Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 38 гласа)

14

— Можеха много лесно да ме отърват от него! Но не, тъкмо този ден решили да бъдат предпазливи! Този негодник още е на свобода, за да ме измъчва безкрайно!

Крал Джон крачеше из спалнята си, размахвайки ядосано ръце. Дори брадата му потреперваше от гняв.

— Щяхте да си имате големи неприятности, ако кралски хора убиеха човек от неговия ранг — възрази кралицата, без да вдига очи от пилата, с която изпилваше нокътя на палеца си.

— И кой щеше да разбере, та да го разнесе? — изфуча побеляващият крал.

Изабел вдигна тъмните си очи към съпруга си. Заговори търпеливо и без да се ядосва, както се говори на капризно дете.

— Най-малкото, самите стражи. Вие може и да им вярвате, че ще пазят тайна, но аз не им вярвам. Стига само един да се напие и да се похвали, че е участвал в това деяние, и гневът на бароните ще се излее изцяло върху вас. — Тя вдигна нокти, за да ги огледа, и когато одобри постигнатото, пусна пилата в една кошничка, обшита с бродиран плат. — Освен това и момичето. Не може да сте забравили, че тя също би била свидетелка на подобен акт.

— Онзи глупак Пейтън можеше да прати някого да се върне и да довърши Блекстън. И тя нямаше да разбере. А що се отнася до нея, за мене тя няма реална стойност. Оксуич е мой, независимо дали тя е жива или мъртва.

Изабел най-накрая избухна.

— Вашата пълна липса на финес ще ви навреди, помнете ми думата. Да убиете Кемп или момичето — това не е никакво решение! — Тя сърдито си пое дъх и му отправи гневен поглед, но когато видя нацупената му физиономия, посмекчи тона. — Има най-различни начини да се справите с проблема на сър Райлън Кемп. Не е нужно да умира, за да послужи на вашите цели.

— Да послужи на моите цели? Ха! — изфуча кралят. — Той винаги е готов да ми противоречи. Да вдигне бароните против мене. Да ме преследва с предателските си изказвания. А те са предателски! Мое божествено право е да управлявам Англия — мое, а не на тази проклета орда барони!

— Разбира се, че е така, любов моя — започна да го успокоява Изабел. — Но ако се отнесете сурово с него — ако наредите да го убият, — това само ще разбуни гнездото на осите. Много по-добре е да си поиграете с него, да го измъчвате пред очите на целия двор.

Джон леко вдигна вежди и спря безкрайната си разходка.

— Изабел? — Недоумяващото му изражение се смени от хитра усмивка. — Какви коварства се мътят в тази ваша хубава главица? — Отиде към нея и подпря брадичката й с пръст, за да повдигне лицето й към себе си. — Хайде, кажете ми всичко.

Изабел се усмихна и пълните й извити устни се плъзнаха над ослепително белите зъби.

— Вие откраднахте малкото бижу на Блекстън. Той може би се е надявал сам да се ожени за нея… за безценния камък в неговата йоркширска корона. Няма изгледи да остане дълго време далече от двора, ако знае, че тя е тук. А понеже, освен това е хубаво момиче, ще привлече много погледи. Като неин попечител трябва много да внимавате, когато й избирате съпруг. — Усмивката й стана още по-широка. — Горкият Блекстън ще излезе извън кожата си от яд. Сега вече ви падна в ръцете средство, с което да го тормозите. Да го направите да изглежда като глупак.

— Не съм сигурен, че е искал да се ожени за нея. Моите шпиони са го виждали в компанията на лорд Сантлинг и лорд Лотън — и двамата имат само по една дъщеря и много по-големи имения, отколкото момичето на Престън.

Изабел вдигна рамене.

— Дори да е искал да я омъжи за свой съюзник, това няма значение. Той я искаше, но тя е в нашите ръце. Това е достатъчно, за да го направи за присмех.

— Ами ако не дойде в двора?

— Повярвайте ми, милорд. Ще дойде.

