Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

18

Когато Изабел и придворните й се оттеглиха в дневната, която кралицата беше определила за свое лично ползване, се видя, че Мерилин отсъства. Джоана седеше тихо с ръкоделието си, мислейки за Мерилин, докато бродираше един сложен модел върху ефирно тънкия воал, който кралицата щеше да носи заедно с дрехата, която лейди Адел украсяваше с бродерия. Няколко други дами работеха върху един стенен килим, който щеше да изобразява краля в славни моменти на неговото царуване. Както винаги дамите си говореха тихичко, разменяха клюки, съвети и новини. Джоана не им обръщаше внимание, защото беше заета със собствените си мисли. Но когато дочу да споменават името на Мерилин, наостри уши.

— Тя наистина се разплака — казваше Адел със смръщено чело, разплитайки един усукан конец.

— Точно преди да избяга, говореше с баща си. И с Джоана.

Няколко глави се обърнаха към Джоана.

— За какво говорехте?

— Да не е заради нещо, което баща й е казал?

— Да, Джоана. — Властният глас на кралица Изабел се извиси над глъчката. Тя седеше малко настрана от другите и лениво галеше една едра бяла котка, настанила се в скута й. — Вие бяхте с нашата сладка невинна Мерилин. Баща й трябва да й е казал нещо, което много да я е смутило, за да я накара да избяга от залата така бързо и без никакво достойнство. Елате да ни разкажете какво я разстрои така.

Очите на Джоана се преместиха от кралицата към котката и отново към Изабел. Потискайки една неприятна тръпка — дали заради кралицата, или заради котката, не знаеше точно, — тя потърси някакъв безопасен отговор. Как искаше просто да изтърси пред всички самата истина. Ако кралицата знаеше за годежа на Мерилин с Райлън Кемп, щеше решително да се намеси и да предотврати техния съюз. Но Джоана бе обещала да пази тайната на Мерилин и колкото и да й се искаше, не можеше да се откаже от думата си.

— Мерилин не спа добре нощес, милейди — започна предпазливо Джоана. — И когато обясних на баща й по какъв начин съм се озовала в двора — той не беше чул как надменният лорд Блекстън ме отвлече от абатството, — тя се разстрои от това, че баща й не беше способен да разбере как се чувства една жена, изпаднала в такова ужасно положение.

И понеже Изабел не сваляше от нея погледа си, изпълнен с видимо съмнение, Джоана побърза да продължи:

— Но Ивън Торндайк тръгна след нея. Без съмнение я е успокоил. Ако не възразявате, сега ще ида да я потърся и лично да се убедя, че се е съвзела от силното вълнение.

— Ивън Торндайк? — повтори замислено кралицата, когато Джоана остави настрана бродерията си и се изправи. Няколко жени се спогледаха многозначително. — Откога е вдовец Ивън? — Изабел обходи залата с очи.

— Три години и нещо — чу се отговор.

— И има само едно дете?

— Да, милейди. Малък син.

Лека усмивка се изписа на пълните устни на Изабел и тя любезно подкани с жест Джоана да върви.

— Да, идете да видите Мерилин. Мъжете могат да бъдат толкова невнимателни, особено бащите. Собственият ми баща се канеше да ме омъжи за онова нищожество Хю де Браун. Идете да видите Мерилин и я върнете при нас, когато настроението й се поправи.

Настроението на самата Джоана беше толкова приповдигнато, че тя почти прелетя през сенчестия засводен коридор, който водеше към женското отделение. Едва оформеният й план вече даваше резултати далеч над очакванията и! Сър Егбърт, надяваше се тя, сега щеше да размисли дали ще иска Райлън Кемп за зет. Ивън се занимаваше с измъчената Мерилин. Но най-доброто от всичко беше това, че подхвърлената от нея идея относно Ивън и Мерилин вече покълваше в мисълта на Изабел!

Сви в нисък страничен коридор, прекоси разсеяно едно пусто предверие и се изкачи по тясната каменна стълба. Все пак нищо не беше сигурно. Сър Егбърт не беше отказал на Райлън, а дори да го беше направил, Райлън нямаше така лесно да се примири с промяната в плановете си. Райлън Кемп беше един самолюбив и твърдоглав човек. А по въпросите за собствеността и властта беше толкова предубеден, колкото и крал Джон, само че далеч по-гъвкав.

