Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (2)

1

Замъкът Манинг, Англия, лятото на 1209 г.

Никой не възвести влизането на сър Райлън Кемп, лорд Блекстън, в голямата зала на замъка Манинг, но всички веднага го забелязаха. Сър Ивън Торндайк, лорд Манинг, бе леко учуден. Райлън се възползваше от всяка възможност публично да се противопостави на крал Джон и на невнимателното му отношение към поданиците, особено на непосилно високите данъци и натрапчивата наклонност да следи всяко движение на своите барони. В резултат на това Райлън бе станал извънредно предпазлив, когато посещаваше приятелите си, особено онези, които успяваха да поддържат добри отношения с краля.

Някои от лордовете, които играеха на зарове след края на вечерята, вдигнаха учудено вежди при влизането на Кемп. Политиката му бе добре известна и макар мнозина да го осъждаха, когато бяха в кралския двор, насаме възхваляваха смелостта му и чувството му за чест.

Дамите също забелязаха неговото приближаване, защото сър Райлън Кемп представляваше внушителна фигура. Висок и добре сложен, той бе спечелил добра репутация и в турнирите, и в битките за Нормандия. Бе известен като дързък и безстрашен рицар, говореше се, че отвращението му към краля се дължало на неспособността на Джон да бъде водач, поради която френският крал Филип изцяло бе изтръгнал Нормандия от ръцете му. Шепнеха си и че Кемп едва се спасил от сигурна смърт при Валон и това също било причина за нестихващата му омраза към краля. Никой обаче не се осмеляваше направо да го попита за това.

Независимо от причината, поради която се опълчваше срещу крал Джон, самият факт, че така открито показваше неприязънта си, само подкрепяше репутацията му. Той беше човек, от когото се страхуваха и когото уважаваха.

Косата му, която носеше дълга, не според модата, допринасяше за вида му на бунтовник, защото придаваше на и без това мрачното му изражение една несъмнено опасна отсянка. Мнозина си глътваха езиците, когато Райлън Кемп обърнеше пронизителния си поглед към тях. Дамите от двора — и не само те — се губеха в догадки защо очевидното му пренебрежение към модата въпреки това го прави още по-привлекателен. Сър Райлън обаче не изглеждаше да се тревожи от тяхното мнение. Щом станеше дума за жени, той можеше да бъде и невероятно галантен, и невероятно безогледен. И макар че му се носеше славата, че лесно изоставя жените, това не намаляваше чара му. Не бе женен и бе приказно богат. Дори да беше грозен като смъртта, пак щеше да бъде смятан за забележително добра партия. Но той, както изглежда, не бързаше да си намери годеница.

Разговорите в залата спряха за миг, после се възобновиха. Един прислужник донесе на сър Райлън чаша червено вино, той кимна учтиво на един-двама познати и се запъти право към сър Ивън, който седеше начело на почетната маса. Райлън отпрати само с един остър поглед мъжа, който искаше да говори с Ивън, и без никакво предисловие притегли един стол и седна.

— Ако се бях сетил, че посрещаш гости — каза Райлън, — нямаше да си правя труда да те издирвам.

— Признавам, че съм доста учуден да те видя тук. Случило ли се е нещо? Не, според мене не е. Дали да не отложим разговора за по-късно, на четири очи?

— И аз бих искал, но трябва да оправдаваш репутацията си на поддръжник на нашия господар — отвърна сардонично Райлън.

— Да, прав си — съгласи се Ивън с тъжна усмивка. — Както и да е, все по-малко барони подкрепят нашия човек, и то благодарение на тебе… макар че, впрочем, ти си го знаеш. Никой няма ненужно да обезпокои краля, ако при мене дойде някой от неговите неприятели; в края на краищата, те и без това са вече много. Е, можеш без съмнение да говориш за това, което те тревожи, пред цялата тази компания, няма защо да се страхуваш, че някой ще го повтори на ухото на Джон Безземни.

Райлън го погледна присмехулно.

— Ще видим дали ще мислиш така и след като чуеш какви новини съм донесъл.