Джон се замисли. После присви очи и изгледа младежкото лице на съпругата си.

— Вие като че ли много добре го познавате, скъпа.

Изабел се засмя с лек, възхитен смях. Взе ръката на Джон и я стисна, като в същото време се изправи.

— Познавам го — измърмори с кадифен глас. — Точно както познавам и вас… както познавам всички мъже. За една жена, която е на власт, това познание е извънредно важно. Сър Райлън си има гордост. Това, че държите лейди Джоана Престън, нанесе удар по гордостта му и той сега отчаяно се стреми да поправи щетата. Но отчаянието кара мъжете да действат безразсъдно. Трябва само да използваме това безразсъдство.

Джон се вгледа в своята царствена съпруга, почти дете, заради която бе пренебрегнал всякаква политическа мъдрост. Ако не му беше толкова предана — или, най-малкото, на кралството му, — прозорливостта й щеше да го смути. Но тя беше негова съпруга и каквото правеше той, това правеше и тя.

Обхвана лицето и с две ръце и положи доволна целувка на гладкото й чело.

— Нали ще погрижите за моята нова повереница. Нека бъде представена както трябва, за да привлече поклонници, особено сред мъжете, които не харесват Блекстън и начина му на действие.

— Както желаете — отвърна Изабел, образец на съпружески дълг и послушание.

— Ами другото момиче — дъщерята на Егбърт Кросли? — запита Джон, когато кралицата се накани да излезе. — Не бих искал сближаването ми с нейния баща да пострада от играта, която ще изиграем с Кемп. Нейните земи са по-важни от тези на Оксуич.

— Нещата тук са овладени, милорд. Поставих лейди Джоана под грижите на лейди Мерилин. Нашето плахо мишле сега се прави на майка на малката ни монахиня. — Тя отново се засмя и му отправи искряща усмивка. — Престоят ни в това скучно абатство изведнъж стана много интересен!

 

 

Дворът беше ужасна скука. Джоана тъй много се притесняваше, когато за първи път последва лейди Мерилин в приемната на кралицата. Там се запозна с още няколко придворни дами и с три матрони. Всички я приеха доста любезно, но когато забелязаха стеснителността й, продължиха да бродират и да си бъбрят лениво, като от време на време избухваха в смях от някоя особено пикантна клюка.

Тя седеше като на тръни и чакаше нещо, без да знае какво. Но времето вървеше все така еднообразно и Джоана вече не можеше да седи на едно място.

— Кралят ще дойде ли? — нетърпеливо попита тя Мерилин.

— Кралят? — Мерилин вдигна очи от ръкоделието си. — Кралят никога не влиза в покоите на дамите. Чакаме кралицата.

— О! — и Джоана сви устни. — Но вие казахте, че трябва да ме представят на краля.

Мерилин се усмихна разбиращо и Джоана отново видя колко хубава може да бъде тя.

— Забравих, че всичко това е ново за вас. Горкичката ми, кралският двор е много объркващо място. Спомням си колко неловко се чувствах аз. Дори и сега често изпитвам притеснение.

Тя леко се изчерви, сякаш не й беше лесно да изрече това признание, и Джоана хвана ръката й. Въпреки че беше почти насила доведена в кралския двор, тя бе сигурна, че има поне една приятелка тук — лейди Мерилин.

Мерилин отново се усмихна.

— Скоро ще свикнете с реда тук. Когато дворът е в Лондон или пътува — а това се случва по-често, — някои неща си остават едни и същи. Човек говори с краля само по негово нареждане или по изрична покана от най-приближените му.

— Най-приближените му?

— Най-доверените му съветници. Това са кралицата, ковчежникът сър Уилям Ийли, и главният съдия Джофри Фицпитър. Чакаме кралицата, за да я съпроводим до приемната на краля. Тя ще ви каже кога да се приближите към краля.

Джоана се позамисли.

— Значи ще се приближа към него в компанията на други хора. Няма ли да имам възможността да поговоря насаме с него?

Очите на Мерилин се разшириха от учудване.