Наближи коридора, водещ към стаята, която споделяха с Мерилин, все още потънала в мисли. Но едно внезапно помръдване в рамката на вратата и една твърда ръка, която стисна нейната, я накараха внезапно да спре.

— Най-накрая дойде — изрече Райлън Кемп, привличайки я в закритата от погледи ниша.

И преди тя да разбере какво става, той я прилепи към солидната дъбова врата, хващайки здраво ръцете й над лактите.

— Ти! — изгледа го с нарочно неудоволствие Джоана, но сърцето й заби двойно по-бързо.

В гърдите й се гонеха толкова много чувства, че едва дишаше. Беше изплашена. Беше развълнувана. И съвсем объркана.

— Да, аз, малка моя гълъбице. Или очакваше някой друг кавалер?

Джоана се взря в лицето му, губещо се в сянката, чувствайки топлината на ръцете му през ръкавите на роклята и ризата си. Очите му бяха тъмни и бляскави. Бе стиснал устни и изглеждаше сърдит. Нима толкова скоро бе научил какво е станало?

— Не… не съм очаквала никого. А дори да беше така — прибави тя, възвръщайки си самообладанието, — това не те засяга.

Като чу това, той присви очи и бързо я изгледа от горе до долу. После въздъхна.

— Не ме предизвиквай, Джоана. Предупреждавам те, не ме предизвиквай. Казах ти да ми вярваш, че ще оправя нещата. Но нещо ми подсказва, че вече си започнала да се месиш в работи, които не те засягат.

— А аз ти казах, че вярвам, че ти правиш само това, което е добро за тебе, без да се съобразяваш с моите желания или с благополучието ми.

За нейна изненада тези думи го накараха да се усмихне и да поотпусне ръцете й. Тя рязко се дръпна и се изскубна от хватката му, но все още оставаше прикована към вратата — той продължаваше да й препречва пътя.

— Джоана, колкото и да ти е трудно да го повярваш, аз наистина мисля преди всичко за твоето благополучие.

— А за желанията ми? Искам да се върна в „Света Тереза“, но ти никога няма да допуснеш това, нали?

За един дълъг миг той остана загледан в нея, после изведнъж вдигна ръка и леко отмахна от лицето й един къдрав кичур коса.

— Това никога не е било възможно, Джоана, макар че ти отказваш да го приемеш. Но аз ти обещавам, че в скоро време много ще се радваш, че не си положила обета. Почакай. — Преди тя да успее да възрази, той положи пръст на устните й. — Има неща, които не мога да ти кажа. Поне не сега. Но ако просто бъдеш търпелива…

— И ако ти повярвам? — вметна Джоана.

Искаше тонът й да бъде заядлив, но изнервящият допир на пръстите му до чувствителните й устни бе угасил огъня в думите й. Вместо това в корема й се разля смущаваща топлина.

— Да, и ако ми повярваш — прошепна той с нисък, дрезгав глас.

Джоана усети дъха му на бузата си. Почувства как ръката му нежно гали косата й и се спуска към врата. Очите му бяха много тъмни, но като че ли светеха с вътрешен блясък. После той сведе лице, устните му докоснаха нейните и светът се изгуби.

Устата му беше топла и твърда, но целувката му беше нежна, сякаш едва вкусваше устните й. Една малка разумна част от мозъка й знаеше, че тази целувка трябва да спре веднага, преди да е станало твърде късно. Но друг, по-силен глас й казваше да отвърне на целувката му. Просто да му отвърне и да потъне в неземните усещания, които събуждаше у нея. После той се приближи още и гърдите му докоснаха нейните.

Изведнъж гореща вълна обля Джоана и внезапната реакция на тялото й я накара да ахне. Целувката на Райлън стана по-дълбока, той плъзна езика си по устните й и ги накара да се открехнат. Този път Джоана леко изстена от желание, защото усещането за копринената мекота на езика му върху вътрешната повърхност на нейните устни бе почти непоносимо удоволствие.

— Трябва да спреш — успя да промълви тя.

Но в отговор Райлън потърси езика й и го увлече в еротичен танц, при който устните им се сляха в едно, също както и телата им.

Джоана усети напористата твърдост на мъжествеността му, притискаща се към бедрата й. Гърди, слабини, крака — всичко негово я обгръщаше и я отнасяше в едни греховни, но въпреки това прекрасни висини. Тя обви ръце около раменете му. Пръстите й се вплетоха в гъстата му дълга коса. Когато коляното му се пъхна между нейните, тя се притисна към него, усещайки как дълбоко в нея се надига влажна топлина.

