Вероника Хол
Девицата и звярът (1)

Пролог

След тежък ден

Лондон, 1655

— Малко вино, любов моя? — измърка нежният глас.

С вързани за таблите на леглото ръце и крака, той само я заплю и получи нов болезнен удар от ниския, набит мъж до нея.

— Хайде де — подкани го тя. — Не си човек, който би отказал чаша вино.

— Не ми харесва компанията — отвърна той. Мъчеше се да не обръща внимание на болката, която измъчваше цялото му тяло. Милостиви боже, нима само преди няколко часа двамата с тази жена се бяха наслаждавали на мекотата на леглото, към което сега беше прикован? Плътта му още носеше следите от страстта, с която тя бе впивала ноктите си в него.

Камерън Бюканън просто не можеше да повярва, че е бил измамен толкова лесно. Тази коварна, лъжлива кучка имаше рядък талант на актриса. Беше изиграла докрай ролята си на вярна роялистка. Нито за миг не беше заподозрял, че може да е шпионка на омразната република на Кромуел, решена да убие краля, комуто той служеше.

За него нямаше никакво значение, че не беше единствения мъж, измамен от нейната хитрост. И други й се били доверявали и платили с живота си, ликуващо му се похвали самата тя.

Кам сви едрите си юмруци. Никога не беше удрял жена, но ако му се удадеше възможност, тази коварна мръсница щеше да е първата. Ала разбираше, че едва ли ще има възможността да го стори, защото сигурно скоро щеше да бъде мъртъв. Като доверен агент на законния крал, Чарлз Стюарт, Кам знаеше имена, кодове, шифри. Стойността на живота му се измерваше с информацията, която му бе известна. Ако някой успееше да я изтръгне от него, животът му вече не би струвал и пукната пара.

„Е — мислено се закле Кам, — проклет да бъда, ако предам своя крал.“

Фейт Белами си наля още един бокал вино. Докато наблюдаваше с лукаво присвити очи мъжа върху леглото, тя усети прилив на егоистично и всъщност недостойно съжаление, че тази сутрин за последно бе изпитала насладата да лежи в прегръдката на Камерън Бюканън. Боже господи, та той беше любовник и половина. С него беше тъй лесно да забрави за задачата си поне за малко. Но на нея дори през ум не й минаваше, че може да се върне към мизерния живот, който бе водила, преди да стане шпионка. Републиката на Кромуел плащаше твърде добре. Последният й съпруг не й бе оставил нищо друго, освен дългове. В битката между Парламента и краля, този глупак бе застанал на страната на губещите.

Фейт се усмихна. Тя не беше допуснала подобна грешка. Сега живееше охолно редом с победителите.

— Накарахте ли го вече да проговори?

Тя обърна глава към вратата и видя на прага един строен мъж. Облеклото му бе аскетско, типично за пуритан.

Тъмните му очи се насочиха към голия мъж върху леглото и той се приближи към него. Изглеждаше напълно спокоен. И тогава, внезапно, без предупреждение, замахна и удари силно Кам по лицето.

— Предател! — извика мъжът и след това му обърна гръб. — Затворникът ще дойде с мен.

— Не — възрази Фейт.

— Как смеете да ми възразявате?

— Той е мой.

— Той е враг на Републиката и като такъв трябва да отиде в затвора, докато дойде време да бъде съден. Този мъж, когото сте задържали, госпожо Белами, не е обикновена личност.

— Мислите ли, че не знам това? — отвърна тя.

— В такъв случай трябва да ми бъде предаден.

— Не. — Фейт положи ръка върху гърдите на Кам, прокарвайки пръсти през меките златисти косми, които покриваха кожата. — Заклела съм се, че ще изтръгна информация от Бюканън, и ще го направя.

— Вашите задължения приключиха, госпожо Белами — настоя мъжът.

В очите й проблесна алчност.

— Беше ми обещана солидна кесия пари, ако успея да го накарам да проговори и да съобщи това, което му е известно.

— Но нали казахте, че не е издал нищо — възрази мъжът.

Фейт облиза устните си по начин, който предизвика тръпка на отвращение у мъжа, застанал до нея.

— Все още не съм започнала истински. Гледайте, ако искате — изрече тя с глас, в които отново се бяха появили мъркащите нотки. И подвикна: — Стайлс!

Пълният, набит мъж, който търпеливо чакаше в сянката на леглото, пристъпи напред.

— Да, госпожо?

— Досега бяхме твърде любезни към нашия шотландски приятел. Време е да променим отношението си. — Фейт посочи дясната ръка на пленника.

Стайлс кимна в отговор, мълчаливо хвана завързаната ръка на Кам и започна методично да чупи пръстите му един по един.

От изранените устни, които Кам прехапа здраво, за да не извика от острата болка, започна да се процежда кръв.

— Колко жалко — изрече сякаш на глас мислите си Фейт и се наведе да целуне здраво стиснатия юмрук на другата му ръка. — Ръцете му са толкова красиви и способни да дарят райско блаженство на всяка жена.

Мъжът с вид на пуритан впи поглед в сапфиреносините, в този миг забулени от болката очи на затворника.

