Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

20

Лицето на крал Джон излъчваше едновременно лукавство и триумф, помисли Райлън, когато влезе в залата. Погледът на Изабел беше по-предпазлив, но и тя не можеше да скрие победната си усмивка.

Епископ Ференди, напротив, беше по-скоро потиснат. Да не би старият пръч да се срамува от постъпката си — че донася изповедта на едно невинно момиче на краля и кралицата, за да обслужва политическите им цели? Райлън мислено се намръщи на тази представа, но нямаше никакво съмнение, че старият епископ се чувства твърде неудобно.

За негово облекчение сър Егбърт изглеждаше напълно спокоен. Райлън се страхуваше, че възрастният мъж може да не успее да изиграе предвидената за него роля в плана, но това опасение сега му се стори неоснователно. Само побелелите кокалчета на пръстите и стиснатите в юмруци пръсти издаваха таящото се у него напрежение.

Райлън грижливо си придаде безразличен изглед и се приближи към очакващата го група. Джон седеше до масата на един стол с висока облегалка, драпиран за повече удобство с тъмно меко покривало. Любимият му сокол бе кацнал в левия заден ъгъл на масата, с качулка на главата, и почти не помръдваше. Изабел бе седнала настрани на стола си, в скута й лежеше гергеф със започната бродерия. Но интересът й към ръкоделието сега явно отсъстваше. Зад нея бе застанал епископът и видът му сочеше, че би предпочел да е някъде другаде.

Залата бе добре осветена от два големи свещника и множество факли по стените и Райлън ясно видя свития на руло пергамент, който лежеше пред Джон. Годежният му договор. Не бе очаквал Егбърт да го извади, за да го представи на краля. Когато осъзна това, самообладанието му за миг го напусна и Джон явно го усети, защото се усмихна по-широко.

— Без съмнение знаете целта на тази среща, сър Райлън, и понеже това е така, ще ви спестя предисловието. Този договор се прекратява в същия този момент.

Изричайки това, кралят вдигна пергамента и с яростен жест го разкъса.

Очите на Райлън блеснаха в ярост. Колко щеше да се наслаждава, когато за пореден път провали усилията на Джон!

— Унищожаването на писменото свидетелство за уговорката ми със сър Егбърт не може да обезсили обета, сключен между двама почтени благородници.

— Двама почтени благородници — възкликна кралят. — Едва ли е почтено да се заобикаля волята на краля. И ако не бяха малцината почтени васали, които ме обграждат, такива подли червеи като вас бързо щяха да унищожат цялото ми кралство! Но този път не успяхте, лорд Блекстън, защото няма да позволя този брак да бъде сключен.

С едно движение на ръката той смете разкъсания договор от масата и парчетата пергамент се разпиляха по голия под.

— Не можете да направите това. Не можете да предотвратите брака — възрази Райлън, насилвайки се да си придаде мрачен израз.

— Мога. Докато държа годеницата далеч от вас… и от баща й — добави той, прострелвайки сър Егбърт със сърдит поглед. — Мога да направя точно това. Лейди Мерилин е под моя опека, докато баща й и аз се споразумеем кой ще е новият й годеник. И това време не е далеч — грейна той в самодоволна усмивка.

Райлън си придаде смаяно изражение. И се обърна към сър Егбърт.

— А нашият договор?

Възрастният мъж сви рамене в жест на явно примирение.

— Каузата ви е безнадеждна, Кемп. Няма да позволя така да се отнасят с дъщеря ми. Освен това кралицата посочи на ваше място един много приемлив млад мъж и той вече даде съгласието си. Остава само Мерилин да се съгласи.

— Нейното мнение няма никакво значение — изсъска Джон.

Егбърт изправи рамене и погледна към своя крал.

— Не, милорд. По тази точка трябва да остана твърд. Моя грешка беше, че не се посъветвах с нея още отначало. Ако го бях направил, сега всичко това щеше да бъде избягнато. — И той отправи остър поглед към Райлън. — Тя не иска да се омъжи за вас, сър. Именно поради това тази работа стигна до вниманието на краля. Няма да допусна същата грешка втори път. Тя трябва да бъде съгласна — изрече той, обръщайки поглед към краля. — Само тогава ще подпиша брачния договор.

Кралят се накани да отговори, но се намеси Изабел.

— Това е извънредно приемливо за нас, милорд Лотън. Дъщеря ви е добре разположена към лорд Манинг. Не виждам проблеми в това отношение.

— Те ще се оженят в двора — вметна разпалено Джон. — Още тази седмица.