— Господи, проклет да съм, ти си като огън в кръвта ми — изруга той с предрезгавял глас, спускайки търсещите си устни надолу по бузата, после към ухото и шията й.

Едната му ръка се плъзна още по-надолу и обхвана седалището й. Той я притисна силно към себе си и пламъкът, който го изгаряше, подпали и нея.

— Райлън — прошепна тя, отмятайки глава, за да я облегне на тежката дъбова врата. Жадните му устни проправиха гореща и влажна пътека по шията й, спуснаха се към ключицата и стигнаха до мястото, където корсажът на роклята му препречваше достъпа до плътта й. Но той продължи и огнените му целувки изгаряха гърдите й през тънкия плат на роклята.

— Ти си моя, Джоана. Само моя — прошепна той в ухото й, прекъсвайки за миг целувките.

До момента Джоана бе напълно объркана от упоителната му близост и не можеше да мисли ясно. Но думите му, че е негова и на никого другиго, й върнаха минимално необходимата доза здрав разум… и доста по-голяма доза гняв, когато си спомни за неговия годеж.

— Твоя? — изсъска тя и обърна лице, за да избяга от търсещите му устни.

— Да, моя си, Джоана. Независимо как изглеждат нещата в очите на двора, никога не се съмнявай в този факт.

Той обхвана лицето й в длани и я накара да го погледне. Но когато зърна яростта в очите й, се поколеба и точно този миг нерешителност я накара да избухне.

— Как мога да съм твоя, когато се обвързваш с друга? — Едва бе произнесла думите, и пожела да ги върне обратно.

Първо, защото й прозвучаха като укор на ревнива капризна жена. Освен това бе нарушила обещанието, дадено на Мерилин. Но най-лошото беше, осъзна тя, когато той сви гневно вежди, беше, че изгуби единственото си предимство. Разгласяването на тайната щеше да я принуди колкото може по-скоро да осуети годежа му с Мерилин.

— Какво означава това, в името на всички светии? — започна той ядосан. — Какво знаеш ти за това?

— Знам, че крал Джон ще ти се противопостави за всичко, независимо дали за мене или за Мерилин.

Изгледа го предизвикателно, искаше да го накара да отрече годежа си с Мерилин. Но за нейно объркване той отмина тази тема.

— Крал Джон няма да те даде на никому, освен на мене.

Джоана поклати глава и се изсмя на глас, но без никаква веселост.

— О, ти наистина си глупак. Той те мрази. А аз…

— А ти — въпреки всичко, което си мислиш, че знаеш — съвсем явно не ме мразиш — довърши той.

Това беше без съмнение най-арогантният му отговор досега.

— Ти си най… най-отвратителният и безчестен негодник…

— Когото някога си целувала? — прекъсна той тирадата й. — Хайде, Джоана. Можеш вече да спреш да се правиш на оскърбена след всичко, което се случи между нас. — Той се наведе напред, опря длани на вратата от двете страни на раменете й и я прикова с подигравателния си поглед. — Нека се върнем към предишния си начин на общуване. Много повече предпочитам да те целувам, отколкото да споря с тебе.

— Но не и аз! — Тя опря ръце в гърдите му и се опита да го отблъсне, но без успех.

— Каква ужасна малка лъжкиня си — прошепна той, опитвайки се да плени устните й. — Ще трябва да започнеш да ми казваш истината, знаеш ли. И да престанеш да се месиш в неща, които не те засягат.

Джоана ядосано вдигна ръка, за да му запуши устата, и чу метна яростен поглед.

— Защо? За да можеш да съсипеш и това нещастно момиче така, както съсипа мене ли?

— Кхм-кхм.

Джоана подскочи, чувайки как някой се прокашля зад вратата. Райлън също трепна, изправи се и прояви достатъчно присъствие на духа, за да скрие лицето й до рамото си в една внезапна, сурова прегръдка.

— Тук не е удобно място за срещи, приятелю.

Райлън отпусна Джоана така бързо, както мигновено я бе привлякъл към себе си.

— Господи, Ивън! — изръмжа той, обръщайки се към мъжа. — Избра ужасно неподходящ момент!