— Защо изобщо ще искате да говорите насаме с него? — И когато забеляза, че жените в приемната бяха спрели работата си, изненадани от шокирания й тон, тя понижи глас. — Защо изобщо искате да направите подобно нещо?

Джоана се вгледа напрегнато в Мерилин, питайки се доколко трябва да мери думите си. Когато забеляза любопитните погледи на останалите в стаята, потисна желанието си да се изповяда на някого. Може би друг път, не сега.

— Вие имате баща, който да решава съдбата ви… човек, който добре ви познава и когото вие добре познавате. Но аз трябва да разчитам само на краля да решава собственото ми бъдеще. Помислих, че ще е добре да разменя няколко думи с него по този въпрос.

Мерилин кимна, признавайки логиката в думите на Джоана, но на лицето й още се четеше съмнение.

— Аз никога не бих могла да кажа и една дума, ако той поиска да говори насаме с мене, а по никакъв начин не бих поискала сама такова нещо. — Тя се взря в Джоана с леко учуден поглед. — Вие трябва да сте много смела.

Джоана само се усмихна. Не смела, помисли тя, докато и двете се заемаха отново с ръкоделията си. Не смела, а отчаяна.

След няколко минути в коридора се чуха гласове. Вратата се отвори и двама пажове, облечени в пурпурно — сребристата униформа на кралските служители, веднага застанаха от двете й страни. След тях в приемната влезе една матрона със строго лице, но вниманието на Джоана бе привлечено от жената, която влезе след нея.

Кралица Изабел беше всичко, което Джоана очакваше, и нещо повече. Като дете бе чувала за красивата съпруга на крал Джон, но величествената, елегантна жена, която се усмихваше и кимаше на изправилите се придворни дами, беше върхът на съвършенството. Нищо чудно, че кралят бе рискувал да разгневи прочутата фамилия Люзинян, като бе взел Изабел Д’Ангулем за съпруга. Нищо чудно, че цяла Франция се бе разгневила от това, че я бе загубила.

Колкото и цинично да се отнасяше Джоана към брака и ограниченията, които той налагаше на жените, тя не можеше да не се възхити от романтиката в тази история. Крал Джон бе рискувал много, за да се ожени за тази жена, и тя изглеждаше извънредно доволна от това. Ех, ако нещата винаги ставаха така…

Кралицата махна небрежно с ръка, отпращайки своите дами към работата им, но бързият й поглед обходи стаята и когато забеляза Джоана, се спря.

— Лейди Мерилин. Доведете вашата повереница при мене. Бих искала да поговоря с нея.

Мерилин леко стисна ръката на Джоана, преди тя да реагира. За миг усети как потръпва от вълнение. Кралицата беше толкова красива, колкото би искала да бъде всяка жена. Но все пак беше кралица и беше длъжна да подкрепя интересите на съпруга си, фактът, че беше жена, не означаваше, че може да бъде и съюзничка. Когато Джоана се приближи към Изабел, си каза, че не бива да забравя това.

— Добро утро, Ваше величество — произнесе тихо Мерилин с дълбок реверанс.

След кратко колебание Джоана последва жеста й. Бе решена да не прави нищо, което би могло да изглежда неуместно, докато търси да спечели кралското благоволение. Макар че не познаваше дворцовия етикет, тя се зарече да наблюдава и да се учи, за да не може никой да намира грешки в поведението й.

— Добро утро, Ваше величество — повтори тя тихо думите на Мерилин.

Кралицата се вгледа в нея. Макар че изражението й беше приятно — на лицето й трептеше постоянна усмивка, — внимателният й поглед бе по-скоро търсещ, сякаш се вглеждаше отвъд лицето на Джоана, за да проникне в най-съкровените й мисли. Джоана преглътна нервно и сключи пръсти на талията си, мъчейки се да прикрие треперенето им.

— Вие сте доста хубавичка. Точно както предполагах. Нима не съм отгатнала правилно, като подбирах роклите за вас? Размерът. Дължината. Цветът, подхождащ на вашата кожа и на очите ви. Хайде, обърнете се — и тя я подкани с ръка.