— Съгласен…

— Аз не съм съгласен — прекъсна Райлън думите на сър Егбърт и се вгледа в по-възрастния мъж. — От този ден вие ме правите свой враг, ако не спазите споразумението. И ви предупреждавам, Егбърт, че няма да забравя унижението, което ми причинихте.

Настъпи напрегната тишина и Райлън зачака с разтуптяно сърце какво ще отговори Егбърт на нападката му по този толкова деликатен въпрос.

— Ръцете ми са вързани, човече! Какво искате да направя?

Тогава Райлън се обърна към Джон.

— Вашата печалба от грабителския акт, който извършихте спрямо мене, ще бъде нищожна, ако обърна силите си срещу сър Егбърт и злополучния Манинг. Защото, помнете ми думата, за тях няма да има реколти, които да събират, и следователно данъци, които да плащат на кралската съкровищница. Ако трябва да обсадя всяко селище, което те управляват, така да бъде. Но няма да допусна да ме унижават по този начин!

Когато ядните думи на Райлън отекнаха в залата, Джон изглеждаше смаян. Дори Изабел се намръщи, защото добре съзнаваше, че войната между двама феодали няма да пълни, а по-скоро ще изпразва кралската хазна.

Кралят отправи гневен поглед към Райлън.

— Може би ще ми служите по-добре, ако още сега ви задържа тук и изискам откуп, за да ви освободя!

Райлън се изсмя презрително.

— И да рискувате цял Йоркшир да се обърне срещу вас?

— Йоркшир, Йоркшир! — извика сър Егбърт, явно изгубил самообладание. — По дяволите, Кемп! Ако искате да бъдете крал във вашия проклет Йоркшир, така да е! — Обърна гръб на Райлън и се приближи към Джон, после се наведе и опря длани на масата. — Ако той вече толкова здраво държи цял Йоркшир под своя власт, тогава му дайте останалото от това, което иска. Нека се ожени за онова, другото момиче, вместо за моето. Дайте му лейди Джоана и замъка Оксуич, за да ви обещае мир!

— Какво говорите, човече? Да не сте луд? — Джон изведнъж стана от стола си и нервно закрачи из залата. — Той няма да получи подобно нещо от мене.

— Във всеки случай, и това не е достатъчно — подметна Райлън. Съзря изненаданото изражение на сър Егбърт, но го пренебрегна. Знаеше само едно — че кралят ще се успокои само ако помисли, че го е притиснал в ъгъла.

— Едно постно имение не е честно обезщетение за обширните имоти, които вървят заедно с ръката на лейди Мерилин.

— Но той няма да ви я даде — извика Егбърт. — И аз няма да позволя тя да бъде държана като затворничка тук! Или ще се съгласите да се ожените за другото момиче вместо за моята дъщеря, или аз ще направя точно това, с което вие заплашихте. Ще отворя война срещу вас и срещу всички, които се обявят за ваши приятели. Ще проклинате деня, когато сте се изпречили на пътя на Егбърт Кросли!

Крал Джон се взираше в Егбърт съвсем объркан, явно смутен от заплахите му за война, също както бе смутен и от тези на Райлън. Когато Изабел стана и тихо се приближи към съпруга си, Райлън проследи с изострено внимание всяка нейна стъпка. Кралицата имаше властта да накара нерешителния си съпруг да поеме такава посока, каквато тя пожелаеше.

— Няма никаква полза от тези викове — поде тя, хвърляйки предупредителен поглед към съпруга си — Подобни критични за държавата решения не бива да се вземат след размяна на заплахи, за които всички после ще съжаляваме.

— Не съм аз този, който ще съжалява за заплахите си — измърмори Райлън, взирайки се мрачно в Егбърт.

— Всъщност, лорд Блекстън, в предложението на сър Егбърт има доста здрав разум. — Тя го дари с лъчезарна усмивка и същевременно стисна ръката на Джон, за да го накара да не се обажда. — Вие, естествено, сте разгневен, задето са ви измамили. Ако планът ви успееше, щяхте да оглавявате истинско малко кралство. Изгледите за подобна огромна власт са наистина съблазнителни. Но вие сте достатъчно прозорлив, за да разберете, че ние не можем да позволим един неприятелски настроен лорд, какъвто тук ни се представихте, да получи такава власт.

Тя се усмихна на тримата навъсени мъже и отново седна на стола си.

