Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

4

Хората на Блекстън си заминаха. Джоана ги чу, макар да се бе спотаила в молитвената ниша. Цвиленето и пръхтенето на конете и от виковете на мъжете, готвещи се за тръгване, нарушаваха тишината на малката стаичка. И въпреки че се бе съсредоточила в молитвите си, от време на време този шум я откъсваше от тях.

Райлън Кемп — който носеше обезпокоителни вести и имаше такъв стряскащ поглед — напускаше абатството „Света Тереза“. Но отсъствието му нямаше да бъде безусловно. Тя знаеше, че образът му ще я преследва дни наред, защото дори и сега думите му продължаваха да я разсейват от молитвите й. Дългът към Оксуич, бе казал той. Дългът към поданиците. Но тя нямаше дълг нито към замъка, нито към подвластните му селяни, каза си Джоана. Оксуич беше едно омразно място. Хората там дори нямаше да я познаят и със сигурност нямаше да се интересуват дали тя ще им бъде господарка, стига да получават закрила и да не бъдат твърде много притеснявани в изпълнението на задълженията към феодала си. Но що се отнася до „Света Тереза“, нямаше да се отклони от задълженията си. Освен това, помисли тя, размърдвайки се на студения каменен под, дългът към Бога е над всички други задължения.

„Ами децата?“, прозвуча някъде дълбоко в нея един подигравателен глас.

Джоана се изправи с въздишка. Разтърка разсеяно колене, прехвърляйки в ума си тази смущаваща мисъл. Ами децата?

Ако имаше приемлив начин да се сдобие с бебе, без да е необходимо да има съпруг, със сигурност би го направила, защото отдавна изпитваше неясни копнежи да има дете. Колко щеше да обича едно мъничко бебе, колко нежно щеше да се грижи за всичките му нужди… Никога нямаше да му липсват обич или удобства, то щеше да расте щастливо и усмихнато и винаги доволно.

Джоана кръстоса ръце и ги притисна плътно към себе си, оставяйки въображението си да полети. Ако имаше собствено дете, щеше да го обича повече от всичко на света. И това дете щеше да й даде своята обич. Самата мисъл стопли сърцето й. Но когато си спомни къде се намира — и защо, — нежната топлина се сви като студена буца в гърлото й. Ръцете й паднаха като отсечени край тялото, когато осъзна каква действителност бе избрала за себе си. Нямаше да има деца, защото нямаше да има съпруг. Трябваше да търси утеха в Божията любов. Неговата любов щеше да бъде много по-всеобхватна от която и да било друга на света.

Това убеждение обаче не можа да ободри Джоана, заслушана в чаткането на подковите отвън. Лорд Блекстън и хората му си заминаваха, отнасяйки със себе си последната й връзка с външния свят. И макар че се помъчи да се зарадва на отпътуването им, само успя да се сдържи да не се разплаче.

Когато излезе от молитвената ниша, бе станало време за вечерното четене. Но настроението й бе твърде мрачно и душата й твърде смутена, за да търси утеха сред сновящите насам-натам обитателки на абатството. Бе пропуснала вечерята, но това не я тревожеше. Вятърът се бе засилил значително, налиташе на силни пориви от морето, но дори яростта му й носеше някакво спокойствие. Самата тя се чувстваше гневна и без ориентир, изпълнена с енергия, която не можеше никъде да излее.

Небето на изток, над Северно море, ставаше все по-тъмно. Но на запад слънчевите лъчи все още се промъкваха през плътните облаци. В средата на лятото здрачът продължаваше доста повече и Джоана знаеше, че полумракът ще трае още няколко часа. Звънът на камбаните, възвестяващи часа за нощната молитва, я завари неподвижна, загледана в западния хоризонт, с вятър, духащ в гърба й. Няколко закъснели за молитвата изтичаха по трите стъпала, влизайки през широката порта, и тя отново се озова сама. Застанала сред празния двор, Джоана се озърна, обгръщайки с поглед прашната земя и невзрачните постройки.

Дъждът ще уталожи праха, помисли тя разсеяно, макар че ако дойдеше буря, водостокът на покрива на черквата щеше да пострада. После тя обърна лице към вятъра и вдигна очи към свечеряващото се небе. Нямаше значение какво ще стане с водостока, тя желаеше само едно — свирепа буря. Нека духа яростен вятър, нека цяла Англия потрепери от силата му. Нека дъждът вали толкова дълго и силно, че да измие целия свят… или да го отнесе.

Без да разбира или да потиска надигащите се чувства, Джоана смъкна покривалото от главата си. Когато вятърът подхвана и отнесе квадратното парче плат, тя разтърси глава и дългите й къдрици се развяха свободно около лицето й. После, без да знае накъде отива, подтиквана само от непреодолимата нужда да бъде някъде другаде, тя с бърза крачка излезе от портата и се отправи към брулените от вятъра тресавища отвъд границите на обителта.

Джоана не се насочи към тесния коларски път, който извеждаше от абатството. Вместо това тя тръгна към скалите, надвиснали над брега. Морето ниско долу безсилно се блъскаше в белия варовик. Високите вълни като че ли искаха да погълнат скалите, сякаш се стремяха да завладеят земята. Джоана, непредпазливо застанала почти до скалистия ръб, не се боеше. Вятърът така силно духаше срещу нея, че сигурно би могла да подскочи и пак да падне на твърда земя.

Само да можеше вятърът да донесе обратно майка й…

Тази мисъл веднага я накара да се стегне и по гърба й пробягна тръпка. Рязко се обърна, отдалечи се от стръмните скали и се запъти обратно към равните тресавища.

Как можа майка й да намери смелост и да направи този скок, не й даваше мира тази извратена мисъл. И как е могла така малодушно да се лиши от остатъка от живота си?

„Не искам да мисля за това“, каза си тя, докато вятърът я блъскаше напред, развявайки полите й и дългата й до кръста коса. „Само искам да се поразходя из тихата гора и да намеря там малко спокойствие.“

Хващайки се за тази мисъл, Джоана се остави на вятъра да я бута из високите треви и бодливите изтравничета, през коларския път и почти до извора на Криста, преди да навлезе в гората. Косата й бе непоправимо разрошена, лицето й гореше от положените усилия, но самообладанието й лека-полека се възвръщаше. Мрачните облаци висяха ниско, знаеше, че ако удареше мълния, няма да е в безопасност сред дърветата, но докато не чуеше предупредителната гръмотевица, нямаше да се безпокои за това. Щеше да върви така, докато не завали, хрумна й внезапно. Щеше ли Бог да я остави да върви така до безкрай, или щеше да прати пороен дъжд, за да я накара да се върне в абатството? Една част от нея искаше да се присмее на тази глупава идея, но друга част искаше отговор и Бог бе единственият, който можеше да го даде.

Райлън забеляза Джоана, когато тя излезе от абатството. След като той и хората му бяха изгубили от очи „Света Тереза“, се бяха върнали обратно и се спотайваха в гората. Бяха си направили лагер на една полянка, откъдето абатството се виждаше като на длан. Когато Кел му бе казал, че някаква самотна женска фигура върви из тресавището, не знаеше дали това е жената, която следяха. Но после, когато тя се запъти право към стръмния бряг, той усети внезапен прилив на страх. Беше Джоана. Вървеше съвсем уверено към скалите. Дали не отива да се хвърли в морето? Говореше се, че майка й точно така се била хвърлила отвисоко към смъртта си. Той бе скочил разтревожен, готов веднага да препусне да я спасява, макар да знаеше, че няма да стигне навреме. Но за негово огромно облекчение тя бе спряла, а после бе обърнала гръб на скалите, насочвайки се точно към мястото, където той и хората му я чакаха в засада.

Косата й се вееше пред нея като плющящо платно. Полите й също хвърчаха под напора на вятъра, откривайки от време на време краката й. Досега я виждаше само като бледа, слаба жена, омотана в безформени сиви дрехи, с прозрачна кожа и огромни зелени очи, които единствено изпъкваха у нея. Сега беше едно създание без лице, с объркана дълга коса и красиви крака. Безпокойството му за нея се стопи, но почти едновременно с това се породи друго, неочаквано чувство. Някой друг мъж — избран от него — щеше да бъде най-щастливият жених, когато дойдеше брачната нощ. Някой страстен млад жребец щеше да накара тези дълги бели крака да се увият около кръста му и щеше да зарови лице и ръце в тази копринена коса.

Внезапна топлина се разля из тялото му, когато помисли за нея по този начин, и макар да знаеше, че е лудост. Тя беше съвършено невинна — и как би могла да не бъде? Но въпреки това той бе напълно уверен, макар да не знаеше защо, че би могла да бъде невероятно страстна. Може би заради избухливия й темперамент. Може би заради начина, по който се изчервяваше, или заради това, как прегръщаше разбеснелия се вятър. Просто знаеше, че е така. Но не той щеше да го открие собствено лично.

Изруга тихо и отмести очи от нея, насилвайки се да възпре кръвта, нахлуваща в слабините му. Не беше време сега да мисли за такива неща. Но щом пак се обърна, за да види докъде е стигнала — когато я видя да отмахва косата от челото си с небрежно движение, — разбра, че ще трябва да поговори многозначително с онзи, за когото тя ще се омъжи. Трябваше най-малкото да направи така, че той да се отнесе нежно и внимателно към нея в сватбената й нощ. Поне това й дължеше.

— Много е лесно — избоботи Кел зад гърба му.

— По-добре така, отколкото както мислех да я отвлека довечера от абатството — отвърна Райлън. — Задръж си викингските инстинкти за друг път, Кел. И за друга мишена — добави той, без да сваля поглед от Джоана.

Когато тя се отклони южно от тях, подбутвана от поривите на вятъра, той взе решение.

— Чакай тук с другите. Аз сам ще посрещна нерешителната годеница.

Когато Кел се изсмя многозначително, Райлън свъси чело.

— Тя е невинно младо момиче. Дръж си задните мисли за себе си.

— Ако е толкова невинна, ти откъде ще знаеш какво да правиш с нея?

И обикновено мълчаливият Кел се отдалечи, подсмивайки се на собственото си остроумие.

Райлън пропусна покрай ушите си язвителния коментар на Кел, защото знаеше, че невинните девойки бяха непозната територия за него. По-скоро имаше влечение към омъжени благороднички, вещи в изкуството да забавляват мъжа и задоволяващи се със случайни приключения. Точно поради тази причина се ужасяваше от предстоящото си свързване с младата лейди Мерилин Кросли. Девиците не бяха неговата „област“. Но когато се метна на седлото, си спомни, че девицата, която сега бродеше из тресавището, бе успяла да събуди у него не само повърхностен интерес.

По дяволите, значи много дълго е стоял без жена, та сега да се разпалва при мисълта за една невинна девица. И освен това — почти монахиня. Щом се върнеше в Блекстън, веднага щеше да поправи това положение.

Продължи под дърветата към мястото, където Джоана най-вероятно щеше да му пресече пътя. Слезе от седлото и върза коня, а после се подпря на един бряст и зачака. Не сваляше поглед от Джоана, наблюдаваше я как безуспешно се опитва да оправи косата си, и се поизправи, когато тя се наведе и събра поли, за да ги затъкне в колана си. Сега можеше да върви по-лесно сред гъсто обрасналата ливада, но това изобщо не го интересуваше. Погледът му бе прикован към добре оформените й крака. Тънки глезени и стройни прасци. Колене с леки трапчинки. Не носеше чорапи, забеляза той, и още веднъж го обля нежелана горещина.

— Господи, проклет да съм! — изруга той под нос.

Това момиче няма ли чувство за приличие? Достатъчно лошо беше, че броди така незащитена през поля и гори, а отгоре на това така да се разголва — направо непростимо!

Напрегнат, сякаш му предстоеше да се хвърли в битка, Райлън тихо пропълзя напред. Още не виждаше лицето й, не само защото вятърът я духаше в гръб и развяваше косата й, но и защото го бе извърнала.

Още една безразсъдна грешка, кипна той. Върви из тъмната гора и никак не я е грижа дали е в безопасност. Внимава по-скоро да не се спъне, а не се бои, че някой злосторник може да се спотайва наоколо!

Предположението на Райлън беше вярно. Докато Джоана си пробиваше път през гъстите изтравничета и високите треви, наистина внимаваше да не се спъне. Вятърът така силно духаше в гърба й, че едва успяваше да върви достатъчно бавно, за да не политне. Още малко, помисли тя, като зърна дърветата пред себе си. Опита се да хване косата си с една ръка, но не успя, после се спъна в един камък и за малко не падна. Задъхана, отново погледна към дърветата, които се възвишаваха пред нея, но вместо облекчение усети внезапна тревога. Някаква висока фигура дебнеше под сенките на дърветата!

Джоана не спря, за да помисли. Беше мъж и не й се обади, когато го бе наближила. Само това й трябваше, за да изпадне в ужас. Извърна се, сякаш дяволът беше по петите й, и побягна към абатството и сигурността.

— Проклятие!

Ругатнята стигна до ушите на Джоана, увеличавайки страха й. Наистина я бе причаквал! Сега сигурно щеше да я последва!

Тя затича колкото можеше по-бързо — както никога преди не бе тичала. Но сега вятърът духаше срещу нея и я спираше. Усети изтравничетата да бодат кожата й. Сърцето й бумтеше в гърдите, дробовете й като че ли щяха да се пръснат. Но не преставаше да тича. Чуваше го да се приближава и преди да успее да се изплъзне от ръцете му, той я хвана.

Една желязна ръка се уви около кръста й. В един ужасен миг тя се намери повдигната от земята и притисната до нечии корави гърди. Макар че се бореше и риташе, изпаднала в дива паника, отчаяно опитвайки се да се освободи, той не я пускаше.

— Не — изпищя тя и се изви назад.

Главата й се удари силно в гърдите му и пред очите й се пръснаха искри, но мъжът забележимо отслаби хватката и тя инстинктивно се отдели от високата му фигура. Почти му се бе изплъзнала, но когато той посегна и я сграбчи, тя изгуби равновесие. С остър вик се строполи на земята и преди да успее да се опомни, той се хвърли върху нея.

Силният тласък изкара въздуха на Джоана. Мъжът я притискаше здраво към земята и въпреки обзелия я непреодолим страх тя не можеше да си поеме дъх нито, за да пищи, нито, за да се бори. Бузата й бе опряла земята и косата й падна над лицето, оплитайки се в тревата.

„Ще умра“, помисли тя, когато от очите й бликнаха сълзи. „Ще умра тук, сама, в ръцете на това отвратително чудовище.“

Когато го усети да се отмества, гърдите й изведнъж се напълниха с благословен въздух, но желязната му хватка не бе ни най-малко отслабнала.

— Господи, проклет да съм! — изруга той и я затисна под себе си, така че двамата се озоваха лице в лице.

Джоана усещаше всеки стоманен мускул от тялото на мъжа, защото той лежеше точно върху нея по възможно най-интимния начин. Въпреки че искаше да не показва страха си, две едри сълзи бликнаха изпод силно стиснатите й клепачи и тялото й потръпна в ужас от това, което сигурно щеше да последва. После една грапава длан отмести безнадеждно обърканата коса от лицето й. Макар че трепна от допира му, мъжът хвана брадичката й с палец и показалец и извърна лицето й към себе си.

— Отворете очи, Джоана. Отворете очи.

Овладяна от парализиращ страх, Джоана не позна гласа му и не се подчини на заповедта. После той изтри сълзите й, първо от едното око, после от другото с извънредно нежно движение и въпреки ужаса си тя отвори очи.

Лицето, което видя, не беше на чудовище, но страхът, който предизвика в сърцето й, въпреки това бе огромен.

— Вие! — извика тя, задавена от сълзи.

— Да, аз — отвърна той мрачно. — Макар че би могъл да бъде някой убиец… или нещо още по-лошо.

— Пуснете ме — измърмори тя, гърчейки се под горещото му тежко тяло.

Но неспокойното й движение като че ли още повече ги доближи. Единият му крак се плъзна между нейните и макар че той се бе надигнал на лакът, тя бе буквално прикована към земята. Джоана го изгледа яростно, усещайки как погледът й отново се замъглява от сълзи.

— Пуснете ме, отвратителен простак такъв! Долно животно!

— О-о, нашата малка монахиня имала забележителен темперамент. И какъв речник! Със сигурност недопустим в светите пространства на „Света Тереза“.

— Можете да не оправдавате грубиянското си поведение! — Тя го удари в гърдите, после се намръщи, когато усилията й се оказаха безполезни. — Навик ли ви е да скитате и да нападате безпомощни жени, сър Райлън?

До този момент изражението му представляваше странна смесица от триумф и изненада, сякаш му бе харесало, че я е пленил, но все още е малко смаян от всичко. Безжалостното й обвинение обаче веднага го накара да се намръщи.

— А вие имате ли навик да скитате из полето с неприлично вдигната дреха и да си показвате краката пред всички?

Той спусна ръка надолу и хвана голата плът на коляното й, за да докаже твърдението си.

— Опитвах се да стигна до дърветата. Преди да завали! — Тя го изгледа с огромните си зелени очи. — Пуснете ме да стана. И си махнете ръката от крака ми — добави с потреперващ глас.

Ръката на Райлън неохотно пусна крака й и го направи само за да вплете пръсти в невъзможно обърканата й коса. Над тях вятърът още шибаше високите треви и бодливите изтравничета, но така, както бяха притиснати към земята, надигащата се буря сякаш ги заобикаляше, почти без да ги докосва. Тъмната му коса хвърчеше около лицето му, но той не й обръщаше внимание. Само се взираше надолу към нея с предишното объркано изражение, навивайки една от къдриците й около пръста си.

Когато това продължи почти непоносимо дълго, Джоана почувства как неволен прилив на топлина се разлива из нея. Бликаше от най-съкровените дълбини на корема й, сгрявайки кръвта й и карайки кожата й да порозовява. За миг не почувства никакъв страх — поне не такъв, какъвто изпитваше досега. В ума й се мярна откъслечен спомен за Уина и птицеловеца, но бързо ги забрави, когато се взря в тъмносините бездни на очите му. Той сякаш я изпиваше с непроницаемия си тъмен поглед и сърцето й заби още по-бързо. После той наведе глава и тя ахна.

— Какво… какво правите? — извика Джоана, опитвайки се да го възпре. Почувства под дланите си как бие сърцето му и това й се стори ужасяващо интимно откритие.

Като чу думите й, той замря, но лицето му беше толкова близо до нейното, че тя усещаше топлия му дъх и допира на косата му. После се отдръпна и мрачно изражение смени непроницаемата му маска.

— Правя това — измърмори той с внезапно снижен и дрезгав глас, — че ви отвеждам в Блекстън. — Дръпна се от нея и рязко си пое дъх. — Щом излезете от потискащата обстановка в абатството, ще размислите дали искате да станете монахиня.

— Никога няма да си променя намерението!

Джоана понечи да стане, но той в миг я сграбчи за китката. Макар тя да се дърпаше отчаяно, хватката му не отслабваше.

— Не правете нещата по-трудни, Джоана — предупреди я той, докато се изправяше.

Тя се надигна на колене, отдалечавайки се колкото им позволяваха преплетените ръце.

— Това, което говорите, е немислимо — изсъска тя разярена. — Не можете просто така да ме отвлечете. Няма да тръгна! Няма!

— Напротив, ще тръгнете. И един ден, когато бъдете подходящо омъжена и с дете в ръце, ще ми благодарите, че съм ви спасил от това нещастно място, малка сива гълъбице.

Джоана се взря в лицето му, виждайки изписана на него твърда решимост, и внезапно я връхлетя отчаяние.

— Можете да ме отмъкнете оттук — прошепна тя, отново задавена от напиращи сълзи, — но другото няма да ви се отдаде. Няма да се омъжа за някой ваш приятел. По-скоро ще се хвърля в морето!

Той смръщи чело, когато чу тихите й заканителни думи, и впи пламтящ поглед в нейния.

— И ще се изложите на адските пламъци? Не мисля така.

Той се изправи и ръката му стисна болезнено китката й. Без да обръща внимание на отчаяните й опити да се освободи, той я повлече към чакащия наблизо кон.