Джоана се подчини, докато се обръщаше, очите й се срещнаха за миг с тези на Мерилин, но лицето й остана нарочно безизразно. Когато Джоана отново застана пред кралицата, Изабел се усмихваше почти лукаво.

— Кой би предположил, че занемареното създание, каквото бяхте вчера, може да се превърне в такава красива девойка? — Тя хвърли поглед към придворните си дами, които мълчаливо наблюдаваха кралицата и новото момиче. — За учудване е колко невзрачен би изглеждал човек, ако ги нямаше красивите дрехи, богатите бижута и многото средства за разхубавяване.

Изведнъж жените започнаха да протестират на глас.

— Вие сте красива, независимо от всичко.

— Дори парцали не биха могли да затъмнят красотата ви.

— Нищо не може да скрие вашата прелест, мадам.

Джоана забеляза доволната усмивка на кралицата. Ако така е прието тук, добре. Тя щеше да бъде покорна и любезна. Щеше да ласкае и да възхвалява, ако с това можеше да спечели благоволението на кралицата. Щеше да прави всичко, докато кралицата — следователно и кралят — погледнеше благосклонно на молбата й да я върнат в „Света Тереза“.

Когато се увери в това, че новото момиче е напълно подходящо, кралицата обиколи приемната, пръскайки усмивки и кратки приветствия към своите придворни дами. След това седна на богато тапициран стол и изгледа замислено свитата си.

— Скоро ще потърсим компанията на краля. Бих искала Матилд да ме придружи. И Адел. — Лакираните й нокти започнаха леко да барабанят по облегалката на стола. После обърна подобните си на скъпоценни камъни очи към Джоана. — Вие също, лейди Джоана. Трябва да припомним на краля задълженията му към най-новата негова повереница.

 

 

Райлън се спусна по широките стълби на къщата, която беше наел в Ийли. Кел стоеше на двора с два коня. Беше облечен като за пред двора, но и въоръжен с ками в двата ботуша и къса сабя.

— Тя е там — осведоми норвежецът своя господар, когато му подаде юздите.

— Не съм се съмнявал, че ще бъде.

Райлън се качи на седлото без повече коментари, но изражението му беше мрачно, а раменете — превити. Макар да си казваше, че винаги става така, когато се противопостави на своя нехаен и бездеен крал, не можеше да отрече пред себе си, че този път е по-засегнат отвсякога. Досега той побеждаваше Джон, нанасяше рани на гордостта му и осуетяваше коварните му планове. И този път трябваше да стане така. Тайният му годеж с лейди Мерилин Кросли щеше да предизвика апоплектичен удар у Джон, а на него самия това щеше невероятно много да му хареса.

Но удоволствието да нанесе подобен удар бе напълно унищожено, и то благодарение на една стройна млада девойка.

Не, не се дължеше само на нея. Той, който се гордееше, че всичко предвижда и има план за всяка възможност, сега бе подценил реакцията й на това, че я бе отвлякъл. Беше предвиждал коварство от страна на краля, но не и от нейна страна. Сега си плащаше за късогледството. Конвулсивно стисна зъби, когато отново осъзна какво удоволствие щеше да извлече Джон от сегашното положение на нещата. Без съмнение щеше безмилостно да го унизи с присъствието на Джоана в двора.

Но в това имаше и една малка утеха, реши той. Джоана със сигурност щеше да подхвърли на изпитание търпението на краля, както бе направила и с неговото. За съжаление, кралят не търпеше дълго да му се противопоставят.

Когато изтрополиха от двора, последвани от двама пажове и четирима въоръжени дружинници, Райлън знаеше, че е единственият, който ще застане между капризите на Джоана и гнева на краля. Независимо дали на нея й харесваше или не, той беше единственият й съюзник в двора.