— Въпрос на мнение — отвърна Ивън със същия тон. — Питам се дали лейди Джоана изпитва същото като тебе. И съм сигурен, че не е така.

Понеже вече нямаше нужда да крие коя е жената до него, Райлън се обърна с лице към навъсения Ивън.

— Какво толкова те тревожи? — започна той.

— Достатъчно е, че Мерилин се страхува от тебе. Трябва ли сега да се занасяш с единственото момиче, което смята за своя приятелка?

— Какво? — възкликна Райлън объркан.

Но Джоана веднага разбра.

— Да се занася? — изфуча тя. — Бог да ме пази от такива дървеноглави мъже. Аз не се занасям с него. Истината е, че той ме причака и ме нападна тук, когато се бях запътила към Мерилин!

Тя издърпа ръката си от тази на Райлън и му отправи пълен с ненавист поглед.

Както прибързано я бе обвинил, също толкова бързо сега Ивън се зае да я защитава.

— Господи, какво те прихваща, Райлън? Достатъчно глупаво постъпи, като отвлече лейди Джоана. И постъпваш двойно по-глупаво, като я преследваш тук. Сега ще поискаш ли да спиш с нея само на една стена разстояние от годеницата си? Да не споменаваме, че тук е в свято място, а тя, освен това е и кралска повереница?

Той покани с жест Джоана да се приближи към него, но Райлън я спря с желязна ръка.

— Има неща, които не съм ти казал, Ивън.

— Колко просветляващо! Значи от всекиго криеш нещо различно — изрече саркастично Джоана. — Ивън явно е знаел за годежа ти. А аз научих едва вчера.

— По-добре да не го беше научавала — измърмори Райлън. Но очите му оставаха впити в Ивън. — Плановете ми донякъде се промениха. Но тук не е мястото да говорим за това.

И той кимна към Джоана.

Първоначалният гняв на Ивън се бе поизпарил и лицето му постепенно възвръщаше цвета си. Той изгледа любопитно Райлън, после насочи вниманието си към Джоана.

— Може би трябва да идете при Мерилин. Тя е по-спокойна, но въпреки това е изнервена, защото избухна пред баща си и пред целия кралски двор.

Джоана бе извънредно щастлива да се откопчи от сърдитата близост на Райлън, но той явно не бе свършил с нея.

— Ще си държиш езика за всичко, свързано с мене и с лейди Мерилин. Забранено ти е да говориш за годежи, независимо кой подхваща темата. Ясно ли е, Джоана?

— Ясно е това — започна тя с хитра усмивка на устните, — че сърдитият лорд Блекстън може да заплашва и да хвърля мълнии, но в края на краищата аз ще правя каквото сметна за уместно…

Той я извърна така рязко към себе си, че тя една не падна.

— Не ме карай да избухна, Джоана. Само ти ще пострадаш от това. — После я отблъсна към Ивън и тя залитна към вратата зад него. — Сега върви при Мерилин. Но те предупреждавам да не й казваш нищо.

Въпреки смелите думи, които току-що бе изрекла, Джоана едва не литна. Заплахата на Райлън я бе разтърсила повече, отколкото би си признала. Инстинктивно разбра, че той няма да я нарани физически. Но предупреждението в думите му беше съвършено ясно. Говореше напълно сериозно.

Какво обаче можеше да направи той, ако тя кажеше нещо, с което да развали новия му план, запита се Джоана, забавяйки бързите си стъпки в опит да забави и бясно туптящия си пулс. А и бъдещето на Мерилин зависеше от това. Ивън беше мъжът за Мерилин. Не Райлън.

Райлън беше… Райлън беше…

Джоана притисна длан към корема си, опитвайки се да заглуши трепета и да отпъди предателските мисли. Но колкото и да се опитваше, не можеше да отрече, поне пред себе си, че Райлън беше мъжът за нея.

Пълна нелепост. Това противоречеше на всичко, в което тя вярваше и което искаше за своето бъдеще. Но очевидното не можеше да се отрече. Неговото докосване, целувките му, самото му присъствие разбуждаха нещо дълбоко в нея… нещо, което не знаеше, че съществува. То беше порочно и греховно. Но беше истина.

С покрусена въздишка тя се облегна на студената каменна стена. В какво ужасно положение бе изпаднала. Райлън искаше да се ожени за Мерилин заради огромните политически изгоди, които му даваше нейното наследство. Ако беше искал да се ожени за Джоана и да спечели нейните йоркширски имения, щеше да го направи още от самото начало. Но той не я искаше като съпруга. Тя му трябваше само като момиче за забавление.