Когато тръгнаха да излизат заедно — единият тъмнокос и застрашителен на вид, другият червенокос и весел, — шушукането се възобнови, но и двамата не му обърнаха внимание. Благородниците бяха свикнали да клюкарстват, а при изпълненото с несигурност царуване на крал Джон — още повече. Несигурността подхранваше неспокойствието, а в последните години не можеше да се вярва на никого. Едва сега, когато политиката на Джон започна да вдъхва страх у всички без изключение, бароните започнаха да се обединяват. Кралят го знаеше и започна да всява още по-голям разкол. Но това не можеше да продължи вечно, помисли Райлън. Все по-често наричаха краля зад гърба му „Джон меката сабя“ — и то не само заради неумението му да командва бойни действия. Него просто в нищо не го биваше; Англия скоро щеше да се срути в съсипии, ако някой не го принудеше да промени поведението си.

— Е, какво ново? — запита Ивън, когато вратата се затвори зад тях. — След като отклони поканата ми за тържествата по случай лятното слънцестоене, сега изведнъж се явяваш без предизвестие, с мрачно чело и мълнии в очите. Само глупак няма да заподозре, че добрият ни крал е причина за отвратителното ти настроение.

— Да, добре познаваш нашия сюзерен. Но този път още не е направил никаква беля. Това, разбира се, не му прави чест, но само защото, сигурен съм, още не е чул новините. Или ако ги е чул, още не е намислил как да извлече от тях полза за себе си. — Той нервно потърка чело. — Или пък не знае за нея.

— За нея? — Ивън отправи нетърпелив поглед към Райлън. — И коя моля ти се, е тази „нея“? За какво впрочем става дума?

— Кажи да донесат бира и ще започна да разказвам, защото ни предстои дълга нощ, Ивън. Дълга нощ.

Едва след като се запасиха подобаващо с бира, буца сирене и самун хляб, Ивън се облегна на стола. Райлън отпи от чашата си, разходи се из стаята и чак след това седна до него.

— Ейслин е мъртъв. Жена му и синът му също, както разбрах.

— Престън? Ейслин Престън, лорд Оксуич? По дяволите, ама че изненада! Но как?

— Казват, треска. Поне десетина от хората му също са умрели.

— Е, съжалявам. Не че ми беше кой знае какъв приятел, но пък и враг не ми е бил. А сега, когато него го няма — и единствения му наследник също, има над какво да се помисли. Кой ще наследи Оксуич?

— И аз това се чудя! Няма мъж, достатъчно близък до семейството, който да предяви основателни претенции. Това означава, че Джон може да сложи някой свой подлизурко в Оксуич, точно в сърцето на Йоркшир! Няма да изтърпя това! Това ще попречи на всичките ми усилия да обединя лордовете от областта. Достатъчно е това, че цяла Англия е с главата надолу, но поне ние в Йоркшир лека-полека започваме да се обединяваме. Имаме съвет на лордовете и трябва да сложим край на това неспирно подозрение. Но Джон гледа на всеки опит да се помирим без негово участие като на заговор срещу короната. Боже Господи, той ще постави някой глупак там в Оксуич и цялата област ще иде по дяволите!

Докато говореше, Райлън пак бе станал и бе тръгнал да се разхожда из стаята, а Ивън го гледаше замислено.

— Имаш план, предполагам. Не си дошъл при мене за съвет, а за одобрение. Прав ли съм?

Този проницателен коментар най-сетне предизвика усмивка на тъмното лице на Райлън.

— Получих едно ценно сведение… което, надявам се, кралят не е получил. Поне не още. Но в края на краищата ще разбере. Затова трябва да действам бързо.

— По дяволите, ще изплюеш ли камъчето?

— Ейслин Престън има още един наследник.

— Друг наследник? Копеле, предполагам. И то малко дете.

— Не, дъщеря, по-голяма от сина му. Бил е женен преди. Около смъртта на първата му жена има някаква не особено приятна тайна. И има дъщеря, само че тя не е била в Оксуич почти десет години.

— Омъжена ли е?

— Не.

Беше ясен отговор, точно на какъвто се бе надявал Ивън. Но интонацията на гласа на Райлън го накара да трепне.

— Имаш да ми казваш още нещо.

Райлън отново се усмихна широко и усмивката освети суровото му лице, смекчавайки застрашителния му израз.

— Точно затова ми е приятна компанията ти, Ивън. Казвам половината от онова, което искам да кажа, а ти сам отгатваш другата половина.

— Хайде, продължавай. Какво му има на момичето? Да не е някакъв изрод? Или идиотка, която никой няма да поиска за жена?

Райлън въздъхна.

— Де да беше толкова просто. За съжаление, тя е монахиня. Или поне възнамерява да положи обет, когато навърши необходимата възраст. Тъй като баща й е отказал да й даде зестра, никой орден няма да я приеме, с изключение на гилбертинките.

— Доста непредвидено усложнение, не мислиш ли?

— Може би. Но що се отнася до Ейслин Престън, цялата работа може би се дължи предимно на неговата стиснатост, а не на някаква предвидливост.

— Сигурен ли си, че още не е положила обет? Наказанията за напускане на ордена са строги, дори при гилбертинките.

— Нима толкова лесно си забравил папския интердикт? Дори да е положила обет, църквата няма да го признае, докато папа Инокентий и Джон не се споразумеят.

— Значи имаш намерение да я издириш, да я заведеш в родния й замък и по някакъв начин да я убедиш, че си й избрал най-подходящия съпруг. Кого впрочем си набелязал за нея?

Райлън вдигна рамене.

— Който и да е от ловните ми другари, стига тя да хваща окото. Може би дори ти. — И той отново се усмихна. — Оксуич е един хубав малък замък с добри ниви и многолюдно село.

— А защо не ти самият? — изсумтя Ивън.

— Не, благодаря, имам предвид друга девойка. С много по-големи имения от Оксуич. — Райлън отпи голяма глътка от бирата си и тропна калаената чаша на масата. — А лейди Мерилин поне е добре известна. За разлика от малката монахиня на Ейслин.

— Лейди Мерилин? — Ивън се наведе напред. — Момичето на Егбърт Кросли?

— Да, същата — потвърди Райлън, докато си наливаше бира. — Но си запази поздравленията за друг път. Споразумението ми с баща й още не е широко разгласено, а и сега не става дума за нея.

— Така е — съгласи се Ивън, макар и колебливо. — Кралят ще получи удар, когато разбере, защото упорито работеше да присъедини именията на Егбърт към тези на един свой яростен привърженик. Когато научи, че ти и Кросли заговорничите да заобиколите кралската му дума… — и Ивън вдигна рамене. — Е, тази дъщеря на Престън сигурно си има име?

— Джоана. Лейди Джоана Престън, сега послушница в абатството „Света Тереза“, но в близко бъдеще господарка на Оксуич. Не се съмнявам, че ще й хареса пак да стане наследница.

Ивън замълча за миг.

— Когато се ожениш за лейди Мерилин, ще имаш под своя власт толкова имения, че Джон вече няма да може да се прави, че не те забелязва. И ако планът ти успее и намериш съпруг за лейди Джоана, целият Йоркшир ще се изправи като стена срещу него. Тоест, ако момичето се съгласи да тръгне с тебе.

— Ще се съгласи. Ясно е, че баща й я е пратил в абатството, когато се е сдобил със син. Сега тя остава наследница. Защо да не дойде с тебе?

— Джон няма да стои и да ни гледа, знаеш го. Ще се бори за нея, особено когато разбере, че си му отнел лейди Мерилин. Ще иска да омъжи тази лейди Джоана за някого, когото сам ще избере. В края на краищата, дворът по право е неин попечител. Кралят трябва да решава за кого да я омъжи, а не ти.

— Сигурно, но щом работата се свърши и тя се настани в замъка Оксуич с бебе, което расте в корема й, и съпруг, решен докрай да защитава замъка, ще е много късно Джон да направи каквото и да било — само ще обикаля наоколо и ще вилнее. Утре отивам в „Света Тереза“ да взема момичето и ще я задържа в Блекстън, докато бракът не бъде надлежно консумиран. Джон няма да се осмели да ме нападне в моя замък. Няма съюзници в Йоркшир, които да го подкрепят, и той го знае.

— Съюзниците ти знаят ли какво кроиш?

Райлън се изсмя високо. Ясно беше, че се наслаждава на играта, която бе започнал.

— Всички са съгласни, че трябва да имаме наш човек в Оксуич. Щом момичето се озове в ръцете ми, никой няма да ми пречи.

Ивън изпусна дълбока въздишка.

— Добре, Райлън. Ти май всичко си планирал, сигурно дори и точния час, когато ще се състои женитбата. А от мене какво искаш?

— Не повече от обикновеното, приятелю. Надавай ухо в двора на Джон. Скоро ще пристигнат в Ийли, на не повече от седем левги оттук. Ще бъде уместно да му поднесеш почитанията си. Дръж си ушите отворени за слуховете. И гледай по всякакъв начин да го успокояваш. Но щом птичето отлети — и той в крайна сметка ще разбере за това, — веднага ми прати съобщение.

— В Блекстън ли ще бъдеш?

— Щом работата се свърши благополучно, ще бъда в Блекстън да си гледам овцете и да си надзиравам нивите.

— И да заговорничиш срещу Джон.

Райлън вдигна чаша.

— И да заговорнича срещу Джон.

 

 

Крал Джон удостои епископа на Ийли с възможно най-надменния си поглед.

— Щом не е положила окончателния обет, църквата няма право да се меси. Предположението ни е правилно, нали?

Епископът закима така усърдно, че дебелата му гуша се нагъна в смешни дипли.

— Разбира се, Ваше величество. Добрите сестри от „Света Тереза“ са склонни да се подчинят на кралската воля. Ако това момиче още не е положило обета…

Замълча, усещайки, че кралят започва го гледа по-студено, и смутено премести очи към кралицата, надявайки се да получи подкрепа поне от нея.

Изабел разтегна устни в лека усмивка, която я направи невероятно много да заприлича на котка, замайвайки главата на епископа, обърна се към съпруга си и го хвана над лакътя.

— Ако е положила обета, тогава можем да поискаме земите й чрез кралски декрет.

Крал Джон се намръщи.

— Не, така става по-сложно. Много по-лесно ще е, ако я омъжа за някого, когото сам избера.

— Значи така и ще стане — почти измърка кралицата. — Но поне имаме и други възможности.

— Кемп ще се опълчи срещу мене, ако поискам от абатството да ми предаде земите.

Изабел въздъхна и го погали окуражително по ръката, макар епископът да би се заклел, че в момента я измъчва огромно нетърпение.

— Вместо да приказваме безкрайно за тези неща, просто пратете някого да я доведе. — И добави: — Веднага.

Кралят кимна.

— Добре. Така да бъде. Разпоредете се — изкомандва рязко на мъжа, който не се отделяше от него, очаквайки заповедите му.

Но когато прислужникът се отдалечи, Джон отново се заразхожда напред-назад.

— Колко време ще отнеме? — запита той с неизменния си нерешителен тон.

— Ако времето се задържи така, не повече от седмица — отговори Изабел. — Хайде, Джон — добави тя, — от тези разходки няма полза.

Кралят се завъртя и разяреното изражение на лицето му накара епископа да се свие от страх. Но по спокойните черти на Изабел не пробягна дори вълничка. Както винаги, епископът се възхити на самоувереността й.

— Кемп ще тръгне да я търси — изрече ядосано Джон. — Той е такава противна змия, ще я отвлече от абатството и ще я омъжи за някого против волята ми. Не може да му се вярва!

Изабел отпрати епископа с махване на ръка и той зарадван се отдалечи от кралската двойка. За него кралицата беше голям съюзник. Но кралят бе твърде непредсказуем и това не преставаше да го тревожи. Бог да пази Райлън Кемп, ако му се възпротиви по този въпрос.

Колкото до дъщерята на Престън, шишкавият епископ изобщо не помисли за нея. Тя щеше да постъпи така, както повелява дългът. Ако не дългът към Бога, то дългът към нейния крал.