Изминаха мълчаливо краткия път до абатството Ийли. Райлън огледа мястото с присвити очи, за да оцени възможностите за бързо бягство, ако му се наложи. Абатството беше огромен комплекс от сгради. Първите епископи бяха построили параклиса, спалните и някои от сервизните помещения. Но абатството се бе разширявало непрекъснато. Катедрала, трапезария, пекарна, пивоварна, мелница, нови градини, рибарници и стаи за посетители от всякакъв ранг. Крепостните му стени бяха станала по-дебели, като кръговете в старите дъбови дървета, които обграждаха портата. Но абатството се простираше и далеч извън стените си, чак до оживения град, който бе израснал в съседство.

Крал Джон и огромният му антураж имаха нужда точно от такива обширни жилищни помещения. Дворът не беше идвал в Ийли от три години. Без съмнение Джон щеше да остане тук толкова време, докато складовете на епископа можеха да осигуряват изобилието, което кралят изискваше. Райлън направи гримаса. Жителите на Ийли без съмнение тази зима щяха да гладуват.

Когато дружината слезе от конете, двамата пажове поеха грижата за животните. Войниците, помнейки какви са задълженията им, веднага се смесиха с оживените тълпи в абатството. Те трябваше да си държат очите и ушите отворени. Само Кел придружи Райлън в голямата приемна зала на епископа. Макар да не подценяваше предателското поведение на краля, той твърде добре познаваше Джон, за да не се досети, че най-малкото днес той ще иска да го подразни. Кралят щеше да се погрижи всеки барон и благородник в страната да узнае за победата му над лорд Блекстън по въпроса за замъка Оксуич и лейди Джоана Престън.

— Блекстън! — повика го един изненадан глас, докато пресичаше застланото с мрамор преддверие. — По дяволите, човече, не мислех, че ще те срещна в двора.

Райлън спря, за да поздрави сър Гийом Рейслип, осъзнавайки, че гръмовният му глас е накарал няколко души да обърнат глави към тях. И когато започнаха да си шепнат, той разбра, че пристигането му вече е обявено по всички правила. Бързото излизане на сър Джордж Гейнс гарантираше, че и кралят много скоро ще узнае за пристигането му.

— Радвам се, че те виждам, Рейслип — отвърна Райлън, без да издава мислите си дори с ядно помръдване на устните. Пое ръката, протегната му от сър Гийом, после махна към мълчаливия си другар. — Мога ли да ти представя Кел Фарстад?

Сър Гийом отвори широко очи при вида на исполинския норвежец и Райлън потисна усмивката си.

Кел обикновено поразяваше хората. Изключителната му височина и видимата му сила, съчетани с обичайната му сдържаност, бяха достатъчни, за да накарат, когото и да било да поразмисли, преди да предприеме нещо в негово присъствие.

Но не беше изплашил Джоана, мярна се откъслечна мисъл в ума на Райлън. Тя беше открила единствената слабост на Кел, огромния му страх от водата. И се беше възползвала от нея.

Беше ли открила след това и неговата слабост — объркващата му слабост към нея, запита се разсеяно Райлън. Но едно дръпване на ръкава го накара отново да обърне вниманието си към общителния сър Гийом.

— Кралят не е в настроение — зашепна поверително той. — Твоето присъствие едва ли ще го успокои.

Райлън забеляза любопитството, изписано на лицето на сър Гийом, огледа се и забеляза, че няколко барони полека си пробиват път към него.

— Бих искал да го повярвам — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Гийом. — Но няма да се изненадам, ако поне веднъж на краля му бъде приятно да ме посрещне в двора си.

Никой нямаше време да се усъмни в думите на Райлън или да го запита нещо, защото изведнъж пред входа на епископската приемна се чу силен шум. Хората заотстъпваха назад, за да направят път, докато в същото време други напираха напред, за да видят какво става. Но сър Райлън нямаше нужда да поглежда, за да разбере кой влиза. Кралят нямаше търпение да възвести победата си — това, че е сложил ръка на лейди Джоана, — та дори не изчака Райлън да стигне до приемната на епископа. И макар Райлън да бе очаквал това и се бе приготвил за публичното унижение, на което кралят щеше да го подложи, тази перспектива никак не му харесваше. Въпреки че край него бяха Кел и сър Гийом, той не забелязваше присъствието им. Само стисна челюсти и се стегна, за да посрещне това, което го очакваше.

