Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

Епилог

Юни, 1215 г.

Морето беше спокойно. Бавни, равномерни вълни едва браздяха повърхността му. Кайри и чайки прорязваха яркото лятно небе, изкряскваха и се спускаха рязко надолу, за да уловят някоя риба във водата. Във въздуха се носеше тежкият мирис на сол и водорасли, неповторимият аромат на морски бряг в средата на лятото.

Джоана събу чехлите си и сви пръстите на краката, после вдигна полите на роклята си достатъчно високо, за да може слънцето да стопли краката й. Някъде зад себе си дочу избухване на детски смях, последвано от оживени викове:

— Мамо! Мамо!

Усмихна се, разпознавайки гласчето на Ейдриън. Цели два дни вече бяха на Свещения остров, но по-малкото й дете все още възприемаше всичко с невероятна възхита и почуда. Дори Греъм, който обикновено беше твърде сериозен в ролята на по-големия брат, не можеше да скрие възбудата си.

— Мамо, къде си? — извика той, после се изкиска на нещо, което сестра му каза.

— Тук съм, Греъм. При дъба.

Двамата връхлетяха върху нея с възбуден смях. Джоана се търкулна настрани, усмихвайки се на обожаваните си деца. Греъм с тъмните къдрици и тъмносините очи и Ейдриън, чиято дългата махагонова коса и въздушно крехката фигура правеха да прилича на дете на елфите. Върховно щастие накара очите на Джоана да се изпълнят със сълзи, сърцето й преливаше от любов. И като се засмя на собствената си сантиментална натура, тя се надигна и седна.

— Какво правите вие двамата?

Ейдриън отвори широко очи:

— Мамо, намерихме две котенца и…

— Три котенца — внесе съществена поправка Греъм.

И извади от пазвата си две неспокойно мърдащи пухкави животинчета, докато Ейдриън разгръщаше сгънатото покривало за глава, което държеше в ръце, за да й покаже третото.

— О, Божичко — възкликна Джоана. — Дайте ги насам. Дайте да видя. О!

Тя взе миниатюрните създания и ги настани в скута си. Трите се сгушиха едно в друго, търсейки сигурност.

— Може ли да ги задържим, мамо?

— Да, може ли? Може ли? — отекна гласчето на Ейдриън.

Джоана започна полека да гали котенцата, после вдигна очи към умоляващите личица на децата си.

— Имаме вече достатъчно котки в Блекстън. И още повече в Оксуич. — Потисна една усмивка, като видя как и двамата оклюмаха. — Освен това майка им може би ги търси.

— И бавачката така каза — сви вежди Греъм. После коленичи до майка си. — Но не мисля, че имаме толкова много котки у дома.

— На мене ми харесва сивичкото — каза Ейдриън.

Взе да гали сиво-бялото котенце зад ушите и се засмя, когато то започна да си играе с пръстите й. Джоана въздъхна замислено.

— Напомня ми на Лейди Мину.

— Така е. Изглежда точно като нея — съгласи се Греъм.

— Ще я наречем Малката Мину — каза Ейдриън и легна до майка си на затоплената от слънцето трева.

— Защо вие двамата не полежите тук, а аз да ви изпея една песен, както пеех на Лейди Мину, когато беше малко котенце.

Топлото слънце, лекият ветрец и нежният глас на майка им скоро приспаха двете деца. Джоана също би могла да подремне, но не искаше — чакаше. Райлън го нямаше вече три седмици. Преди три дни беше дошъл негов пратеник с известие, че крал Джон най-накрая е подписал споразумение с бароните си. Документът вече беше получил името „Магна харта либертатум“ — „Великата харта на свободите“. Най-великият документ. Но най-хубавата новина, която пратеникът й донесе, беше, че Райлън ще си бъде у дома след няколко дни.

Подчинявайки се на едно внезапно хрумване, Джоана му бе пратила на свой ред известие с молба да дойде при тях на острова. Още от зори имаше усещането, че той ще пристигне днес.

Сянката на дъба бавно се преместваше над тях и Джоана полека се освободи от кълбото спящи деца и котенца. Вгледа се в тях, така мили и спокойни, и реши — с мъничко тъга, — че вероятно биха могли да задържат сиво-бялото коте. После вниманието й бе необяснимо привлечено към отсрещния бряг.

Усети как сърцето и трепва, когато съзря тъмната фигура на мъж, възседнал кон, оттатък пясъчната ивица. Райлън се е върнал! Не можейки да се сдържи, тя хукна през плажа и нагази в плитката вода.

Приливът бе започнал, но Джоана знаеше, че дори буря да беше вдигнала водите колкото човешки ръст, Райлън пак щеше да дойде за нея. И преди го беше правил.

Той пришпори коня и когато стигна до нея, без да спира, се наведе и я грабна в прегръдките си.

— Проклятие, колко ми липсваше! — прошепна той в косата й, притискайки я здраво към себе си. — Все едно цяла година е минала!

Джоана се засмя в прилив на искрена радост и обви ръце около врата му.

— Само три седмици.

— Цяла година — настоя той. И с жадна целувка накара смеха й да замлъкне. Когато се отделиха един от друг, очите му пламтяха в познато желание. — Господи, нищо друго не правех, само си мечтаех за този момент!

— И аз — призна Джоана. — Ами какво стана с крал Джон и споразумението, което е сключил с бароните?

Райлън отново заглуши думите й с целувка, вълнуваща и настоятелна.

— Можем да говорим за това друг път. Кажи, липсвах ли ти? А на Ейдриън и Греъм?

— Да. Да, да. Те са тук сега, но спят.

Райлън обви ръка около талията й и я поведе към децата. Тя доволна облегна глава на рамото му и двамата загледаха красивите последствия от своята любов.

— Пораснали са — забеляза Райлън с внезапно снижен и пресипнал глас.

Джоана кимна, осъзнавайки какви сложни чувства са запречили гърлото му. Обърна се, обхвана с длани бузите му и привлече главата му към себе си.

— Обичам те — прошепна тя, взирайки се в любимото лице. — Не знаеше колко щастлива ме правиш.

Райлън я притисна здраво към себе си.

— Знам. — Тъмните му очи сякаш проникваха до дълбините на душата й. — Знам, моя сладка малка гълъбице. Знам.

Край
Читателите на „Среднощна гълъбица“ са прочели и: