Включено в книгата
Оригинално заглавие
Adventures of Huckleberry Finn, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Глава втора
СТРАШНАТА КЛЕТВА НА ШАЙКАТА НИ

По една пътечка между дърветата тръгнахме на пръсти към края на градината, като се навеждахме, за да не се издраскаме От клоните. Като минавахме покрай кухнята, аз се препънах в един пън и изшумолях. Свихме се и се притаихме. Едрият негър на мис Уотсън — казваха му Джим — се показа на кухненската врата; ясно го видяхме, защото зад него имаше лампа. Събудил се беше, подаде глава навън, ослуша се около една минута и попита:

— Кой е?

Ослуша се пак, после слезе на пръсти и застана точно между нас; просто можехме да го пипнем. Доста минути сигурно минаха, без да чуем нещо, макар че бяхме толкова близо едни до други. По едно време ме засърбя глезенът, ама не смеех да се почеша; после ме засърбя ухото; после гърбът, точно между плешките. Мислех, че ще умра, ако не се почеша. Оттогава много пъти ми се е случвало такова нещо. Щом си при важни хора, или на погребение, или се мъчиш да заспиш, когато не ти се спи — с една дума, щом си някъде, дето не е място да се чешеш, ще започне да те сърби на хиляди места. След малко Джим каза:

— Я слушай, кой ти и къде? Кучета ме яли, ако не чул нещо! Хм, знам аз какво правя: сядам и седя, дорде пак чуя!

Седна той на земята между Том и мене. Облегна се на едно дърво, протегна крака и единият му крак просто се допря до моя. Сега пък ме засърбя носът. И ме сърбя, додето очите ми се насълзиха. Ама не се почесах. После ме засърбя отвътре. След това ме засърбя под носа. Не знаех как да стоя, без да мърдам. Тази напаст трая шест-седем минути; ама на мене ми се стори, че няма край. Сърбеше ме вече на единайсет различни места. Виждах, че не мога да изтърпя нито минута повече, но стиснах зъби и рекох: ще опитам. Тъкмо тогава Джим засумтя, после захърка — и на мене изведнъж всичко ми мина.

Том ми даде знак — млясна тихичко — и двамата запълзяхме на четири крака. Като изминахме десетина стъпки, Том прошепна да вържем на шега Джим за дървото. Не бива — рекох аз, — той може да се събуди, да вдигне врява и в къщи ще разберат, че съм офейкал. Тогава Том се сети, че свещите му били малко, и реши да се промъкне в кухнята да вземе още. Не исках да го пусна. Казвах му, че Джим може да се събуди и да си влезе. Ама Том искаше да опита; нямащо — промъкнахме се и взехме три свещи. Том остави на масата пет цента, да ги плати. Като излязохме, аз се изпотих от бързане да се махна по-скоро, но Том не се стърпя и отиде пълзешком до Джим, да си изиграе номера. Толкова тихо и пусто беше наоколо, та чакането ми се стори без край.

Щом се върна, поехме по пътечката покрай оградата на градината и полека-лека стигнахме до стръмния връх на могилата зад къщата. Том каза, че взел тихичко шапката на Джим и я закачил на една вейка точно над главата му. Джим се поразмърдал, ама не се събудил. По-късно Джим разправяше, че магесниците го омагьосали и приспали, после го яхнали, обикаляли с него целия щат и накрай го върнали на същото място под дървото, а шапката му окачили на вейката — да се разбере кой е свършил тая работа. При второ разправяне Джим каза, че го яздили до Ню Орлеан; при всяко ново разказване отиваше все по-далече, доде най-после каза, че го яздили по целия свят и го съсипали — по целия му гръб имало мехури от седлото. Джим ужасно се гордееше с това и просто почна да не поглежда другите негри. Те изминаваха много мили, за да го чуят, и Джим стана най-почитаният негър из нашите места. Чуждите негри го гледаха зяпнали, сякаш беше чудо. Щом се стъмни, негрите насядват около огнището в кухнята и все за магесници приказват; ала щом някой заговори и започне да разправя надълго и нашироко, Джим ще се намеси и ще каже: „Хм! Че какво отбираш вие от магесници!“, и негърът се свива и смълчава. Джим носи постоянно на врата си петцентовата пара, нанизана на връв, и казва, че била магия; дяволът собственоръчно му я дал и рекъл, че може да изцерява с нея всекиго и да вика магесниците, когато си поиска, щом й промърмори някакви думи; само че никога не издаде какво трябва да й каже. Негрите от цялата околност идеха при Джим и му даваха всичко, каквото имат, само да погледнат тая петцентова пара; ама не смееха да я пипнат, защото дяволът се бил допирал до нея. Джим вече не ставаше за слуга, страшно беше вирнал глава след срещата с дявола и магесниците.