Но дори самообладанието на Райлън не бе неуязвимо за гледката, която се разкри пред очите му. Беше прав в предположението си, че кралят е предизвикал целия този шум, бързайки да се изправи срещу него. Но не беше очаквал Джоана да го придружава.

Част от него съзнаваше, че не би трябвало да се изненадва, но присъствието й му подейства така, сякаш бе получил удар в стомаха. Тя беше много по-красива, отколкото си я спомняше — стройна, елегантна, с разпусната дълга коса, падаща по гърба, както се носеха девойките.

В един безумен миг той си спомни как изглеждаше тази разкошна коса на фона на белите й гърди. Но веднага сподави спомена. Сега я държеше ръката на Джон Безземни, не неговата. И ако искаше да промени това положение, трябваше да не губи присъствие на духа. Но въпреки това тази мисъл го възмути. Крал Джон нямаше право така да стиска ръката й! Нито да я привлича към себе си с ръката си, обсипана с пръстени! Нямаше значение, че сега официално беше кралска повереница. Тя принадлежеше само на него…

Тази луда мисъл изведнъж отрезви Райлън.

Тя не му принадлежеше… нито пък той искаше да му принадлежи. Но стягането в слабините му пречеше да приеме тази истина. Искаше да я омъжи за доверен йоркширски лорд. Това бе искал в началото, това искаше и сега, каза си той. Но не можеше да отрече, че времето, прекарано с нея на Свещения остров, бе подложило намеренията му на сериозно изпитание.

Дори и сега го разкъсваха властните изисквания на дълга и честта, политическата стратегия и морала.

Край него се надигна любопитен шепот. Хората се натискаха да видят по-добре краля и непознатата красавица до него. Но Райлън не забелязваше нищо. Макар че кралят явно търсеше погледа му, той не забеляза и това.

Виждаше само Джоана.

Тя беше бледа и видимо изплашена от необичайната среда и шумната тълпа. Но беше така красива, каквато никога досега не я беше виждал. Невъобразимо красива.

— Господи, проклет да съм! — изруга той тихо.

Тя беше тук заради безразсъдното му увлечение по нея. Ако беше запазил присъствие на духа, вместо да остави невинната й красота да го омае, сега двамата щяха да бъдат на сигурно място в замъка Блекстън, далече от машинациите на краля.

В този миг блуждаещият й поглед мина покрай него, после се върна и се впи в неговия. Ясно пролича колко е изненадана, че го вижда тук. Но дали след това в очите й не просветна облекчение? А може би гняв?

Нямаше време да разбере, защото в същия момент и кралят го забеляза. С лукава усмивка Джон забави крачка и потупа ръката на Джоана, за да отвлече вниманието й от Райлън.

— Виждам, че Блекстън е тук — отбеляза кралят с нарочно небрежен тон, обръщайки се към мъжа, който вървеше до него. Каза го достатъчно високо, за да се чуе в смълчаното преддверие. — Поканете го да се присъедини към нас за обяда, сър Джордж.

После се обърна с царствена самоувереност и се запъти обратно към приемната на епископа, здраво стиснал ръката на лейди Джоана.

Джоана последва краля, изпаднала почти в шок, в залата, откъдето бяха излезли само преди броени мигове. Райлън беше тук!

През този един час, откакто се намираше в присъствието на краля, тя се бе чувствала обект на сделка повече от всеки друг път. Кралят я бе огледал, както купувач на коне оглежда стока, и се бе усмихнал на кралицата, сякаш за да изрази колко е горд от добре сключената сделка. Това бе подложило на сериозно изпитание смелостта на Джоана и тя бе разбрала, че единствената възможна защита е да не издава вълнението си, да се скрие в черупка от вледенени чувства. Но когато неочаквано бе зърнала Райлън, сърцето й бе подскочило от радост. Беше дошъл за нея, помисли тя с огромно облекчение.

Но сега умът й беше зает с далеч по-неприятна мисъл. Ако той е дошъл тук, в лагера на заклетия си враг, значи има само една причина. Дошъл е да спаси каквото може от проваления си заговор. Тя бе разбила неговия план да я омъжи за някой барон, който подкрепя каузата му. Но той явно се надяваше по някакъв начин да поправи положението. Да не би да възнамерява пак да я отвлече, и то под носа на самия крал?

Въпреки че се опитваше да възстанови спокойното си изражение, Джоана усети как към гърлото й се надига отчаяние. Преглътна мъчително, насили се да потисне сълзите, които напираха на очите й, и не можа да се въздържи да не хвърли поглед през рамо към мястото, където бе застанал Райлън. И макар че зад гърба на краля се бе скупчила шумна тълпа, властният силует на Райлън се открояваше съвсем ясно. Внушителният му ръст, дългата му тъмна коса и пронизителният поглед плениха очите й. В този момент още повече от когато и да било тя почувства мощното излъчване на силната му личност в мига на явното поражение.

Загледа се в него безпомощно, връхлетяна от усещането колко безнадеждно е положението й, когато силно ощипване по ръката я върна към действителността.

— Вие сте нова тук, затова този път ще ви простя грешката — прошепна кралят на ухото й. — В бъдеще ви предлагам да пренебрегвате всички мъже, с изключение на онези, към които специално ще насочвам вниманието ви.

Присвитите му очи се впиха в нейните, широко отворени и трескави. После той потупа ръката й и се усмихна благосклонно:

— Може да пожелая да проявите специален интерес към сър Райлън Кемп. Макар че отвращението ви от мъжа, който така жестоко се опита да ви отвлече, е разбираемо, най-големият му недостатък е, че малкият му план пропадна. Въпреки че беше гениално замислен, той не можа да го доведе до естествения му завършек. Затова не го съдете твърде строго, скъпа. А сега… — Когато наближиха кралицата, той се прекъсна и отправи следващите си думи към съпругата си. — Ние желаем да обядваме. Бих искал лорд Блекстън да се присъедини към нас. Също и лейди Джоана.

Изабел се усмихна на съпруга си, после с небрежен жест изпрати една от своите дами с нареждания към шамбелана да приготви необходимите места за сядане.

За миг Джоана бе оставена сама, застанала сред прекалено многолюдна тълпа и връхлетяна от твърде много чувства, с които трябваше да се справя. Край нея се чуваха смехове. И непрекъснат говор. Аромат на роза и лавандула излиташе от богато украсените дрехи, състезавайки се с уханията на различните парфюми и упоритата миризма на немити тела. Безброй свещи и множество факли осветяваха преддверието с треперещите си пламъци. Стресна я крясък на ловна птица и тя откри, че соколът, чиято глава бе закрита с качулка, е кацнал на облечената в ръкавица ръка на краля.

Докато гледаше птицата, тя почувства внезапна близост с нея, защото беше в същото положение: с качулка на главата и вързана с верига. Държана в неведение за всичко, случващо се около нея, и неспособна сама да се освободи. Сключи пръсти на талията си и прехапа долната си устна, отчаяно искайки да спре треперенето й.

Тогава една от придворните дами я хвана за лакътя, насочвайки я към високата почетна маса, където трябваше да се храни в компанията на кралицата и краля. Джоана пристъпи напред, но очите й оставаха приковани към великолепния сокол.

Можеше да е в същото отчаяно положение, както ценната ловна птица на краля, каза си тя, но не беше единствена. Също като тази хищна птица и сър Райлън беше окован във вериги, ловният му устрем беше прекъснат от ръката на краля. Но това не облекчаваше положението й, защото независимо кой беше ловецът, Оксуич си оставаше единствената примамка.

И тя си оставаше единствената плячка.