— Когато се поуспокоите, сигурна съм, че ще разберете нашето становище. Нещо повече, ще ви стане ясно, че една война срещу сър Егбърт ще навреди на вас толкова, колкото и на него. Никой няма да има полза и никой няма да спечели. Мерилин ще бъде омъжена за другиго и вие няма нищо да спечелите. А е твърде вероятно да загубите и подкрепата на някои от вашите привърженици, ако започнете такава продължителна война заради лични интереси.

Райлън се взираше в съвършено спокойните черти на Изабел. Тя със сигурност беше рядкост сред жените, помисли той с възхищение. Достатъчно умна, за да прецени правилно ситуацията, и достатъчно хладнокръвна, за да изтъкне становището си без колебание или някакъв признак на смущение. Кралят имаше изключителен шанс, че това красиво лице, в което се бе влюбил, се съчетаваше с такъв повратлив ум.

За миг си припомни Джоана и осъзна, че и тя криеше остър — почти коварен — ум зад красивата си външност. Но мислите за Джоана го върнаха към сегашния момент. Ако искаше да я спечели, трябваше много внимателно да подбира думите си.

— Пропускате един съществен момент, милейди, и това е въпросът за моята чест. Аз ще воювам с Егбърт не заради пари, а за да получа възмездие от онзи, който би ми попречил. Ние имахме споразумение, но той избра да постъпи като страхливец!

— Никой не може да ме нарича страхливец! — хвърли се гневно Егбърт към него.

Ако кралицата не беше застанала между двамата мъже, те щяха да бъдат принудени наистина да се сбият. Но Изабел опря длани в гърдите им и ги изгледа гневно, следващият й яростен поглед бе отправен към съпруга й.

— Стига! — извика тя, излязла извън себе си. — Не подобава на мене да се намесвам между мъже по този начин! Съпруже, накарайте ги да се разделят!

Джон скочи, подтикнат от гневната й заповед, и се изкашля.

— Отдалечете се или ще повикам стражата.

Райлън долови обидената нотка в гласа му и разбра, че Джон ще приеме каквото и да било решение, дошло от кралицата.

Егбърт впи яростен поглед в Райлън, докато двамата отстъпваха назад, но не издаде с нищо истинските си мисли пред кралската двойка. Намръщеният израз не слизаше от лицето на Райлън, той войнствено скръсти ръце на широките си гърди.

— Е — нападна Изабел, — няма място за спорове. Мерилин няма да бъде омъжена за вас, лорд Блекстън, затова приемете този факт. Една война между вас двамата не носи полза на никого и наврежда на всички…

— Няма да се примиря с това оскърбление — прекъсна я Райлън.

Тя впи ядосания си поглед в него.

— Оставете ме да се изкажа, сър Райлън. Какво ще възмезди ощетената ви чест в този случай?

— Главата му на пика.

— Нямам настроение да се занимава с дребните ви отмъщения — изфуча Изабел.

— Казвам да го оковем във вериги — намеси се Джон със заядлив глас.

— Успокойте се, Джон — отвърна Изабел, без дори да го поглежда. — Е, Блекстън? Чакам.

Райлън я изгледа продължително и хладнокръвно, после изпрати изпълнен с ярост поглед към Егбърт. Накрая въздъхна и сви устни.

— Съгласен съм да се оженя за момичето от Оксуич, но владенията й трябва да бъдат освободени от данъци за три години.

— Какво?! — скочи от мястото си Джон. — Никога няма да допусна…

— Една година — отговори Изабел, без да обръща никакво внимание на Джон. — Една година без данъци само върху нейните владения. И тържествено ще обещаете да не създавате пречки на сър Егбърт или сър Ивън по какъвто и да било начин. Това означава никакви тайнствено изгорели посеви. Никакви отровени кладенци и реки. Нищо такова. Съгласен ли сте?

Райлън призова цялата си воля, за да не разтегне уста в широка усмивка. Само за да не пострада замисълът му, той се поклони ниско пред кралицата, скривайки лице с жест на покорство.

— Съгласен съм.

— Добре. Ще пратя за писарите и ще направим договорите тук, още в този момент. Тъй като няма да се задържаме дълго в Ийли, бих желала двете сватби да бъдат отпразнувани възможно най-скоро.

— Мога ли да видя дъщеря си? — запита сър Егбърт.

В гласа му ясно се долавяше облекчение.

— Разбира се — отвърна Изабел. — А вие, сър Райлън? Ще говорите ли с годеницата си, когато договорите бъдат написани? Или аз да съобщя подробностите на нашата повереница?