Изобщо нямаше да бъде учудена, ако пожелаеше да й спести брака с някой от последователите на краля, за да може самият той да има по-лесен достъп до нея! Може би промяната в плановете му включваше да я настани в Оксуич, където да може свободно да я посещава и да се наслаждава на същите удоволствия, които бяха споделяли на Свещения остров.

Жалкото тук беше, осъзна тя, потръпвайки от спомена за преживяната с него страст, че тя знаеше всичко това и все пак копнееше за него.

Джоана си пое дълбоко дъх и се отдели от стената. Вдигна брадичка и пое към стаята, която споделяше с Мерилин. Райлън Кемп беше един себелюбив негодник, който не мисли за желанията на другите, а само за своите. Това, което той искаше, обаче можеше просто да върви по дяволите, реши тя в прилив на гняв. Нямаше никаква причина неговите грандиозни политически машинации да направят Мерилин и Ивън нещастни. Нейният план да ги събере беше вече в ход и тя нямаше да допусне той да го съсипе.

Не, Райлън нямаше да се ожени за Мерилин. Ивън щеше да се ожени за нея. И макар че можеше Райлън никога да не се върне при нея — наистина той щеше да я намрази, ако провалеше плановете му, а тя вероятно щеше да се види нещастно омъжена за някой надменен и коравосърдечен простак от неговия ранг, — въпреки това Джоана възнамеряваше да продължи по набелязания път. Само й трябваше начин да развали годежа на Райлън с Мерилин.

 

 

— Богородице свята, но ти очевидно си полудял! — избухна Ивън, когато двамата с Райлън останаха съвсем сами.

Ивън бе тръгнал с решителна крачка редом с Райлън през оживения двор на абатството, покрай кладенеца и фонтана и го бе последвал оттатък зеленчуковите градини с все по-нарастващ гняв. И сега, когато стигнаха открития бряг на река Оз, недалече от воденицата на абатството, реши, че вече няма нужда да сдържа думите си.

— Ти си сгоден за една, а тичаш подир друга! Лейди Джоана не е някоя весела вдовичка или развалена жена, с която можеше да се забавляваш. Тя е момиче под опека, благородничка, която трябва да защитаваш, а не да се опитваш да унищожиш! — Лицето му стана още по-червено, когато през ума му мина една ужасяваща мисъл. — Не е възможно да искаш да попречиш на Джон да уреди брака й, като очерниш репутацията й!

— Проклет да съм, Ивън! Толкова малко ли ми вярваш?

Райлън сграбчи една висока тръстика и я изтръгна от корен.

— Когато един мъж е обсебен от някоя жена, не мисли с главата си! Нагонът го тласка в посока, в която мозъкът му никога не би поел.

Това донякъде поохлади гнева на Райлън срещу приятеля му, защото въпреки суровите думи в забележката на Ивън имаше неоспорима истина.

— Грешките, които допуснах с Джоана Престън, са в миналото. Планирам да ги поправя по възможно най-почтения начин. — Ухили се широко на все още неразбиращия Ивън, който се почувства доста неловко. — Ще се оженя за нея.

Чувствата, които пробягаха по лицето на Ивън, накараха усмивката на Райлън да стане още по-широка. Отначало Ивън бе шокиран, после очевидно облекчен. Но след миг на лицето му отново се изписа тревога и гняв.

— Сгоден си за лейди Мерилин, а възнамеряваш да се ожениш за лейди Джоана? А какво ще стане с договора ти с Егбърт? А възраженията на краля? А репутацията на лейди Мерилин?

С пресилена въздишка Райлън захвърли изтръгнатото тръстиково стъбло и прокара ръка през разрешената си от вятъра коса.

— Положението е сложно, признавам. Но не и безизходно.

— О, да, нека идем да пием наздравица с Джон и Егбърт! Виното ще оправи всичко, нали?

Райлън се засмя на сарказма на приятеля си и си възвърна самообладанието.

— Признавам, че няма да е лесно. Егбърт ще се вбеси, а враждата с него е нещо, което на всяка цена ще се стремя да избягна.

— Мислиш ли, че ще иде при Джон? — запита Ивън.

Сега, след като даде воля на емоциите си и разговорът се насочи към политиката, той отново стана сериозен.