— Искаме да узнаем имената на останалите, които в заблудата си споделят твоята вярност към краля. Нима не знаеш колко глупаво е да подкрепяш монархията и особено властта на Чарлз Стюарт? Признай грешката си. Кажи ни това, което искаме да узнаем, и може би ще пощадим живота ти. Други вече загинаха заради безполезния си опит да върнат Чарлз Стюарт на трона.

Кам вече знаеше за отделните групи бунтовници, които бяха въстанали през март същата година. Вместо обещаните легиони бойци, само шепа мъже се бяха опитали да се опълчат срещу управлението на републиканците. Опитът им бе претърпял пълен провал, едни от бунтовниците бяха хвърлени в затвора, а други срещнаха смъртта. Самият той беше натоварен със задачата да разбере името на предателя. Знаеше се, че по някакъв начин агенти на Кромуел бяха проникнали в организацията на роялистите, известна под името „Заговорът на мълчанието“. И ето че сега беше открил един от предателите на каузата — красиво лице, което криеше престъпна душа.

— Изглежда, ще трябва да дадем по-сериозен урок на нашия гост. — Фейт отново положи ръка върху тялото на Кам, леко прокара пръсти по мускулите на гърдите му и продължи надолу, галейки плоския му корем с ласката на влюбена жена, докато пръстите й не обхванаха плътно в шепа мъжката му гордост.

— Нима искаш да го кастрираш? — изумено попита мъжът до нея.

— Не — нежно изрече тя, пусна белега на мъжествеността на Кам и зашепна изкусително в ухото му: — Искаш ли да си признаеш?

Мълчанието беше единственият му отговор.

— Жалко, че си толкова упорит, глупав мой шотландецо. Нима мислиш, че твоят любим крал, този развратник, би проявил същата грижа за теб, ако ролите ви бяха разменени? — Фейт не го остави да й отговори. — Разбира се, че не, Кам… — Ласкавите нотки отново се появиха в гласа й. — Не ме принуждавай да продължа.

Кам впери поглед в нея. Фейт можеше да прочете презрението в тези студени сини очи.

— Да, решението си е твое… Стайлс! — Ръката й посочи десния крак на Кам.

Вик на болка изпълни тясното помещение, преди затворникът да успее да го потисне. Сълзи бликнаха изпод клепачите му от силния удар на ковашкия чук, който се стовари върху коляното му. Костите му бяха натрошени.

— Достатъчно — изрече другият мъж с глас, който издаваше отвращение. — Званието му и общественото му положение изискват по-добро отношение.

— Да не мислите, че капитан Феърчайлд щеше да го пощади? — попита жената. — Та именно той ми заръча да му осигуря информацията.

— Не мисля, че той би желал да осакатите човек, който би бил от полза за нас. — Мъжът пак погледна затворника и почувства как стомахът му се бунтува, а устата му се изпълва с горчивия вкус на жлъчен сок. — Прекратете с тези мъчения, докато не поговоря лично с капитан Феърчайлд.

Фейт се усмихна.

— Давам ви един час, господин Ковингтън. Напълно достатъчно време, за да си осигурите писмена заповед от капитан Феърчайлд. Само това би ме убедило, че сте в правото си да ми отнемете пленника.

— Тогава ще се върна след час. — И Ковингтън излезе от стаята.

— Имате ли още нужда от мен, госпожо? — попита Стайлс.

Тя го отпрати с кимване. Стайлс излезе, тътрейки крака и остави Фейт и Кам сами в малката стая.

— Не исках да те нараня — каза тя, придърпа един стол и приседна край леглото.

Кам изкриви устни в язвителна усмивка и пое дълбоко дъх. Болката го прониза от глава до пети.

— Простете, но ми е трудно да повярвам на думите ви, госпожо Мръсница. — Сините му очи излъчваха хладно презрение. Гневът му надделя над чувството за предпазливост. — Това, че изобщо преспах със същество като вас е извън всякакво разумно обяснение.

Фейт се сви, сякаш думите му я нараниха физически.

— И все пак, любезни ми господине, вие харесахте това, което ви поднесох.

— Не повече, отколкото съдържанието на нощното гърне, скъпа. — Той се изсмя. — А и цялата работа не значеше нищо повече — просто начин да се облекча. — Сега думите бяха единственото му оръжие и той беше решен да го използва докрай.

Фейт сви нокти като граблива птица. Беше готова да издере това красиво лице, с радост би разкъсала плътта му заради думите, които бе изрекъл. Щеше да го накара да плати за това. Да, щеше да го стори.

В следващия миг горещата й ярост бе изместена от хладната решимост за мъст.

Тя се изправи и отблъсна стола назад с преднамерена методичност. Денят беше мразовит и в огнището гореше огън. Тя щеше да е единствената жена, която Бюканън щеше да помни до края на злощастните си дни. И последната жена, която с желание бе споделила ложето му. Той щеше да носи белега от нея до гроб.

Фейт взе ръжена, пъхна го в пламъците и започна да наблюдава как металът постепенно се зачервява.

„Копеле!“ — помисли си тя и извади ръжена от жарта. Обърна се и се изправи лице в лице с мъжа на леглото.

Кам следеше с нарастващ ужас приближаването й, без да откъсва поглед от спокойното й лице и от нажежения връх на ръжена.

После чу вик от непоносима болка, без да осъзнава, че този нечовешки звук се изтръгва от самия него. И загуби съзнание.