Както и да е, стигнахме с Том до върха на могилата, погледнахме надолу към селото и видяхме там да мигат две-три светлинки, сигурно при болни. Над нас блестяха звездите а под селото беше реката — тиха, величествена, цяла миля широка. Като слязохме от могилата, намерихме Джо Харпър, Бен Роджърс и още две-три момчета, скрити в старата табачница. Отвързахме една лодка, спуснахме се на две и половина мили по реката, до голямата канара при могилата, и там слязохме на брега.

Отидохме до едни храсталаци, дето Том ни накара да се закълнем, че ще пазим тайна, после ни показа една дупка в могилата, сред най-гъстия храсталак. Запалихме свещи и запълзяхме нататък. Като пропълзяхме около двеста ярда [английска мярка за дължина, равна на 91,5 см] пред нас се откри пещера. Том поогледа пътечките, после се шмугна под една стена, дето никога нямаше да помислите, че има отвор. Минахме през един тесен проход и влязохме в нещо като стая, влажна, прогизнала и студена. Там се спряхме. Том рече:

— Сега вече ще съставим нашата разбойническа шайка. Ще я наречем бандата на Том Сойер. Който иска да се присъедини към нея, трябва да положи клетва и да запише с кръв името си.

Всички се съгласиха. Том извади един лист, дето беше написал клетвата, и я прочете. С нея всяко момче се заклеваше да не напуска шайката и да не издава тайните й; а щом някой стори зло на момче от шайката, падне ли ти се по жребий да убиеш тоя човек и рода му, длъжен си да го сториш. Не бива нито да ядеш, нито да спиш, додето не го убиеш и не изрежеш на гърдите му кръст — сиреч знака на шайката ни. Който не е от нашата шайка, не може да си служи с този знак; ако си послужи, шайката ще го даде под съд; ако си послужи повторно, ще го убием. Ако някой член на шайката издаде тайните й, ще го заколим, ще изгорим трупа и ще разпилеем пепелта му, а името му ще бъде задраскано с кръв в списъка, никой от шайката няма да го споменава, ще го прокълнат и забравят.

Всички казаха, че клетвата е чудесна, и попитаха Том сам ли я е измислил. Той каза, че нещичко измислил сам, друго взел от книги за пирати и разбойници. Всяка истинска шайка си имала такава клетва.

Някой рече дали не е добре да се избиват и семействата на момчетата, които издадат тайната. Том призна, че тази мисъл не е лоша, извади молив и я записа. После Бен Роджърс рече:

— Ами Хък Фин няма семейство; какво ще правим с него?

— Как да няма, нали има баща? — рече Том Сойер.

— Ех, има баща, ама къде можеш да го намериш? Едно време се търкаляше пиян с шопарите около старата табачница, ама повече от година вече никой не го е виждал нататък.

Започнаха да се съвещават и без малко щяха да ме изгонят, защото всяко момче трябваше да има семейство или човек, когото можем да убием; инак няма да е справедливо. Но като не можаха да измислят нищо, всички се объркаха и млъкнаха. Аз без малко щях да се разплача; ама изведнъж ми хрумна нещо и предложих мис Уотсън — нея да убият! Всички рекоха:

— Виж, тя става! Работата се нареди. И Хък може да остане.

После всеки се убоде с карфица да вземе кръв за подписа си. И аз също.

— А сега — рече Бен Роджърс — какво ще върши тази шайка?