Във всяка от критичните минути на спора Райлън се бе чувствал уверен, бе усещал, че владее положението. Бе подучил Егбърт да изиграе ролята на измамен и оскърбен баща, докато той самият се правеше на ядосан и унизен кандидат-зет. Двойната им игра бе изпълнена с емоции и почти истинска ярост и резултатът дори бе по-добър от този, на който Райлън се бе надявал. Но сега, изправен пред безобидния въпрос на кралицата — кой да съобщи на Джоана за изхода от спора, — изпадна в съвсем истинско затруднение.

Отметна косата си с една ръка, въздъхна тежко и погледна Изабел в очите.

— Върху кого бихте предпочели тя да метне гръмовете и мълниите си — върху вас или върху мене?

Това накара Изабел да се разсмее и раздразнението й като че ли напълно изчезна. Не така обаче стана с Джон.

— Трябваше да я пратя обратно в онова нейно абатство и да дам Оксуич на по-достоен лорд — изрече той хапливо, отправяйки оскърбен поглед към Изабел.

Но кралицата ни най-малко не се трогна от избухването му.

— Ще говоря съвсем скоро с нея, лорд Блекстън, след като се погрижа за съпруга си. Смея да твърдя, обаче, че ще разведря настроението на Джон дълго преди да накарате Джоана да започне да се отнася по-меко с вас.

 

 

Следобедните часове преминаха във вечер, а Джоана още чакаше. През целия ден придворните оживено разменяха клюки и слухове, но и сега, когато дългият летен ден едва бе започнал да догаря, все още нямаше никакви истински новини.

Бяха видели кралицата да се оттегля преди един час, за да се уедини с краля. Епископ Ференди беше видян да излиза от лечебницата на абатството, където бе отишъл за обичайното си кръвопускане. Джоана не знаеше дали Мерилин вече е получила позволение да се види с баща си. Не виждаше никъде нито сър Егбърт, нито Ивън, а колкото до сър Райлън…

Джоана забави стъпка и неспокойно сви вежди. В този момент би приветствала дори неговото присъствие, ако дойдеше да й каже какво става.

Когато си спомни за него, Джоана спря на място и с тежка въздишка се загледа навън в притъмняващото небе с цвят на лавандула. Колко объркващо беше всичко, призна тя пред себе си. Колко смущаващо се развиваха нещата.

Тя искаше само едно, да стане монахиня от ордена на гилбертинките. Целта й беше да се върне в „Света Тереза“ и към тихото съществувание, на което се бе радвала, преди Райлън Кемп така безогледно да нахлуе в живота й. Но пък беше успяла да се забърка в затрудненията на Мерилин, за да забрави за своите.

Едното бе довело до другото и сега съдбите на Мерилин и Ивън — както и властта над цялото имущество — бяха решени, и то само защото тя се бе набъркала в неща, които не я засягаха пряко. Съдбата на Райлън също беше засегната от нейните манипулации с невинната Мерилин и с не толкова невинния епископ, защото Райлън не само можеше да загуби всичко, което се бе надявал да спечели, но и можеше зле да пострада от ръката на краля, задето се бе опитал да заобиколи кралската воля.

Тази възможност, която преди не й бе хрумвала, накара сърцето на Джоана да забие тревожно. Не бе предвидила, че кралят може да накаже Райлън, задето се е осмелил да се разпорежда със съдбата на Мерилин без кралското одобрение. Възможно ли беше това да се случи?

Тази грижа не бе престанала да я измъчва, когато на вратата внезапно се почука. Джоана се хвърли към нея в прилив на надежда, към която се примесваше и страх. Но за свое смущение видя лейди Адел, придружена от сър Джордж Гейнс.

— Кралицата иска да говори с вас, лейди Джоана. В частните си покои — изрече тържествено лейди Адел.

— С мене? — изрече едва чуто Джоана, внезапно изпаднала в тревога от тази неочаквана покана.

Сър Джордж я изгледа лукаво.

— Побързайте, госпожице. Кралицата не бива да чака.

Сърцето на Джоана се свиваше в необясним страх, докато вървеше след двамата придворни по коридора към кралските покои. Двамата не й отправиха нито една дума, но затова пък често я поглеждаха изпитателно. Тя изгаряше от желание да ги попита за какво я вика кралицата, но беше сигурна, че няма да й кажат нищо, дори наистина да знаеха какво се готви. Затова само гледаше да не изостава и се опита дискретно да изтрие овлажнелите си длани в полата.

Кралицата я очакваше в един будоар. Беше облечена в широка роба, с разпусната коса, сплетена на две дълги плитки, които се спускаха под кръста й. Сър Джордж не влезе в будоара, а лейди Адел излезе, когато кралицата й махна да се оттегли.