— Не мога да бъда сигурен в това. От една страна, винаги е отхвърлял кандидатите, които Джон му е предлагал за зетьове. Но Егбърт има тежък характер и в пристъп на гняв срещу мене може лесно да се поддаде на натиска на Джон. По дяволите, искам да можехме да отведем Мерилин далече от двора и от опеката на краля… и на Егбърт. Лош беше денят, в който той я остави под грижите на краля.

— Егбърт се съгласи на това само за да не дразни Джон и да спечели малко време — отвърна Ивън. — Освен това смяташе, че дъщеря му трябва да научи дворцовите маниери и да опознае кралската двойка. В края на краищата, той я беше държал затворена в замъка Лотън през по-голямата част от живота й. Огромните й имения я правят най-ценната наследница в Англия. Тя трябва да се научи как да се държи в най-висшите кръгове.

Това накара Райлън да направи гримаса.

— Най-ценната наследница в цяла Англия. И почти беше моя.

— Все още може да бъде — отвърна Ивън с премерен тон.

Райлън се усмихна тъжно.

— Никога не съм помислил, че мога да кажа такова нещо, още повече да го повярвам. Но има неща, много по-ценни дори от имения като тези на Мерилин.

Ивън се изкикоти разбиращо и тупна Райлън по рамото.

— Някои неща? Като например някоя йоркширска наследничка?

Сега беше ред на Райлън да стане сериозен.

— Бих я взел и да не притежаваше Оксуич — призна той с несвойствена откритост. — Макар че когато я видях за първи път, беше почти боса и облечена с мизерна послушническа рокля. — После, отговаряйки на безмълвния втренчен поглед на Ивън, той се засмя. — Първо, обаче, трябва да намеря начин да успокоя сър Егбърт и да спася честта на лейди Мерилин.

Лицето на Ивън разцъфна в усмивка.

— Може би ще успеем да й намерим друг кандидат. Приемлив и за баща й, и за самата нея.

— За втори път намекваш, че дъщерята на Егбърт е нещастна от годежа си. Преди каза, че се бояла от мене.

— Да, наистина се бои. Тя е много млада, нали разбираш. И доста плаха.

— Ти много се тревожиш за тази девойка, Ивън. Вижда се, че добре познаваш темперамента й. Тя споделя с тебе страха си от това, да бъде омъжена за такъв коравосърдечен човек, за какъвто минавам аз. И най-непонятното от всичко — явно скоро си се видял с нея, успокоявал си я, както бих се осмелил да предположа. — Като видя зачервеното лице на приятеля си, Райлън се изсмя разбиращо. — Защо по-рано не ми каза за това?

Ивън пристъпи от крак на крак, упорито вгледан в тинестия бряг на реката.

— Нямаше смисъл. Ти вече беше сгоден за нея. Виждах, че това е подходящ съюз, още повече, че със сигурност щеше да вбеси крал Джон.

— Както ще го вбеси и съюзът между тебе и Мерилин. Твоите имения заедно с нейните ще създадат невероятен фронт срещу краля. — И Райлън се усмихна, виждайки обнадежденото изражение, изписано по лицето на Ивън. — Това, разбира се, ще означава край на приятните ти дни в двора. Вече няма да можеш да прикриваш опозицията си срещу неразумното управление на краля.

— С всеки изминал ден ми е все по-трудно да го крия. Ако се оженя за Мерилин и престана да се преструвам, това ще бъде по-голяма благословия от всичко, което някога съм си представял.

— Е, кандидатите се разбраха. Сега ще трябва да говорим с бащата и с попечителите.

— Ами съгласието на Джоана? Знам, че Мерилин няма да възрази, но лейди Джоана е доста своеволна. Когато се разделихте, не изглеждаше никак приятелски настроена спрямо тебе — добави Ивън, макар и с едва прикривана усмивка.

Когато си спомни за Джоана, Райлън присви замислено тъмните си очи. Тя със сигурност щеше да възрази. Щеше пак да твърди, че иска да стане монахиня… сякаш такава пламенна жена би могла да бъде оставена да се похаби сред потискащите стени на някое абатство! Но той знаеше как да се противопоставя на аргументите й. Нямаше да му е необходимо много време, за да направи от нея една извънредно желана съпруга.

— Ти остави Джоана на мене — отвърна той с решителен блясък в очите. — Само остави своеволната Джоана Престън на мене.