— Ще грабим и ще убиваме — каза Том.

— Кого ще ограбваме? Къщи ли, добитък ли или…

— Глупости! Да грабиш добитък и така нататък не е грабеж, а проста кражба — рече Том Сойер. — Ние не сме крадци. Кражбата не е достойна работа. Ние сме разбойници. Спираме, маскирани, то се знае, дилижанси и каляски по пътищата, убиваме хората и вземаме часовниците и парите им.

— Непременно ли трябва и да убиваме хората?

— Разбира се. Така е най-добре. Някои мислят другояче, но повечето хора смятат, че е най-добре да се убиват всички — само някои можем да докарваме в пещерата и да ги държим, додето получим откуп.

— Откуп ли? Това пък какво е?

— Не знам. Знам само, че така се прави. Чел съм в книгите; затова и ние трябва така да постъпваме.

— Как ще го вършим, като не знаем какво е?

— Ех, не приказвай така, трябва да го правим. Нали ти казах, така пише в книгите? Да не искаш да постъпваш не така, както е писано в книгите, и всичко да объркаш?

— Всичко това е чудесно на думи, Том Сойер, но как, дявол те взел, ще получим откуп за тия хора, щом не знаем как трябва да свършим тая работа? Това искам да разбера. Как мислиш ти, какво е това откупът?

— Как да ти кажа, не знам какво е. Казано е да ги държим, додето ги откупят. Може би значи, че трябва да ги държим, докато умрат.

— Това, виж, е някак по-ясно. Може и така да е. Защо не го каза по-рано? Ще ги държим, додето ги откупят. Ама че напаст ще бъдат — ще изпоядат всичко и все ще се мъчат да бягат.

— Какво разправяш, Бен Роджърс? Как ще бягат, когато ще има часовой? Ще ги застреля, щом рекат да мръднат.

— Часовой ли? Как не! Да стои някой цяла нощ буден, само и само да ги пази! Глупост! Защо да не вземе една тояга и да ги откупи още щом ги доведат?

— Защото не пише така в книгите… Затова! Слушай, Бен Роджърс, ще вършиш ли работа, както е прилично, или няма?… Да се разберем! Смяташ ли, че хората, дето са писали книгите, са знаели как е редно да се постъпи или мислиш, че ти ще ги учиш? И дума да не става! Не, сър, ще ги изкупуваме, както му е редът.

— Добре. Нямам нищо против. Казвам само, че редът е глупав. Я слушай, и жените ли ще убиваме?

— Ех, Бен Роджърс, ако бях глупак като тебе, нямаше да се обаждам толкова често! Да убиваме жените ли? Никъде не пише такова нещо. Жените закарваш в пещерата и се държиш с тях учтиво като паж; а те полека-лека се влюбват в тебе и не искат вече да се върнат в къщи.

— Добре, щом е така, съгласен, ама не виждам никакъв разум в тая работа. Много скоро пещерата ще се препълни с жени и мъже, които чакат да ги откупят, и няма да остане място за разбойниците. Ама карай, няма какво да приказвам повече!

Малкият Томи Барнс беше вече заспал, а когато го събудиха се уплаши, разплака се, взе да вика, че иска да си върви при майка си и не ще да бъде вече разбойник.

Всички му се смяха, викаха му плачльо, а той се разсърди и каза, че веднага ще иде да ни издаде. Том му даде пет цента да мълчи, после нареди всички да си идем в къщи и да се съберем пак идущата седмица, за да ограбим и убием някого.

Бен Роджърс каза, че може да излиза само в неделен ден, затова поиска да започнем идущата неделя; но всички момчета рекоха, че е грехота да започнем в неделя, и така си и остана нерешено кога да започнем. Казахме, че ще се съберем в най-скоро време да определим деня, после избрахме за главатар на шайката Том Сойер, а за помощник-главатар Джо Харпър и си тръгнахме за в къщи.

Аз се покатерих по навеса и се прибрах през прозореца още преди да съмне. Новите ми дрехи бяха изпонакапани от свещ и изцапани с пръст, а пък аз самият бях уморен като пребито куче.