Едва когато вратата се затвори, Изабел даде знак на Джоана да се приближи.

— Елате, скъпа. Седнете тук. Няма да ви задържам дълго.

Тя се вгледа напрегнато в Джоана, но изражението й бе приветливо. Когато Джоана седна на дървената пейка, покрита с малко килимче, Изабел въздъхна.

— Знам, че ще възразите, но ви предупреждавам, че от това няма да има полза. Денят беше изпълнен с неприятности и няма да допусна никакви оплаквания или сълзи. — После се усмихна, сякаш за да заличи впечатлението от суровите си думи. — Ще бъдете омъжена, Джоана. Всичко е договорено и всички страни дадоха съгласието си.

— Какво? Но това не може да бъде…

— Напротив, може и е направено. Знам, че няма да бъдете доволна от нашия избор, но трябва да се постараете да извлечете възможно най-много полза за себе си.

— Не! — изпусна остър вик Джоана и скочи от мястото си. Не я интересуваше дали ще разгневи кралицата или няма. Никое наказание, което Изабел можеше да й наложи, не можеше да бъде по-жестоко от това. — Не мога да се омъжа за никого! Всичко, което искам… което винаги съм искала, е…

— Няма значение какво искате вие. — Изабел се изправи и изгледа строго Джоана. — Става дума за доброто на Англия!

Джоана не можеше да повярва на онова, което се случваше с нея. От самото начало се бе страхувала от това. Наистина, досега нямаше надежда да се появи по-добро разрешение на нейната дилема. Но от това шокът не ставаше по-малък. Макар че кралицата още не беше казала кой е мъжът, това нямаше никакво значение за нея. Който и да бъдеше, все щеше да е лош. С изключение на Райлън…

Тази мисъл я накара да замре. Но в същия миг осъзна, че той е последният човек, за когото кралската двойка би я сгодила. Освен това, самият Райлън никога нямаше да се съгласи. Дори да загубеше политическите си изгоди заедно с ръката на Мерилин, нямаше да иска нея. Щеше да я държи отговорна, когато истината за нейното участие излезеше наяве. Във всеки случай, и тя никога нямаше да се съгласи да се омъжи за него, каза си Джоана решително.

Мисълта за Райлън обаче все пак й послужи за нещо, защото й припомни последното, с което можеше да се защити. Единствения факт, който досега бе държала в тайна.

Преглътна мъчително и накара гласа си да прозвучи уверено.

— Не мисля, че този мъж, на когото ме давате, ще сметне сделката за добра, когато научи, че… когато открие, че… че… че не съм непорочна.

Смелото й изявление бе посрещнато с пълна тишина. Кралицата присви очи и острият й поглед обходи Джоана от глава до пети, сякаш можеше да узнае истината по този начин. Поклати невярващо глава, но когато продължи да я оглежда, Джоана усети как неверието й се стопява. Реакцията й обаче изобщо не беше такава, каквато Джоана очакваше. Вместо да се разгневи, кралицата започна да се смее високо.

— О, но това е прекрасно! Не сте девствена? — Почти задушавайки се от смях, тя се отпусна на стола си, заливайки се от смях. После, като видя смаяното лице на Джоана, се опита да се овладее. — Това нищо не променя, скъпа моя. Така и така ще трябва да се омъжите за него. Но колко ми се иска да видя лицето му, когато разбере истината!

Когато разбра какво иска да каже кралицата, Джоана помръкна.

— Но вие не искате да кажете, че… той няма да иска… Но като видя лицето на Изабел, замлъкна.

Кралицата се наведе напред.

— Кажете ми, момиче. Кой беше мъжът? Някой в абатството? Или не… възможно ли е баща ви да ви е пратил в „Света Тереза“ чак когато е узнал какво сте сторили?

Джоана притисна ръце на кръста си. Внезапно в корема й се надигна някакво гадене и тя се огледа диво наоколо.

— Това не може да се случва на мене. Не може…

Обърна се рязко и се втурна към вратата. Изабел я извика да се върне, лейди Адел и сър Джордж я изгледаха тревожно, но Джоана профуча покрай тях, без да спира. Беше се хванала в собствения си капан, кралят и кралицата я бяха обещали на някого от своите съюзници… но явно не им беше толкова скъп, след като не скриваха радостта си от това, че ще бъде разочарован, когато разбере, че съпругата му не е девствена.

Това беше само по вина на Райлън Кемп, късаше се сърцето й, докато се отдалечаваше тичешком от смаяните придворни. Само по вина на Райлън.