквил, истински братя и благодетели на человеческия род и на техния предобър проповедник, най-верен приятел на всеки пират!“

После се разплака, а с него заедно и всички. Някой се провикна:

— Да му съберем малко пари, да му съберем пари!

Пет-шест души скочиха да събират пари, ама някой извика:

— Нека ни обиколи сам с шапката си!

Всички се съгласиха. И проповедникът също.

Тогава кралят взе да обикаля из тълпата с обърната шапка в ръка, като бършеше очи, благославяше хората, хвалеше ги и им благодареше, дето са толкова добри към нещастните пирати из далечните морета; а от време на време някое хубаво девойче ще се надигне от мястото си и със сълзи на очи ще поиска позволение да го целуне за спомен; той всякога позволяваше, разбира се; някои и сам прегръщаше и целуваше по пет-шест пъти… Всички го канеха да им погостува по една седмица и казваха, че това ще е чест за тях; а той отговаряше, че е излишно да се бави, защото молитвеното събрание свършва днес, освен това трябва да стигне по-скоро в Индийския океан, да благовести между пиратите.

Щом се върнахме на сала, той преброи парите и видя, че е събрал осемдесет и седем долара и седемдесет и пет цента. Домъкнал беше и една дамаджана уиски от цели три галона; намерил я в една кола, когато се връщахме през гората. Кралят каза, че никога не бил печелил за един ден толкова пари от проповеди. И още, че езичниците пет пари не струват пред пиратите, ако е да се издоят богомолци.

И херцогът смятал отначало, че е спечелил доста нещо, но като пристигна кралят, вече не мислеше така. В печатницата беше набрал и отпечатал на фермери някои дребни неща — две обяви за продажба на коне, за което му платили четири долара. Освен това събрал за десет долара обявления за вестници, но казал, че ще им вземе само четири долара, ако му ги предплатят; и хората ги предплатили. Вестникът струвал два долара на година, а той записал трима души за половин долар на година при условие, че ще му предплатят и него; записаните искали да платят, както е обичаят — с дърва и лук, ама той казал, че току-що купил печатницата и намалил до крайност цените, но ще работи само в брой. Набрал едно стихотворение. Сам си го съчинил — три нежни и тъжни стихчета — заглавието им беше „Разбий, о студен свят, съкрушеното ми сърце!“ И след като го набрал и приготвил за печат, не взел нито цент за него. Спечелил девет долара и половина, ама се потил цял ден за тях.

После ни показа друго малко обявление, за което пак не беше взел нищо, защото го беше напечатал за нас. То представляваше един негър беглец, със закачена на прът торба, а под него пишеше: „200 долара награда“. По-нататък се разказваше за Джим, когото бе описал съвсем точно. Казваше се, че избягал през зимата от плантацията Сен Жак, на четирийсет мили под Ню Орлеан. Заминал навярно на север, а който го улови и върне, ще получи наградата и ще му се платят всички разходи.

— Така че — каза херцогът — отсега нататък можем да плаваме и денем, ако потрябва. Щом видим, че някой идва към нас, ще вържем ръцете и нозете на Джим, ще го бутнем в колибата, ще посочим обявлението и ще кажем, че сме го уловили, но нямаме пари да пътуваме с параход, затова сме взели назаем този сал и отиваме да си приберем наградата. Много щяха да му приличат белезници и вериги, ама не вървят с приказките, че сме бедни: те са един вид накити. За нас приляга само въже… Трябва да вършим всичко със стил, както казваме в театъра.

Всички признахме, че херцогът е много хитър и няма да имаме неприятности, ако пътуваме денем. Тая нощ ще се измъкнем по-далеко от врявата, която ще се вдигне, щом в градчето разберат какво е правил херцогът в печатницата; после вече ще я караме, както си искаме.

Притаихме се и не мръднахме до десет часа; после се плъзнахме към средата на реката, по-далечко от града, а фенера запалихме чак когато не можеха да го видят оттам.

Като ме събуди да го сменя в четири часа сутринта, Джим рече:

— Какво кажеш, Хък, дали срещнем пак някой крал по пътя?

— Не — рекох, — сигурно няма.

— Добре — каза той, — работа наред тогава. Няма нищо против един-двама крал, ама толкова стига. Нашият дене-ноще пиян, и херцогът не по-стока.

Както разбрах, Джим помолил краля да му поприказва френски — ей тъй, да види като какъв е тоя език; ама кралят отговорил, че толкова отдавна напуснал родината си и толкова нещо преживял, та го забравил.